Опашката беше дълга. Върволицата от хора започваше от малкото площадче, продължаваше през заграденото с дворче пространство на кметството и се скриваше, някъде навътре в теснотията, където се помещаваше пощата. Селският площад, голямо и открояващо се място, беше тих и самотен. От време на време едно куче обикаляше и скимтеше, търсейки своя стопанин - отдалече, друго показваше главата си зад близкия ъгъл на читалището. Беше последният ден, в който се даваха пенсии и само в края на голямото пространство, очертано от сиви плочи, където се намираше малката жълта сграда на кметството, беше пълно с народ. А пенсионерите бяха много. Само три последователни дни и то до обяд, отрудените престарели бащи и майки можеха да получат, срещу треперещо поставените си инициали на картоните, сумата, за която цял живот бяха превивали гръб. Човешката маса, строена в двоен синджир, на места огънат или прокъсан от решилите да се подпрат на оградата и да си похортуват, докато чакат, жужеше като малък пчелен к ...