19 янв. 2018 г., 10:31

Когато Луната изчезна 

  Проза » Рассказы, Другие
1086 0 0
2 мин за четене

Имаше един ден,  но само един...  В който Луната изчезна! 

 

Няма  да разказвам подробно живота си. Живея в малък град, но в голяма къща. Колкото и да ви се струва странно аз съм 16-годишно момиче,  дъщеря на графиня,  живееща във ферма. Да,  знам че ви е странно. Но както казах, това е за мен. 

 

Този ден мина както обикновено. Събудих се рано и направих закуска на по-малката ми сестра - Ана. Тя е болна от рак. Откриха ѝ го преди 2 години и лекарите решиха,  че ще е добре да живеем на място с по-чист въздух. Но с времето тя спря да излиза навън. 

 

Часове по-късно ѝ направих и обяд. И тогава го видях. Бях в кухнята, нещо се показа зад мен. Беше ниско с големи очи и уши, и бе облякло чувалче от картофи. И в следващия миг изчезна. Продължих да готвя,  след което занесох обяда на Ана. Разказах ѝ за това, което видях. Тя има душа на приключенец, така че реших, че ще е добре да ѝ разкажа за странното създание. Тогава на лицето ѝ грейна усмивка, но сякаш изкуствена. Каза ми да изляза, за да я оставя на поспи. Стори ми се странно това, че иска да си отида. Но в нейното състояние не е добре да развалям отношенията помежду ни, заради един спор. Не се знае кога ще е последният ѝ ден. 

 

Вече слънцето залезе. Обичам вечер да излизам на терасата и да гледам Луната и звездите с чаша чай в ръката. Мина време и малкото създание се появи пред мен. В началото се стреснах, но не го показах. Погледнах го, направих му място на пейката до мен и му дадох чая си. Той ми отвърна с благодарност. Не си говорехме, а аз продължих да броя съзвездията. Видях Орион, Голямата мечка и т.н. Изведнъж нещо в небето се промени. Луната изчезна, както и звездите. Но нощта тепърва беше започнала, а Слънцето се появи. 

Малкото човече ми се усмихна и каза:  "Дори и да си влюбена във Луната и звездите, не пренебрегвай Слънцето, защото ще страдаш... "

 

Не знаех какво иска да каже, но някакси започнах да живея за момента, без да мисля за бъдещето. 

 

Дните минават. Ана изглеждаше все по-слаба на външен вид. Два месеца по-късно тя почина в съня си. Чак тогава разбрах какво ми каза създанието онази нощ. "Луната и звездите" са Животът, а "Слънцето" е Ана. Той беше прав, че ще страдам, но тогава започнах да живея с мисълта за нея. Моето Слънце,  а вечер чаках Луната на терасата, за да си напомням да не изпускам Живота от очи. Все пак съм на 16 години, и ще живея още дълго. Но знам, че някой ден отново ще срещна Ана... 

 

 

© Gabriela Gesheva Все права защищены

Надявам се да ви хареса. Това е първият ми разказ!  ✨🌙

Произведение участвует в конкурсе:

Когато Луната изчезна »

18 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??