26 сент. 2007 г., 14:14

Когато Боговете ходели по земята – част 6. 

  Проза
1168 0 0
19 мин за четене
 

След три минути и 45 секунди Първобитният звяр беше свършил с опустошаването на двадесет и двама нещастни двукрачковци. Беше останал само последният - двадесет и третия, който беше стар и толкоз хитър, че можеше през девет реки и девет морета да мине и пак да остане сух.
Той си беше намерил едно удобно местенце и четеше бестселъра "99 начина да хванеш Минотавъра".
Нашият двукрачко беше тъкмо стигнал до 35-я начин от книгата, когато от храстите изскочи Минотавърът. Звярът бързаше да свърши с последния двукрачко, защото в седем часа започваше вечерното представление в Кукления театър и той не искаше да го пропусне за нищо на света.
 "Обещавам, че няма да те заболи!" - изгрухтя нежно глиганът и се спусна към двукрачкото.
Той само се усмихваше и дори не вдигна лъка си. Стрелите едва ли щяха да му помогнат, но поне можеше да се опита. Но не и ако стоеше като мързелив овчар за майски дъжд, за да събере разпръснатите му овце. Може би, ако Минотавърът не бързаше за представлението и не беше толкова въодушевен от успешния лов - той имаше цели 26 двукрачковци, чудесно опушени, само трябваше да ги осоли, с изключение на изгорелия принц - това не беше загуба, защото щеше да използва въглените да рисува в пещерите или по скалите - той навярно би бил повече предпазлив, но на Минотавъра крилете му бяха пораснали и той беше забравил старата пословица, че с гола ръка пепелянка не се хващаше.
Рисуването беше най-новата страст на Минотавъра и това дори временно измести пеенето и изпълнението на роли от басните на Езоп. Любимата му пиеса беше за вълка и небаптисаната овчица, в която той изпълняваше ролята на вълкът-калугер, а овчицата- страхливите двукрачковци. Старият ловец можеше да не съжалява, че животът му е отминал напразно. Той щеше да помогне за моралното израстване на Минотавъра и превръщането му в гениален творец-художник...
Когато вътрешният му глас изкрещя да се връща, вече беше прекалено късно!
Първобитният звяр увисна във въздуха, на около пет метра от земята. Незнайно откъде ловецът се беше снабдил с мрежа, изплетена от космите на Снежна горила. Всъщност хитрият двукрачко се беше маскирал като снежен човек сред тибетските плата и след като мъжките горили се биеха помежду си кой да ухажва кокетната Елена Прекрасна - тя беше млада кокетна с розови устни и къс минижуп - той изскачаше от прикритието си и обираше космите, след като самците се оттегляха. Така след три години, шест месеца и девет дни, той събра достатъчно косми, за да изплете въже. Той събра девет беззъби баби, даде им по едно бобено зърни - като им обеща след като свършат работата да им даде по още сто и едно - даде им космите и бутилка старо калугерско вино, което се казваше "Манастирско шушукане" и което беше откраднал от един манастир. Калугерите обичайно чакаха някое пате да се роди, за да го благословят, после те отиваха в механата за очистването на новата душа. Ловецът се вмъкнал тайно в манастирската изба и се беше хванал за главата: по гредите висяха сушени суджуци, луканки, бабеници, дяденици, пушени свински бутове, саздърма и какво ли още не. Отците се бяха приготвили за Рая още на Земята. Огромните дъбови бъчви бяха пълни със старо манастирско вино. Ловецът си взе една чаша и започна да опитва вината под ред. Имаше: "Манастирско шушукане", малко сладко, но след няколко чашки започваш да чуваш ангелски песни в ушите си; "Опа, иде попа", което беше полусухо бяло вино което се пиеше по Коледа, "Пияна калугерка", което беше червено сухо вино, което те удряше в петите след две-три чашки; и не накрая "Попска добрина - селска злина", което беше направено от избрани лозя и подхождаше и за трапезарията на царете. Ловецът си домъкна своето куцо магаре и преди пияните отци да се върнат, го обкичи като коледно дърво...
Та бабите отпиваха от чудесното манастирско винце, благославяха щедростта на отците-калугери - ловецът ги беше излъгал, че отците са му подарили виното специално за бабите - и запреждаха със своите вретена, тананикайки си със беззъбите си усти...
Та нашият Минотавър се гърчеше във въздуха, пленен в мрежа, изплетена от космите на Снежна горила. Тя беше по-трудна за разкъсване, отколкото стоманени въжета, но глиганът не се отчая и започна дъвче въжето.
- Улових го! Улових го! - викаше ловецът и играеше танцът на победата. По-късно щяха да нарекат този огнен танц "Казачок".
......................................................................................................................
Двама конника изскочиха от гората. Конете им вървяха близко и те се държаха за ръце и се гледаха влюбено.
- Аууу! - извика кралица Главка. - Мое... - тя щеше да извика "Моето чедо!", но се сдържа и извика: "Минотавърът". - Ти спечели целувка!
Ездачът до нея се намръщи, но не каза нищо. Кралица Главка скочи от коня и се приближи до ловеца.
- Е, юначе! - усмихна му се тя, разкривайки ред бисерни зъби. - Готов ли си за целувката, която ще те дари с безсмъртие?!
- Аз ъ...ъ...ъ... - запъна се ловецът - забравих да си измия зъбите тази сутрин! Честно казано ъ...ъ...ъ... имам ужасен дъх!
Кралица Главка си помисли за нощта, когато под въздействието на три бутилки вино "Пияната калугерка", се беше отдала на ласките на придворния шопар. Нямаше съмнение, че устата на ловеца миришеше по-хубаво, отколкото от зурлата на животното!
- Не ме грижа, дали си си мил зъбите или не! - рече тя и езичето ù палаво облиза прекрасно оформените устни. Жестът беше зареден с такова еротично излъчване, че косата на ловеца се наелектризира и щръкна като ежове бодили.
- Ъ...ъ...ъ... - запъна се той. Разликата между него и кучето, което се опитваше да проговори на гръцки, беше нищожна.
- Ела тук! - прошепна нежно Главка и го придърпа към себе си.
Устните им се сляха в дълга, гореща целувка. Стрелецът почувства как остава без дъх и внимателно изблъска красавицата.
- Не ме харесваш, а?! - очите ù хвърлиха огнен лъч. - Целуваш най-желаните устни под Слънцето, за които дори и боговете сънуват...
Тя измъкна някакво малко вързопче и бързо го развърза.
­- Какво е ...това?! - едва успя да извика ловецът.
Преди той да отстъпи назад, Главка го поръси с незнайния прашец.
- Абракадабра! Превърни се в жаба! Баба-жаба-кикирица, с малка грозна главица!
Стрелецът се опита да извика, но някаква незнайна сила беше сковала езика му. Той усети как се смалява... смалява... смалява... Неочаквано стрелецът изчезна и на негово място се появи една зелена пъпчива, грозна, противна, отвратителна, гнусна, миризлива баба-жаба-кикирица.
- Кряяяяк! Кряяяя! - изквака жабата и подскочи.
- Ха, ха, ха! Колко бързо научи жабешкият си език! - засмя се кралица Главка. - Помогни ми да го свалим! - посочи тя Минотавъра.
- Първо искам да науча защо го целуна? - изгледа я накриво ревностният ù любовник. - Ти ми обеща, че няма да целуваш никого, освен мене!
- Наистина ли искаш да знаеш защо го целунах? - намръщи се Главка. - Защо мислиш? Заради него Минотавъра - моя любим син - половин звяр, половин човек! Защото аз не мога да го оставя безпомощен! Защото аз не мога да позволя на хората да се гаврят с него! Знаеш ли, когато синът ми беше малък, кралят го сложи в кралския зверилник. Той не можеше да го убие, защото знаеше, че няма да му проговоря до края на дните си! Затова го остави на милостта на зверовете, надявайки се те да го разкъсат! Аз научих за странните неща, които се случили на моята прислужничка. То се простираше в блатата на Кехерия, където олимпийските богове изхвърляха боклука си. Тя ми разказа, че в селото започнали да се раждат деца-уроди с две глави, агнета с шест крака, телета със сплескани като змиорки тела, прасета с кожа, твърда като стомана и които не можели да се ядат. Това последното лично ме заинтересува и аз се промъкнах една вечер до селото. Деца-уроди, животни-уроди, всичко беше вярно. Тя не беше излъгала. Когато видях прасетата мутанти, аз останах изумена. Те имаха почти метална четина и беше остра на пипане. Когато едно прасе изквича от устата му изкочи огън, сякаш беше огнедишащ дракон. Същата вечер аз отидох в блатата и започнах да скубя тревата и блатистите растения. Напълних един чувал и се върнах в двореца. С помощта на растенията аз можех да превърна малкото безпомощно дете-зверче в почти безсмъртен звяр с метална четина и огнен дъх. От този ден аз започнах да му давам да яде само растения и трева от блатата на Кехерия. Ето виж - посочи тя с гордост това е моят син! Истински звяр, от който треперят дори и боговете! Помогни ми да отвържем примката и да го освободим!
- Как... - любовникът ù замълча гузно - се ъ...ъ...ъ... роди?!
- Афродита, тая проклетница, е виновна за всичко! Някога преди много години аз имах един приятел, на който доверявах всичко и който беше за мене повече от всичко на света. По-късно разбрах, че злодеят бил таен шпионин на Афродита и донасял всичко. Мръсникът си получи заслуженото - намръщи се Главка и на тънките ù устни кацна зловеща усмивка. - Случи се по време на пира, който моят съпруг даде в чест на владетеля на съседното царство. Както обикновено аз изпих една чаша вино - хорската мълва, че се бях се натряскала до козирката с "Пияната калугерка", беше истинска измислица - без дори за миг да подозирам, че любовникът ми е сложил тайно прах в чашата ми. Не след дълго се почувствах толкова зле, че напуснах пира и се насочих към покоите си. Неочаквано сетивата ми се замъглиха и аз почти припаднах. Какво се е случило през нощта - не помня, а на сутринта слугите ме намерили в свинарника. Няколко месеца по-късно се роди Минотавърът. Мъжът ми отначало искаше да ни затрие и двамата, но мисълта, че моят баща - владетел на могъщото съседно царство, ще му обяви война, го спря от кървавото му намерение. Първата година аз и Минотавърът бяхме в немилост. Цар Шишко искаше да убие бебето-звяр, но аз го заплаших, че ще сложа край на живото си и той го постави в една клетка с ловните кучета. Когато Минотавърът стана на три години, той го хвърли в клетката с дивите животни, които пускаха на арената да се бият с гладиаторите. Само боговете го запазиха жив от свирепите лъвове, мечки и тигри. Междувременно кралят малко се смекчи, но продължи да не ми говори. По-късно той построи лабиринт в подземията на двореца. Лъжа беше, че Минотавърът се е хранил с човешки трупове - аз лично му носех храната - брашно, объркано с трева и растения от Кехерските блата. Кралят се уплаши, защото синът ми растеше не с години, а с часове и реши да го убие. Ето защо организира лова. Това е всичко. - Главка въздъхна тежко и добави. - Аз разкрих душата си до дъното и стоя пред тебе като гола! Зная, че не красиво или приятно, но е самата истина!
Любовникът ù се покачи на дървото и развърза мрежата. Минотавърът се удари тежко в главата си при падането и изквича от болка. Нормален глиган при този удар навярно щеше да си счупи врата, но първобитният звяр само беше изгубил съзнание.
- Той е... мъртъв! - избухна в сълзи Главка.
- Не, само е в безсъзнание! Помогни ми да го замаскираме.
Те покриха тялото му със съчки и шума и се върнаха в двореца, за да вземат карета. Кралица Главка си беше наумила да избяга от злия си съпруг от девет кралства в десето. Тя беше решила да вземе със себе си своя любовник и нещастното си чедо...
......................................................................................................................
- Олеле - подскочи Минотавърът и погледна пясъчния си часовник. 7 часа и 15 минути е. Закъснял съм за представлението!
Представлението на Кукления театър започваше в 7 часа и тази вечер щяха да дават втората част "На всеки километър". Първата част беше завършила как градските стражи бяха подгонили бедния Стойко Качулката, който по-късно щеше да стане вдъхновение на прочутия Робин Худ и неговата горска банда. Всъщност Стойко Качулката беше един най-обикновен палячо-вагабонтин, който обичаше да рисува смешни портрети на царя и на градските стражи на площада, по стените на къщите и по калдъръмените плочки. Царят се беше видял на карикатурата - беше нисък шишко, с гола тиква и сплескан нос и изпадна в ярост. "Искам главата му на кол! Какво чакате - изкрещя той на стражарите си. - Ако планината не отиде при Мохамед, Мохамед се дръпва и отива при нея!".
Та, от този ден Стойко Качулката беше изпаднал в немилост...
- Олеле, счупил съм пясъчния си часовник! - от окото на Минотавъра прокапа една сълза. - Беше подарък от старият човечец.
Старият човечец беше не кой да е, а мъдрият Сократ, който се беше замислил дълбоко и не видя, че се беше насочил към подвижните пясъци. Когато се усети, беше вече потънал до гърди. Той започна да вика и Минотавърът, който минаваше наблизо - той обичаше да слуша пеенето на птичките и се беше заслушал, седнал на един пън - го чу и му се притече на помощ. От благодарност Сократ му даде ръчния си пясъчен часовник, който беше най-новото му изобретение и никой, дори и боговете на Олимп, го нямаха. Минотавърът се зарадва от сърце, защото сега можеше да гледа времето и нямаше да закъснява за представленията на Кукления театър...
Минотавърът си плю на копитата и запраши към града...
......................................................................................................................
В същото време кралица Главка и нейният любовник се върнаха с една карета, теглена от девет снежнобели ята. Кралицата беше отмъкнала едно ковчеже, пълно със скъпоценни камъни от сейфа на Министерството на Финансите и това щеше да доведе по-късно до Първата Голяма Депресия...Но, като и да е, за голям ужас на кралицата Минотавърът не беше там, където го бяха оставили.
- О, богове! - вдигна към небето пълните си със сълзи очи Главка. - Нищо повече не исках! Само да запазите живота на Минотавъра! Бъдете проклети!
Главка потъна в сълзи по любимия си син.
А сега нека да оставим Главка да хлипа и любовникът ù да я успокоява и да се качим на Олимп.
......................................................................................................................
- Каква е тази всичката дандания и шумотевица?! - ядоса се Афродита.
Тя тъкмо четеше любовно писмо от цар Иван Грозника и не можеше да се съсредоточи. - Какво става там, долу?
- Цар Шишко организира лов. Който убие Минотавъра, ще вземе ръката на дъщеря му1 принцеса Тиква- уведоми я Моника, личната ù прислужница. Някога тя беше куртизанка във "Веселата куртизанка" и беше хванала страшната нова болест, която се наричаше Червена чума. Нея можеше да я хванеш, ако се докоснеш до който и да било последовател на новото спартанско учение, чиито учители бяха двамата караконджули Маркс и Енгелс. Енгелс се беше почувствал много самотен, защото неговата караконджуловица не му даваше и беше потърсил ласките на красивата Моника. Та нашата хубавица знаеше, че е хванала неизличима болест и се опита да се скрие от Смъртта в един волски рог. Смъртта обаче си беше голям хитрец и понеже, нали си имаше доносници навсякъде - тя беше създателката на шпионското дружество "Смерч" и веднага научи къде се беше скрила. Добре, че Афродита се намеси навреме, иначе красивата Моника щеше да седи в деветия кръг на Ада и да сваля косматите дяволи... А тук го нямаше цар Свири ми на кавала и
нямаше кои да я закриля...
Богинята ù доверяваше всичко и даже често пъти самата Моника кроеше зловещите планове...
- Време е да приключиш с оная развратница Главка и любовника ù. Можем да ги примамим и... - тя зашушна на ухото на Афродита.
- Отлично! - плесна с ръка Богинята, когато Моника свърши. - Аз ще отида да намеря Хедес, а ти гледай къде ще идат Главка и любовника ù.
- Разбира се, Богиньо - рече Моника и седна под слънчевия чадър. Тя отпиваше от хладната си лимонада и с половин ухо слушаше дърдоренията на любовника си и с половин око поглеждаше надолу към Земята...
...................................................................................................................... Когато представлението свърши, Минотавърът заблъска с копита и изквича от удоволствие. Стойчо Качулката и този път се беше измъкнал от дългите ръце на закона. Градските стражари бяха останали с пръст в уста и... не им беше останало нищо друго, освен да бъркат в носовете си и да копаят полезни изкопаеми. Един от тя извади парче самородно злато и шпионите бързо донесоха на крал Шишко. От този ден той сложи данък и на Бъркането в Носовете. Ако някой намереше някое полезно изкопаемо, кралят забираше половината. Не беше справедливо и много селяни протестираха, но кралят си беше крал и можеше да си прави каквото си иска. Минотавърът изквича тихичко от удоволствие, тихичко, защото не искаше никой да го чуе. Културната проява въздейства върху стомашните сокове на първобитния звяр и той се стрелна назад, към своето леговище. Мисълта за пушено месце изпълни устата му със слюнки и той се затича по-бързо и от Вятърко...
......................................................................................................................
В същото време Аполон беше открил труповете на ловците.
- Охо, хитрецът си трупа зимнина! Е, ще седна тук и ще почакам. Рано или късно ще се върнеш!
Той седна на един пън, а миризмата на печено месо погъделичка носа му. Богът стоя, стоя, накрая не издържа - устата му се беше напълнила със слюнки - и си отчупи няколко пушени ребра. Те бяха наистина вкусни, самата прелест! Аполон си облиза пръстите и си откъсна още няколко ребра. Ето как се беше зародило канибалството. Хората бяха взели пример от Аполон ...
Няколко десетки години по-късно, когато щеше да има голяма суша и всички жита щяха да изгорят, хората щяха да започнат да се ядат един друг, без да знаят, че канибалството идваше от боговете ...
- Я да опитам черния дроб! - си рече Аполон. - Чух,че от него любовният ти мускул ставал твърд като желязо и дълъг като копие.
Неочаквано от вдън земя изскочи Минотавърът и Аполон се смая като кокошка, която я вали град. Звярът го беше хванал по долни гащи, така, както още джвакаше кървавия дроб.
- Ако се беше опитал да ме убиеш, щях да ти простя. Ако се беше опитал да ми извадиш едното око, щях да ти извадя двете и да те пусна по живо, по здраво. Но ти открадна от зимните ми запаси и затова заслужаваш да бъдеш екзекутиран като най-долен крадец.
Глиганът изрева и огненият му дъх обгърна Бога. Аполон само се усмихна, защото знаеше че огънят, който можеше да превърне човек във вкусно кебапче, нямаше въздействие върху Олимпийските богове.
Минотавърът изрева свирепо и се втурна към Аполон, за да го разкъса с острите си бивни. Богът само се усмихна и дръпна струните на лирата си.
Тутакси се разнесе весела и игрива мелодия и Минотавърът, въпреки волята си, започна да подскача и да пляска с копита. Той беше първият танцьор сред животните и хората и по този начин хвърли мост между тях и постави началото на първите приятелски връзки ...
Няколко години по-късно животните щяха да открият първото си Посолство на Добра воля в Париж, изпращайки за консул стария и мъдър кентавър Рошко. По време на Вартоломеевата нощ нещастният консул щеше да бъде смлян на кайма и щеше да се превърне в кебапчета и кюфтета. Така първият пионер на приятелството между хората и животните отдаде живота си, но това беше друга история... Годините щяха да се изтъркалят и всички, дори и животните, щяха да забравят саможертвата на стария консул...
Лирата на Аполон имаше вълшебна сила - когато засвиреше весела и игрива мелодия, всеки , който я слушаше, се спускаше във вихрен танц; когато мелодията беше тъжна, от очите на слушателите се ронеха сълзи.
Един път, по време на рождения ден на Зевс, Аполон се беше натряскал с амброзия - той открай време не беше голям пияч и му трябваха само няколко чаши, за да се напие и той се беше зарекъл да не пие повече от пет чаши.
Първата чаша я изпи за здраве; втората - за радост; третата - за веселба; на четвъртата стана и взе че съблече наметалото си. Богините взеха да ръкопляскат, а боговете да се мръщят, защото Аполон имаше съвършено тяло; на петата чаша го обзеха мрачни мисли и той дръпна струните на арфата си. Разнесоха се тъжни, жални звуци и от очите на боговете закапаха сълзи. Капаха девет дни и девет нощи. Когато на десетия ден Аполон се събуди и разклати пияната си глава, той видя, че... краката му са до коленете във вода. Боговете бяха плакали, плакали, плакали и на Земята беше дошъл Великият потоп, за който предричаше древният мислител и математик Питагор. Никой не обърна внимание на бедния Питагор, вземайки го за луда глава. Само Ной послуша съветите му и построи дървен кораб и сложи в него по едно от всички животни, птици и влечуги. Разбира се, накрая, той се качи със семейството си и зачака потопа. Хората му се смееха, взимайки го за гламав, но когато от Олимп взе да се лее пороен дъжд, те започнаха да се молят да ги взме със себе си. Толкова много хора се опитаха да се качат на малкия кораб, че той започна да загребва вода и бедният човек се видя в чудо и рече:
- Взимайте греблата!
Той и синовете му грабнаха греблата и взеха да налагат неканените гости, без да питат кой кум и кой сват. Така те биха девет дни и девет нощи, докато останаха без сила. Когато на десетия ден се показа слънцето, дъждът спря. Ной се огледа и не видя нищо друго, освен бляскавата повърхност на водата, която лъщеше като огледало. Всичко се беше издавило на Земята - хора, животни, дори и плъховете и мишките, с изключение на един хитър плъх и една стара мишка, които си бяха домъкнали парче сирене и се бяха скрили още на първия ден преди Потопа. Когато Зевс се разбуди, той се хвана за главата. Всичките му храмове бяха под вода, всичките му жрици - издавени, а най-много от всичко го заболя загубата на "Малкия цезар". Кой щеше да му доставя вкусна пица с пържени картофки и студена Каменица?! Добре, че Ной беше послушал съвета на Питагор, иначе Първобогът трябваше отново да създава хората от ребрата си...
От този ден нататък Зевс забрани под смъртно наказание - ако Аполон престъпеше забраната му, щеше да го заточи в Подземното царство на Хадес завинаги - на бога на Любовта да пие вино или Амброзия...
Аполон продължи да свири, докато Минотавърът остана без дъх. Когато той се свлече в шумата, Богът промени мелодията и засвири тъжна песен. Вълците в гората спряха да тичат, овците в полето спряха да блеят, птичките в небето спряха да пеят, дори и вятърът притихна. Всички се заслушали в печалните звуци, които издавала арфата. Тялато на Минотавърът се тресеше от дълбоки хлипове, в този миг той не издържа и извика през сълзи:
- Моля те повече не ме мъчи,
сега душичката ми вземи.
Не искам аз вече да живея,
Сълзи, сълзи само ще да лея!
Аполон изсвирил послезната нота от мелодията и Минотавърът се свлякъл с разбито от мъка сърце. Страшният зяр най-сетне бил мъртъв! Богът отрязъл езика му и го пуснал в торбата си. Ушите му не можел да ги вземе за трофеи, защото били твърди като стомана и не можел да ги отреже. Тогава богът отскубнал няколко косъма от мордата му и ги пуснал при езика. "Е, това ще е достатъчно доказателство, че съм убил Минотавъра! " После той си откършил още няколко пушени ребра и се отправил към кръстопътя, където се разделил с другите Богове.
......................................................................................................................
- Не мога да повярвам, че Аполон се превърнал в канибал! - възкликна Дани.
- И ти да беше подушил пушените ребра и ти щеше да се облизваш като попадия по Коледни пости, - ухили се Иван. - Жалко, че Минотавърът умрял, защото заедно с него умряла и тайната на опушването ...
- А какво станало с другите богове? - запита Дани.
- В същото време Арес и ... - Иван се изкашля и продължи да разказва...



© Kolio Karpela Всички права запазени.


© Кольо Карпела Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??