Очите ми – те са моето проклятие.
Не, нямам предвид, че са от онези, дето урочасват. Различно е, понякога си мисля, че е по-страшно.
Случи се малко преди развода, когато жена ми ми каза, че ме напуска. Бяхме заедно повече от осем години, и си мислех, че сме щастливи. Странно, как хората се самозаблуждаваме понякога и успяваме да си изградим своя реалност от собствените си илюзии. Но аз просто я обичах, това е. И дори когато ми каза, че е поддържала извънбрачна връзка месеци наред, дори тогава не престанах да я обичам. Не знам защо – нали уж казват, че в такива случаи любовта се превръща в омраза – заради болката, заради предателството, за това, че си излъган...
- Познавам ли го? – попитах я.
- И още как! – отвърна ми – Най-добрият ти приятел! На мен не ми се вярваше, че толкова време няма да забележиш. Но той беше прав като каза, че виждаш само това, което ти се иска да виждаш.
После си тръгна, а аз престанах изобщо да виждам, не в преносен смисъл – буквално. Изгубих зрението си. Но по ...