Не можем да скърбим, живеем и умрем заради друг, защото страданието е прекалено ценно, за да бъде споделено."
Едуард Далбърг, "Защото бях от плът"

"Човешката кръв е тежка - онзи, който я е пролял, не може да избяга."
Африканска поговорка



ПРОЛЕТ

Открит позор са твоите скрити тайни,
пороците ти всеки е узнал,
гуляите и блудствата безкрайни
опръскали са титлите ти с кал.
Като пелин горчив дори езика
е станал днес във твоите уста -
о, няма ли да спре оттам да блика
безумната ти, празна суета?
Шекспир


1.

Бавно затварям слушалката и за момент оставам така - с прикован в нищото поглед, а в главата ми непрекъснато се върти последната, изречена от доктор Фос дума: левкемия, левкемия, левкемия... като някаква безумна скоропоговорка от полузабравеното ми детство.
И както седя, опитвайки се да смеля току-що проведения разговор, а тежестта на изречената диагноза надвисва над мен като Дамоклиев меч - в този миг един образ - болезнено ярък и загадъчен, прогаря съзнанието ми:
Равно поле, покрито с чист, девствен доскоро сняг, който вместо бял изглежда някак странно, металически сив, като цвета на надвисналите горе облаци. Болен цвят. В снега - следи от стъпки; дълбоки и издължени, като че оставени от краката на великан. В далечината - групичка голи, криви дървета със стърчащи клони. А между дърветата - останките на изгоряла сграда, които стърчат като обвинителен пръст към небето, което се кани да ги захлупи. Има нещо особено в тези останки, някакво странно усещане - усещане за нещо лошо, нещо извършено в миналото, но оставило белега си през изтеклите години. Лошо място. От клоните на близкото дърво с грак излита ято гарвани и се устремява към притъмнялото небе.
А после видението изчезва - така внезапно, както се е появило. Има нещо в това странно видение, някакво усещане за Deja vu, макар да съм абсолютно сигурен, че не съм виждал нито полето, нито къщата сред дърветата. Е, понякога въображението погажда странни номера на притежателя си. Особено ако последният току-що е научил, че е неизлечимо болен.
Изведнъж ми хрумва, че така и не съм попитал доктора колко всъщност ми остава.

2.

Когато съм се родил, казваше баща ми, над градчето се разразила невиждана дотогава буря. Още в три следобед притъмняло като че е късна вечер, вятърът изведнъж се усилил до такава степен, че изкоренил не едно и две дървета. Някакъв ясен се стоварил върху електрически стълб, прекъсвайки електрозахранването на Западния квартал; в същия миг грозд от мълнии ударил часовниковата кула в центъра на града. Слабият доскоро дъждец се изродил в нещо чудовищно - биел с такава сила, че откъртвал парчета асфалт от улиците. Канализационните шахти преливали; били залети десетки мазета, а скоро без ток останали още три квартала.
Точно в мига, в който докторът ме извадил от майчината утроба и аз съм поел първата си глътка въздух, мълния ударила кленовото дърво досами прозореца. Баща ми се кълнеше как от небето паднала огнена топка, разцепила ствола на дървото, изтърколила се надолу и се разбила сред снопове искри, оставяйки горящи останки, които скоро били угасени от дъжда.
Дете на бурята, така ме наричаше. Дете на бурята.

3.

И сега вали - години по-късно отново вали, макар не чак с такава сила. Облаците са с цвят на гранит, а ниско над хоризонта по тях пробягва тъмнопурпурно, което ми навява асоциации за жива рана. Вятърът разнася гнили листа и боклуци, които запраща по мен веднага щом излизам от колата.
Тръгвам към изоставения триетажен хотел отсреща; избитите прозорци на околните сгради сякаш ме наблюдават подигравателно. Остър и дрезгав звук - жално и металическо "дан-дан-дан", оглася пустите улици. Макар почти 2 000 души да претендират, че живеят в Тринити, човек рядко може да види някого по улиците. Особено в такива вечери. Тогава Тринити се превръщаше в град-призрак, какъвто всъщност беше. И ето ме сега тук, крача по безлюдната улица, дъждът се лее като из ведро върху ми, вятърът си играе с мъртвите листа, а някакво парче ламарина дрънчи и стене жално.
Косата ми е подгизнала, но това няма значение. Когато си научил, че умираш, вече престава да ти пука от каквото и да било. И все пак съм вдигнал яката на черното кожено палто, което стига до глезените ми и вече е порядъчно изкаляно. Мразя дъждът да ми влиза във врата.
Под палтото, прикачена за дясното ми бедро, лежи къса пушка със система за прицел, осигуряваща висока точност при слаба светлина. От вътрешната страна на палтото, прикрепени за подплатата му, кротко седят два компактни пистолета глок М-27 с тритийно нощно виждане, заредени с патрони с кухи върховем калибър .40. Освен това, на различни места по тялото ми има девет метателни ножа, разположени така, че поне едно да ми е подръка при всяка ситуация.
Виждам трите коли, паркирани пред хотела - дъждът шиба предните им стъкла и барабани по покривите им. Две Бе Ем Ве-та и един черен "Ягуар". Хубави коли. Скъпи коли.
Ала скоро притежателите им няма да могат да им се радват.
Тежките ми полуботуши преджапват една локва, разплисквайки вода наоколо, после стъпвам на тротоара и спирам пред паянтовата врата на мъртвия хотел.
Поколебавам се за миг - само за миг. После с въздишка блъскам вратата и влизам.

(следва)