Тя прокарваше бавно пръсти по листа. Пръстите ѝ следяха малките изпъкнали точки. Следяха ги сякаш от това зависеше всичко. На моменти спираше, поставяше ръце в скута си и се усмихваше. Минувачите я гледаха с подозрение. Младо момиче, седнало на пейка в парка. Младо момиче със стар голдън редривър в краката си. Младо момиче с тъмни очила, рижи коси, нежни ръце. Младо момиче, което държеше несъразмерна книга в скута си. Книга, която беше без букви.
Тя не се беше родила сляпа. Помнеше, че като дете виждаше всичко. Помнеше образа на майка си. Помнеше цвета на морето. На нейното море, в нейния град. Помнеше цветовете на улицата, помнеше цвета на косата си, на очите си, на лятото, на снега и на кръвта, която капеше от нея след катастрофата. След катастрофата всичко започна да избледнява. Всички цветове се сляха в сиво, сивото обгърна всичко в живота ѝ и в един момент всичко угасна. Останаха само силуетите, които понякога виждаше насила. Тогава баща ѝ, съсипан от мъка, ѝ подари Ранди. Ранди н ...