И тая сутрин станах, но трудно. Никога не ми се става, особено ако сънят е бил хубав. Не помня да ми се е ставало сутрин. Но не помня и да ми се е лягало вечер.
Приказката, че денят си личи по сутринта, да знаете не се отнася за времето. За друго става въпрос.
Аз още като се събудя и знам какъв ще ми е денят по онова вътрешно чувство, което имам.
Някой ден ми е криво, друг ден всичко е окей, в трета сутрин просто си знам, че ще се скарам с някой. Всеки ги знае тия неща, а си намира оправданията в черната котка, или обърнатата наобратно фланелка, в първата крачка с неправилният крак, в счупената чаша или в други подобни белези и суеверия.
Не, че не вярвам в тях. Напротив - твърдо си вярвам, но знам че ако не бях в подходящото настроение въобще нямаше да ги забележа.
На работа просто нямаше как да е по-зле.
Цялото това тичане, мръсотията, простотията, нещо взе да ми идва в повече.
То пък бива ли единствената ти грижа да е цената на газта, застраховката на колата - "ам чи ко ша праим сега ...