Когато домът ти стане гробище
Не може цял живот да търпиш и да чакаш.
Действай! Действай!
Тя вървеше в тъмното на път за вкъщи. Много необичайно, но Румяна не носеше нито ръкавици, нито шапка. Ръцете ù изтръпваха от зимния студ. Държеше ги свити в джобовете си. Знаеше, че скоро ще се прибере вкъщи и ще може да се стопли. Дотогава трябваше да търпи. Единствено можеше да ускори крачка и така да пристигне по-скоро.
Докато се придвижваше сама в тъмното, Румяна си мислеше за нещата, които ù се бяха случили наскоро. Така времето минаваше по-бързо. Из главата ù препускаха спомени от училище. Тя говореше с някого, а после гонеше друг, който ù е взел раницата. Някой се присмиваше, без тя да го вижда. Внезапно тя се озова край масата за вечеря вкъщи. Баща ù блъскаше с юмрук и говореше нещо. Бурните му жестикулации бяха насочени ту към майка ù, ту към малката Ани. Тя беше научила дума, която не бива да използва.
Румяна вече пристигна. Със скована от студа ръка, тя се опита да отвори външната врат ...