Пътят бе продължителен, крив и неравен. Докато стигна до Драгоман, уцелих всичките софийски дупки, задминах неправилно около петдесет ТИР-а и изобщо не загасих дългите светлини. Псувните на насрещните шофьори се лепваха като размазани мухи по стъклото, ама така е, като се тръгва посред нощ. Защото уж се избягвали опашките по митниците. На наша територия карах аз, отменяйки сутрешно неадекватния ми мъж. Той, обаче, след първите две-три сътресения, се ококори, спря да мига и застиска дръжката на вратата, докато пръстите му не побеляха. От дъжд на вятър промърморваше “дупка в дясно”, “караш в ляво от осевата линия” , “не го заслепявай и тоя”, или пък абсолютно наглото: “дай аз да шофирам”. Малкият отзад солидарно му пригласяше. Всичките им предложения бяха отхвърлени с малцинство.
Така и не разбраха моите мъже, че след като съм стегнала целия багаж, направила съм сандвичи, погрижила съм се всички документи и пари да се озоват в правилната чанта и в колата, а не в чекмеджето в хола, събуди ...