Студът беше пронизващ. Ситни капки дъжд насищаха въздуха и падаха тихо по падналите листа. Една сянка стъпваше леко по земята, не искаше да нарушава този мир. Беше пребродила почти цялата гора, а не беше открила онова,което търсеше.  Постепенно дърветата започнаха да оредяват и пред взора й се разкри хълм с малко селище, разположено в полите му. Сянката закрачи нататък.

                                                      *   *   *

Само преди три дни тя беше един жив човек, добър, праведен и отдаден на работата си. Живееше в просторен и светъл дом, обградена беше от любезни и добродетелни хора и правеше всичко възможно да избягва тъмната страна на света с всичката бедност, мизерия, мръсотия и породената от тях греховност, защото се страхуваше, че ако се омърси от тях, нямаше да може да отиде в така бленувания Рай, когато напусне земята. Щом този час настъпи, тя се измъкна от тялото на човека и отлетя към небето. Но когато райските порти се отвориха пред нея, вместо градина на вечно блаженство, тя видя само малка абаносова масичка с малък свитък. Когато го разгърна, видя, изписано с черни букви следното: „Ключ за тези двери ще има само онзи, който е успял сред мрака пътя да намери.” „Ама че глупаво”, помисли си сянката и се замисли колко много мрази тъмнината и колко трудно ще бъде да търси някакъв си път. Всички пътища, които познаваше бяха винаги добре осветени и с големи сини табели, които не позволяваха хората да загубят вярната посока. Навярно съществуваха и други, необозначени пътища, но когато бе човек, тя никога не се бе престрашила да мине по някой от тях, защото обикновено те бяха кални и неподдържани, тъмни и тесни.

Когато прочете свитъка, големите порти и масичката изчезнаха, и сянката с досада забеляза, че отново е на земята-тази сива и скучна земя. Вече можеше да е в Рая, ако не беше тази глупост със свитъка. Огледа се и забеляза, че пред нея имаше гора, тъмна и влажна. Прозрачното лице се изкриви в гримаса – никога не й се беше налагало да ходи по такива места приживе. Но веднага съобрази, че вероятно това е мракът, за който се говореше в стиха и реши да открие пътеката, като дълбоко се надяваше тя да я отведе към някой по-малък скрит вход към Рая, в който да се промъкне най-сетне и да намери покой.

И така тя бродеше вече цели три дни сред високите дървета, а не намери никакъв път. Когато достигна края на гората и пред нея се разкри хълма и малкото село в подножието му, тя се отчая и реши, че вероятно не е била достатъчно добра за Рая. И понеже нямаше какво друго да направи, пое към селото.

                                                         *   *   *

Когато се озова пред малката масичка, сянката облече снежнобяла роба. Сега на входа на селото със задоволство забеляза, че влажната пръст и острите бодли на храстите не бяха повредили нито сантиметър от плата и той беше все така здрав и бял.

                                                          *   *   *

Още на входа на селото сянката срещна малко момче. Цялата му ръка бе окървавена и разранена и то плачеше от болка. Кръвта изтичаше от раната и момчето вече беше започнало да чувства безсилие. Сянката никак не искаше да разваля робата си, но откъсна парче от нея и превърза раненото дете. После продължи пътя си.

Повървя малко и стигна до малка мраморна чешма. Когато се наведе над коритото, което кристалната вода и мраморът бяха превърнали в огледало, сянката се стресна. Видя голямата дупка на дрехата си и се натъжи. Но понеже нямаше как да поправи вече стореното, отиде навътре в селото.

Там до една къща срещна млада жена, която седеше на прага на къщата си и кършеше отчаяно ръце.Тя беше блудница и цялото село я беше осъдило. Сега хората нахлуваха в къщата й и разграбваха всичко, което тя имаше. Като наситиха да грабят, те бързо се разотидоха. Остана само една старица, която не беше успяла да се домогне до нищо и в яда си се нахвърли върху момичето и разкъса дрехите й. Сянката гледаше и поиска да помогне, но не знаеше как, понеже приживе, никога не бе го правила. Тогава се сети за момчето на пътя, и скъса ново голямо парче от бялата си роба, с което загърна момичето. И отново пое по пътя си.

Не беше вървяла много, когато селото свърши и тя се озова пред бистър поток. Наведе се да потопи ръцете си в хладните му води и отново се стресна от вида си – робата беше още по-разкъсана и мръсна от калните селски пътища. Отчаяна сянката приседна до един камък и заплака. Не й беше позволено да отиде в Рая и сега се луташе из земния мрак като изгубена и грешна душа, а не беше такава. Сега стоеше пред един поток с изкаляна и разкъсана дреха и без никаква посока.

И както стоеше и тъгуваше нещо привлече вниманието й. Обърна се към селото и видя, че сред мрака на тесните улички блещукаше силна светлина, която сякаш следваше стъпките й. Тя приближаваше все повече и повече към нея. Освети цялата околност, а после внезапно угасна.

                                              *   *   *

Изгубената човешка душа се озова отново пред малката абаносова масичка. Този път върху нея нямаше свитъци, а две парчета плат – едното снежнобяло и здраво, а другото изкаляно и разкъсано. Във второто сянката позна робата си. Разбра, че е време да направи своя избор, но не избърза. Замисли се над всичко, което беше преживяла. Беше осъзнала, че не гъстата и непроходима гора беше мракът, сред който трябваше да търси пътя, а онова малко село, с тесните и мръсни улици, по които приживе никога не бе минавала. Нещастието и болката, с които се сблъска бяха ония безценни знаци, които й помогнаха да следва вярната посока, и които винаги бе избягвала,докато бе жива от страх да не я омърсят с нещастието си. А точно то беше онзи необходим елемент на човешкия живот, който води към познанието и способността да се оцени добротата и да се отдаде заслуженото на всички онези малки красиви моменти, които всеки ден преминават незабелязани и не успяват да докоснат човека, унесен в домогването си към нещо голямо.И най-вече – хубавата бяла дреха, която се бе превърнала в развалина – това ли бе човешкият стремеж към съвършенството и тази ли беше посоката към бленувания Рай – онова, което заслепява очите с красотата и белотата си, но затваря сетивата на душата, почувствала се толкова несъвършена и непотребна в сравнение с него?

Обърна се към масичката, взе в ръце разкъсаното сиво парче плат и го разгърна. Чу се глух шум от падащ предмет. Беше тежък златен ключ.