КОЙ

     Неизвестността ни прави по-човечни. Страхуваме се от нея, защото може да е лоша, коварна, злокобна и отмъстителна тази неизвестност. А страхът ни прави добри, отзивчиви, тръпчиви, сговорчиви и незлобливи, сиреч повече човеци ни прави.

     Не мислите ли?

     Добре, не мислете.

     Обаче ние от групата днес ще разчупим неизвестността като рохко яйце, тя ще потече в съзнанието ни – хранителна, добронамерена, жълта като преса и аналитична като мухоморка. Днес точно в 16 часа нам ще бъде известено кой ще е кандидатът за президент. Другите кандидати всички ги знаят вече, те станаха ясни още преди да са ги издигнали, но само нам е дадено да стигнем слухово до истинския, единствено достойния, първородния, самодостатъчния кандидат.

     – Най-вероятно ще е по-висок от два метра – обсъждаше с вота си предстоящата новина възрастен член на нашата група. – Няма как да е иначе.

     – Съгласен! – подкрепи го друг възрастен. – При това само ако е жена. Ако е мъж, и към три метра ръст може да го докара, при това без токчета.

     – Като нищо – подкрепи тезата весел младок на около трийсет. – Аз дори смятам, че този кандидат е отвъд ръста. Той ще направи така, че другите кандидати да изглеждат нищожни, смехотворни, незабележими не само във физическо, но и в интелектуално отношение...

     Така си говорехме ние от групата. Аз също бях там и отвреме-навреме добавях по нещо съществено, за да дам принос в очертаващия се общ рисунък.

     – Нашият кандидат ще бъде при това идеален – това казах, защото други епитети не останаха.

     Наближи 16 часа и всички с нетърпение застанахме вкупом в центъра на сградата, за да чуем новината. Никой не знаеше кой точно ще я съобщи, откъде и как ще се появи вестоносецът: отгоре или отдолу, отляво или отдясно, в какво райе ще е решен евентуално.

     – То и този, дето ще я носи тая новина, няма да е случаен човек – поде пак говорливият възрастен. – И той ще да е висок барем два метра.

     – И как не! – съгласи се наборът му. – За такова събитие ще се подбере най-добре сложен глашатай, личност, която може да носи на раменете си...

     – Пърхот – изкиска се младият зевзек на около трийсет.

     – Пърхотът не е за раменете, моето момче – повиши глас наборът, но замлъкна.

     Групата ни се залюля като желе, когато от една тайна и чрезвичайна врата в дъното на сградата – врата, която всички смятахме за евакуационен изход в случай на атака от друга централа, излезе достолепен господин без лула и мустаци и не каза нищо. Погледна ни презрително и се облегна на самочувствието си, което носеше в дясната ръка като жезъл под формата на гьостерица. В лявата си ръка или не носеше нищо, или го криеше, защото я беше заврял дълбоко в джоба на сините си джинси.

     – Той è! – тихо каза някой. Гласът му беше опиянен и прочувствен, благоговеен. 

     Желето на групата ни пак се разтресе. Чуха се възгласи:

     – Как? Нима? Откъде? Какви обувки носи? Лачени ли? Женен ли е още? За какво?

     Тихият благоговеен глас повтори, този път по-силно:

     – Той è!

     Народът се развълнува, започна да върти очи и глави, крайници стърчаха над желето като антени, готови да предават всеки сигнал:

     – Кой? Кой е той... Кой е? Кой!

     Антените вече излъчваха новината за единствения, дългоочаквания, безспорния, неотразимия кандидат, като ехо кънтеше в главите на всички:

     – Кой... Кой... Кой е!

     И аз бях там, и аз чух името Му и си го записах скришом.