31 октомври, Гластънбъри – Англия
Навън се смрачаваше. Времето изобщо не беше студено, сякаш късната есен нямаше никакво намерение да отстъпи място на идващата зима. Алън Коулби крачеше спокойно с разкопчан балтон и ръце, пъхнати в странно издутите си джобове. Може би всичките тези еколози и учени имаха право за глобалното затопляне. Коулби си спомни, че предишни години по това време по околните възвишения и полета имаше сняг. А сега дори дъхът му не образуваше пара, когато излизаше от тесните ноздри. Под наскоро светналите улични лампи и припламващите тиквени фенери, зъбещи се ехидно от прозорците и вратите на къщите, се стелеше единствено лека мъгла.
Коулби беше сравнително висок мъж, в разцвета на четиридесетте, с кокалести крайници и дълги пръсти. Правата кестенява коса над продълговато и леко изпито лице не можеше да скрие несъразмерните уши, които стърчаха встрани под сивата шапка, нахлупена на главата. Мъжът извършваше обичайната си разходка по улиците на градчето. Маршрутът му ...