Пред теб се разкриват два пътя, за да стигнеш до пейзажът на живота си. Онзи претъпканият път, по който хората се надпреварват един с друг. Надпреварват се и с времето. Опитват се да го надхитрят. Там всеки гледа другия. Със завистлив поглед следи движенията му. Иска той да е напред, другият да е назад. По-бързите и находчиви с чувство на неудовлетвореност изпреварват по-бавните. Там всичко е едно състезание. Една луда напредвара, на която никога не се вижда краят. Сезоните се сменят. Годините отминават. Никой не забелязва. Всеки бърза, бърза неизвестно за къде... Никой не забелязва дърветата наоколо. Никой не усеща твърдостта на земята под краката си. До никого не достигат тихите въздишки на влюбения, тръгнал по този път сам. Никой не чувства мировата скръб на поетите. Никой не чува шумоленето на листата, които сякаш умоляват с тихия си гласец да бъдат чути. Никой не може и да пее. Да пееш означава да бъдеш свободен, а свободата е лудост за онези, които вървят по този сив бетонен път. По този път времето лети, а тръгналите по него, никога не достигат онзи така бленуван пейзаж. В края на пътя си пред тях се отварят със страшна усмивка белите зъби на мрамора. И толкова... край на първо действие.
Ами вторият път? Забеляза ли го? Той не прилича на път. Една мъничка неутъпкана лъкатушна пътека, която се вие покрай реката. Вървиш по нея. Изплашен си. Там няма хора. Има единствено птици, които не виждаш. Но чуваш... Песните им те опияняват. Няма състезание. Нямаш конкуренция. Ти си единственият господар на съдбата си. Ти решаваш кога точно ще стигнеш до пейзажа на живота си. А дали ще е бленуван? Пред краката ти се изпречва дърво, съборено от мълния. Да се върна, си казваш... На онези от другата страна на реката сигурно им е по-добре. Те са много, аз съм сам. В съзнанието ти изплуват последните спомени от онзи път. Едва сега осъзнаваш, че ти винаги си бил сам, а най-самотен си се чувствал когато си чувал отдалечените викове на случайните минувачи. Поспрете, казваш си, изчакайте и мен. Безмълвния ти вик се провира покрай дърветата, недостигнал човешко ухо. Ти си сам. Наистина ли имаш желанието да се върнеш назад? … Намираш начин. Заобикаляш падналото дърво. Гледаш го съчувствено. Понякога, казваш си, и аз съм като него. А дори и не подозираш, че понякога, ние - всички, сме като него. За да го заобиколиш нагазваш в реката. Свенливите лъчи на пролетното слънце не са достатъчни, за да стоплят вечно бързащата река. Пръстите на краката ти изтръпват. Бориш се срещу течението. Но продължаваш. Излизаш от реката с подгизнали крака, оставил диря след себе си. Може някой друг, казваш си, да последва тази диря. Може все пак някой някога да тръгне по твоя път, а стъпките ти да са му необходими. Поспираш да си починеш на зелената трева, огряна от слънцето. Природата е най-добрият художник. Нейните бои - така автентични и непринудени, създават най-зашеметяващите багри. Слънчевите отблясъци танцуват блус върху кожата ти. Някой някога докосвал ли те е така нежно? Някой бил ли е толкова истински с теб? А ти бил ли си такъв с някого? Малката, скрита сред дърветата, неотъпкана пътечка, ти харесва, нали? Далеч си от целия онзи цирк, за който имаш безплатен билет още от самото си раждане. Далеч си от всичко онова, което ненавиждаш - от фалша, лицемерието, суетата... Природата е красива. По-красива и по-велика от теб. Но нейната красота е ненатрапчива. Тя е скромна, простичка. Няма да ти се присмее, че обувките ти са изцапани с кал, а ризата ти не е изгладена. Птиците няма да те съдят ако започнеш да си припяваш любимата си песен заедно с тях. Реката няма да те удави, ако решиш да се сприятелиш с нея. Храстите не биха ти забили този нож в гърба, който преди време заби най-добрият ти приятел. Когато пожелаеш да легнеш под дървото на сянка, то няма да ти иска пари. Хладината на планината няма да изстуди сърцето ти. Продължаваш по лъкатушната пътечка. Сега обаче се отклоняваш от нея. Намираш нова, по-скрита, по-интересна. Ти не знаеш накъде води, но нещо силно те влече към нея. Оставяш старата и тръгваш по новата. Понякога в живота се случва и това, нали? Понякога се случва да объркаш пътя, но само за да стигнеш до този, който е наистина твой. Тук няма хора. Няма ги онези лицемерни усмивки, които всеки ден виждаше. Надменността е скарана с природата. Тук има само твоята, истинска усмивка. Тук ти млъкваш, за да чуеш своя си глас. Онзи, който винаги е бил в теб и често те е викал, но ти, погълнат от желанието си да се впишеш в онзи абсурден свят, си го заглушавал, нали? Сега - в тишината, ти го чуваш по-ясно от всякога. Разбираш кой си. Осъзнаваш, че различността ти, която те е плашела, е била онова нещо у теб, което най-силно е трябвало да оцениш. Осъзнаваш, че животът не е състезание. Никой не ти е конкуренция. Животът е не друго, освен едно дълго пътуване... към себе си. Понякога ще има дървета, изпречили се на пътя ти, ще има мокри колене, летни бури и какво ли още не, но всичко това ще те отведе до онзи така бленуван пейзаж. И ти, прозрял великата тайна на живота, спираш да търсиш. Защото осъзнаваш, че това, което си търсел винаги е било пред теб. Дървета, зелени ливади, река и едно огромно спокойствие... Твоята простичка нирвана. И така, отклонил се от пътя на “нормалните хора”, преоткриваш себе си...
И сега насред пътя си се обърни лекичко назад. Доволен ли си от километража, който си изминал?...
© Есенен блян Все права защищены