КОД: Красиви и интелигенти жени срещу мъжете с много пари

    Минава 8:00ч  тя  седи на терасата, опъва от цигарата и отпива малки глътки от сутрешното си, ароматно кафе. Седи и си мисли: „Поредният забързан и уморителен ден… предстои и какво от това”.  - усмихна се тя, стана от стола, облече си мантото и тръгна. Върви, странно за нея, тя уважава транспорта като цяло го предпочита, но днес, днес е ден на разнообразието и за да се осъществи нещо трябва да му се даде тласък, е тя му даде такъв.

Застана пред големите стъклени врати, на компанията, за която работи, щрака с пръсти и те просто се отварят, това е нейният редовен номер сутрин, точно това обаче тя не желае да разнообразява, че накъде повече? Следва дежурното: “Добро утро”, Добро утро”… и така, докато се изкачи по стълбите и не влезе в необитаемия си офис. Седна на стола, компютърът  вече бе включен, кафето направено, последва въздишка. Докато преглежда пресата, се чу звънене, тя погледна, беше служебният:

-     Да, моля? - каза тя.

-     Ало? Здравейте…

-     Здравейте?!

-     Обажда се, как да Ви обясня кой съм аз?

-     Ами представете се като за начало.

-     Аз съм Г-н Стоянов. Г-н Иван Стоянов.

-     Ами, хм… много хубаво, Г-н Стоянов, но в момента това нищо не ми говори. Нашата фирма ли обслужва Вашата личност?

-     Да.

-     И? Мога ли да съм Ви полезна с нещо?

-     Да! Каня Ви на обяд, днес.

-     Заета съм. - отговаря тя.

-     На вечеря? -  пита той.

Тя затвори телефона. Помисли си: “Колко невъзпитано от моя страна, а възпитано ли е някой да ти се обажда и да ти нахалства?”

Гледа телефона и си мисли ще звънне ли отново? Уви, телефонът така и не звънна. Последва почукване на вратата на офиса.

-     Да, заповядайте.

Беше асистентката.

-     Г-це, аз съжалявам, но има доставка за Вас.

-     Доставка? От кого? Какво?

-     Ами от кого не зная, но са рози и то много рози, и са червени.

Шестима мъже ходеха из офиса и с букети от рози в ръце и задаваха въпроси от рода: ”Мога ли да ги оставя тук, ами тук?”

Тя седи и се чуди какво става, какви са тези странни неща, днес. Толкова силно ли беше пожелала разнообразието, че то нахлуваше с гръм и трясък по телефона, в офиса...

-     А от кого са? - пита тя.

-     От него. Хубав ден. - отговори единият куриер.

Започна да рови из архивите, да звъни по телефоните, но няма Г-н Стоянов, който някой служител от фирмата да бе обслужвал някога. Неизвестността я гложди, макар и да се опитва да работи,  не се получава. Почуди се, че дори няма номер за обратна връзка. Помисли си, че някой от офиса си прави шега с нея. Започна да подозира всички, гледа ги странно. Дойде време за обяд, тя излезе, абстрахира се от всичко случило се до момента и вместо да отиде да обядва, си купи една кока-кола лайт, седна на една пейка в парка и запали една цигара. Времето е слънчево, птичките пеят, хората се усмихват, други бързат и когато всичко изглежда толкова нормално-спокойно, се появи мъж, на около 30години, облечен в черни дрехи и каза:

-     Г-н Стоянов каза да Ви дам това, хубав ден.

Тя просто онемя, прие плика започна да го отваря и когато вдигна глава да отвърне, 30 годишният красавец вече го няма. Какво пише на бележката? „Чакам те в китайския ресторант на ъгъла, в който ти така обичаш да ходиш.”

Тя не се поколеба, стана, изхвърли цигарата и колата, извади малкото огледало от чантата си, положи червило на устните си, взе си дъвка и си каза: „Да видим кой, кого!”

 Върви забързана и когато най-сетне пристигна, се почуди дали да влезе, но жена като нея - решителна и директна, не би се спряла за нищо на света в този момент. Влезе, поогледа се и един от сервитьорите, който всеки ден я обслужва, ù каза: ”Здравейте, Г-н Стоянов Ви очаква, последвайте ме.” Тя остана вцепенена и въпреки това тръгна след сервитьора, който я съпроводи до една отделена маса, а там с гръб седи  мъж, на около привидно 35-38 години, добре сложен, симпатяга... Посвести се и попита:

-     Така, значи вие сте Г-н Голяма тайнственост и игрички цял ден.

-     Радвайте се, че трае само ден тази тайнственост и то, защото не мога да Ви устоя.

-     Да устоите на кое?

-     На Вас, на личността Ви, на характера Ви. Наблюдавам Ви отдавна, доста отдавна имам нужда от жена като Вас.

-     Аз не съм предмет, задоволяващ нечии нужди, да е ясно! – развика се тя.

-     Нека не нарушаваме добрия тон, а?

-     Извинявайте, идвате ми в повече... Благодаря за розите, все пак, няма нужда.

-     Не обичате да оставате длъжна, това ми харесва.

-     Хубав ден. - каза тя.

-     Мисля, че можете да си позволите да останете на обяд с мен или Ви е страх?

-     Страх от какво? От Вас? Не! Просто аз съм заета жена, имам си ангажименти.

Спокойно, уредил съм днес шефът Ви, който ми е близък приятел, да не Ви ангажира. Ще преживее един ден без главната си мениджърка.

Тя седна на стола. Запали поредната цигара, поръча си 50гр. сухо мартини, изпи го на екс, но понеже е дама, не си поръча второ, все пак е обяд. След това стана от стола и пожела приятен ден на господина. По пътя към работа си изключи телефона. Когато пристигна в офиса, розите ги нямаше. Повика асистентката си и я попита какво става, а тя и отговори, че и тя не знае. Сякаш никога не бе ги имало, бяха се изпарили, странно, послание ли е това?! Дните минават, всичко си беше по старому. Тя седи отново в офиса си, доизпива сутрешното кафе, следва почукване на вратата.

-     Да, заповядайте. -  каза тя.

-     Извинявайте, имате среща. – каза асистентката.

-     Среща? С кого?

-     Ами... извинявайте.

Тя просто се оттегли от вратата и там се появи силует, познат силует.  „Ето го и Г-н тайнственост, какво ли иска сега?” – помисли си тя.

-     Заповядайте, седнете.

-     Добър ден, благодаря.

Той видно се държи така все едно никога не е виждал красивата дама. Това отчасти я смути, но жена като нея, много добре знае как да си изиграе картите.

-     Кажете, с какво мога да съм Ви полезна. Извинявайте, не ми се представихте?

-     Стоянов. Иван Стоянов.

-     Чудесно, г-н Стоянов, нека преминем към въпросите Ви, затрупана съм с работа.

-      Защо си тръгна от ресторанта, сега ти ли започваш с игричките?

-      Коя дума от току-що казаното от Вас има отношение към работата ми? Защото офисът ми е затова, за работа, не за разни глупости и въпроси, за игрички...

Ако обичате, нямаме какво да си кажем, напуснете. – развика се тя.

Той се приближи и прошепна на ухото ù:

-     По-добре ще е да не ставам Ваш враг, съветвам Ви. Приятен ден.

И той тръгна. Тя седи зад бюрото и усеща как не може да стои на краката си. Взе си чантата и излезе. Излезе, отиде в парка, седна и се разплака.  „Що за шантав ден, по дяволите, е това?” – мисли си тя. И докато седи и мисли, в близост спря черен джип, който поседя точно няколко секунди, за да ù покаже, че има отношение точно към нея. Тя просто си тръгна. Прибра се вкъщи. Хвърли всичко, взе си горещ душ, наля си едно малко, запали една цигара, последва въздишка. Вечерта мина спокойно, изненадващо. 

-     Проклетият ден свърши.  – каза си тя. Легна и заспа. Настъпи утрото, всичко е толкова хубаво. Стана, приготви се и ето го и моментът да си поръча такси. Звъни на фирмата, с която пътува редовно, отсреща се чува глас:

-     Добър ден. – диспечерката на фирмата.

-     Една кола на...

-     Г-це Динева, Вие ли сте?

-     Да. Една кола...

-     Съжалявам,  нямаме свободни коли и едва ли скоро ще имаме. Приятен ден.

И диспечерката просто ù затвори. На пръв поглед това е някакъв майтап, помисли си тя. След като направи опит да набере номера за втори, пореден път, резултатът е нулев. „Греда.”- каза тя.  Тръгна пеша. Ядът ù е явен. Докато върви, усеща как същият онзи черен джип я приближава. Опита се да запази хладнокръвие. Джипът спря, задната дясна врата се отвори:

-     Добро утро, заповядайте. - кани я Стоянов.

-     Добро да е за Вас, за мен не е.

Той се усмихна ехидно и ù каза да се качи, че е в същата посока. Шофьорът слезе и застана до вратата, като с жестове демонстрира  покана. Тя категорично отказа:

-     Не, благодаря!

-     Грешен отговор.  -  отвърна шофьорът.

Динева спря първото такси, което видя, и потегли към служебното си място. Обърна се да види дали този джип е след нея, уви, не бе.

-     Мисля, че вече започвам да предвиждам ходовете му отчасти. – каза тя на глас.

-     Моля? – отвърна таксиметровият шофьор.

-     Нищо, забравете. – каза тя.

-     Пристигнахме.

-     Колко Ви дължа, извинете?

-     Ами 4.20 лв.

Тя му подаде 10 лева и каза:

-     Задръжте рестото, приятен ден.

-     Дай Боже все такива клиенти да имам.

Застана пред стъклените врати и въобще не ù е до щракането с пръсти. Не ù е и до дежурното: „Добро утро...”

Върви устремено по стълбите, засилва се директно срещу офиса на шефа си и влиза без никакви задръжки, дори и не почуква. Влиза и какво да види? Шефът ù седи и пие кафе с Г-н голяма тайнственост (както го наричаше тя) вече е добавено и г-н досада.

-     Пак Вие, все Вие, навсякъде Вие.

-     Какво става? Какво ти има? - попита шефът ù.

-     Какво става? Какво не става?- пита тя.

-     Тъкмо щях да поръчвам да те извикат. Не бях сигурен дали си дошла на работа.

-     Не Ви ли казаха вече?

-     Не. Кой да ми каже?

-     Ами той. – обясняваше тя, като кима с глава.

-     Хм? Да ти представя...

-     Знам кой е той. Достатъчно!! Писна ми да слушам за Г-н Стоянов, както и да го виждам.

-      До сега никога не си се държала така. – възкликна шефът ù.

Тя не каза нищо и просто излезе. Докато върви към офиса си, не мисли за нищо друго освен как да стигне по-бързо и да влезе, ако може направо с вратата. Но преди това желано влизане следва:

-     Г-це, търсят Ви от...

-     Не сега, после!  - отговори забързано на асистентката си тя.

Влезе и стои на вратата, и само въздиша. Получи съобщение на мобилния си.

Отвори го и прочете: „Виж как се забавляваме заедно, дори и от разстояние, целувам те по бузката, ти си избери коя.”  Толкова много се вбеси, че си хвърли мобилния в коша. Последва почукване на вратата.

-     Г-це...

-     Няма ме. Няма ме и това е!!!!

-     Но...

-     Няма но! Давам ти почивен ден. - отговори ù Динева, докато броди из офиса.

След около час на вратата се почука.

-     Да. – отегчено каза тя

-     Динева, здравей. Асистентката ти я няма и реших направо да вляза.

Това е Ники, всичко, от което има нужда тя в този момент. Влиятелен мъж, един от главните мениджъри на един от курортните комплекси.

-     Радвам се да те видя, нямаш си и на идея колко се радвам. – казва тя като се бе метнала на врата му и го стиска здраво.

-     Какво се е случило? – пита Ники.

-     Стоянов. Г-н Стоянов, досадникът мръсен, направо ме изнудва.

-     Стоянов? Иван Стоянов?

-     Същият нещастник.

-     Динева, скъпа, познавам го.

-     Кой е той? Какъв е? Какво иска от мен?

-     Той е един много влиятелен мъж. Мъж с положение и с много пари, и много връзки. Странно, че е избрал теб?!

-     Какво ми е на мен?! – учудено пита тя

-     Не, не не ме разбирай погрешно. Той не обича жената да е по-силна от мъжа, да му се демонстрира интелект, обноски, маниери, комуникации, визия на ниво по-горно от неговото. Мъжът с голямото его. Викат му - Иван Пружината.

Тя изпадна в неистов смях и не можа да се спре да повтаря: „Как, как? Ха-ха Пружината!  Ще припадна... ”

-     Да. И какво ти прави, казва?

-     Какво ли? Мисията: „Ще те преследвам, докато не станеш моя, защото аз съм  Ванко Пружината.”  Малко ли е?

-     Оф, ужас, този е решил да си намери най-сетне истинска жена. Ще се жени ли? – смее се Ники.

-     Да се жени, булката обаче няма да съм аз.

-     Каквото не е поискал, това не е имал, така да знаеш, муцка. – каза Ники, като тонът му е изцяло сериозен.

-     Оф, откъде ме е намерил, точно мен, защо ме е поставил под прицел точно мен? Защо? – вайка се тя.

-    Откъде ли? То малко ли се изписа: „Млада дама на 27 години става жена на годината, красавицата разби мечтите на всички еvergreen бизнес дами”...

Да ти цитирам ли още?

-     Престани! Какво да правя?

-     Ами излез с него!

-     Моля? Не!

-     Ще излезеш, пресата ще откачи. – кикоти се той.

-     Ха-ха...  много смешно. – говори му иронично тя.

-     Птичето веднъж каца на рамото. - намига ù Ники.

-     Всичко в офиса ми е ценно, радвай се, досега да те бях замерила с нещо, каквато сила имам в момента.

-     Така, Г-жо Стоянова, да Ви оставям, стига съм бродил из земите на подземния свят. – залива се от смях.

-     Изчезвай!  Веднага! Сега на моментът!

-     Да ме поканиш, да не ме забравиш? – плези се от вратата той, като ù праща въздушни целувки.

Звънна телефонът:

-     Ало?

-     Ще те чакам 21:00ч пред Вас, отиваме на вечеря, покажи ми поне веднъж, че си жена на място, а не разглезената девойка, на която ми се правиш, а и  вземи си изкарай телефона от коша, що за разхищение е това? – каза Стоянов, като ù затвори.

-     Ти за какъв се мислиш?  – викайки тя, докато сигналът заето пулсираше в ушите ù.

„Добре, така да бъде, с твойте часове, по моите правила, пружинке.” – заканва се тя.

Поръча си такси, като направи диспечерката на две стотинки и половина.

Отиде в един-единствен магазин, направи убийствени покупки, прибра се... Часът е 21:00, тя е готова, поглежда надолу, колата пристига.

-    Дай ми цигара време. – каза си тя.

Изпуши една втора от нея, не иска да е чак толкова неучтива. Стоянов седи  и се чуди дали тя ще дойде, ще го направи ли на глупак, но от входа се задава една стилна жена, облечена от горе до долу в черни дрехи (стилна риза и панталон, елек, високи обувки), загадъчно-силен, на пръв поглед влудяващ грим и като се отвори вратата на колата, се усети и невероятният аромат, който идва от парфюма ù.

-     Добър вечер. – поздрави тя.

-     Здравей! Много си... много си...

-     Висока?

-     Да, но предвид моя ръст, не ме притесняваш.

Пружината е висок 190см, а тя с обувки бе 180см. Така че, очевидно няма проблем.

-     Да вечеряме  в...

-     Да пием коктейли? Или нещо друго, не ми се вечеря...

-     Добре, няма тогава. – усмихна се.

-     Ами ако обичаш карай, за да се движим все пак, аз съм млада жена, кръвта ми кипи, животът си тече, а времето си остава най-ценният актив. Мерси!                     - говори на шофьора.

-     По принцип аз говоря с шофьора си.

-     Да, няма проблем, но в момента и аз съм тук, нали?

-     Да.  – остана с отворена уста той.

Отиват в едно доста приятно заведение, в което тя е почти редовен посетител. Пружината остана неподготвен. В заведението се влиза само с клиентски карти, тя знае, че той няма такава. Посреща ги хостеса:

-      Здравейте, колко се радвам, че ни посещавате отново.

Самата хостеса е приятелка на младата дама и преди това бе леко инструктирана за Пружината – Стоянов.

-     Здравейте, как сте?

-     Благодаря добре. Колко сте красива, ослепителна сте. Местата са както обикновено, заповядайте, ще изпратя вашия сервитьор. – усмихва се и намига.

-     Чудесно, обожавам този клуб, всички тук са със сверени часовници!

-     А Вие, господине, сте? Картата Ви, моля?

-     Аз съм Стоянов, с дамата съм.

-     Аз съм Цекова. Карата Ви?!

-     Нямам.  –  отговаря той.

-     Ами  „Ноу карти, ноу парти.” Това е положението, дамата само може да влезе.

-     Издайте ми. Ще си платя?! – започва да вади пари.

-     Не, не, моля Ви, без такива, тук не важи сентенцията: „Всичко се купува с пари, ако не с пари, то с много пари.”

Той се зачуди.

-     Какво искаш? – пита със супер изнервен глас.

-     Да спазваме правилата, това е. – отговаря хостесата.

Г-ца Динева тъкмо се върна от тоалетната.

-     Какво става?

-     Г-н...  няма карта.

-     Съвсем забравих, че тук е само за... отбрана клиентела?

Той се начумери. Погледът му се промени, стана чак страшен, но женската хитрина е нещо, на което мъжът може само да се възхити.

-     Хайде, той е с мен. Какво толкова. Моля Ви, само този път, заради мен, нека влезе.

-     Добре! Заради Вас и само заради Вас! Заповядайте!

-     Изненадан съм. С колко властна жена съм излязъл.

-     Властна, властна, колко да съм властна? Поръчай си и се наслаждавай, може и да няма втори път, нито пък втори шанс за първо впечатление. 

-     Аз не съм толкова ужасен, за колкото ме смяташ, нито пък толкова досаден. Ако сега ми кажеш да стана и да тръгна, ще си тръгна и няма повече да те потърся.

-     Нашите светове са различни. – отсече тя.

-     Позволи ми да ти докажа, че са едни и същи!

-      Заслужаваш ли? - попита тя.

-      Нека не разваляме вечерта. Да си тръгна, или да остана?

-      Остани! Аз си тръгвам...  –  усмихна се тя.

-      Пак незрели постъпки! – заядливо каза той.

-      По-добре незрели, отколкото мафиотски... това е първата ни  и последна лична среща, да е ясно! Приятна вечер...

След около 10 минути, охраната учтиво помоли Ванко Пружината да напусне заведението, защото няма членска карта...

Стоянов разбра, че с тези си маниери и отношение на него му трябва нещо простичко, нещо елементарно, да го гледа в очите и да му се кланя, да замръзва, щом той говори. Нещо като модел на жена, която се съгласява и съобразява изцяло и единствено с него, нещо мимолетно, нещо недодялано, нещо, което да му отива... Осъзна, че властта, (която има и упражнява върху хората) и парите, (които плаща, за да се подреждат нещата както на него му се иска) не вълнуват онзи, макар и малък, остатък от стойностни и интелигентни жени, защото те не се впечатляват от материалното, а от стойностното, нещо, което ще им отива. Те търсят онзи, който ще им бъде опора, бащата, който ще си гледа детето, съпруга, който ще обича жена си...

Рядко една красива и интелигента жена би могла да се пребори с толкова влиятелен мъж. Жените са нация. Жените са силният пол в повечето случаи и ето още един такъв, една от най-красивите и интелигентни жени срещу мъжа с многото пари, спечели! Тя спечели себе си, с интелекта си, с импулсивността си, с красотата,  директността, интелигентността и ума си...