Чувстваше се като кълбо от нерви. Опита се, седейки на бюрото да си направи масаж на врата, да се отпусне с равномерни вдишвания. Не помагаше. Не можеше да се пребори в момента с яда си. Знаеше, че ако не се успокои, ще получи онова досадно главоболие, което в последно време често я спохождаше. Но как да не се "впряга", когато шефът й днес следобед, два часа преди приключването на работната седмица й съобщи, че му е необходима през уикенда! Плановете й тотално се проваляха.

Беше запазила една вила в планината, където отскачаха с приятеля си винаги, когато им позволяха служебните ангажименти. Проблемът не беше в това, че щеше да си плати неустойката, а че от три дни насам тайничко си мечтаеше за този уикенд и сега й беше трудно да се съсредоточи към работа.

Трябваше да признае, че предложението на шефа я поласка. Настояваше да бъде до него при сключването на новия договор с руснаците, макар че всичко предварително бе уговорено и уточнено. Оставаха подписите на двамата босове, за да се узакони една дългоочаквана и много добре проучена сделка, от която тяхната корпорация щеше да получи милиони печалба.Това всичко щеше да стане в понеделник и тя щеше да е налице, но сега...

Шефът неочаквано пожела да го съпровожда в посрещането на тримата представители на руската фирма, в настаняването им, в организирането на почивката и развлечението им. Наистина, в тази дейност нямаше по-добра от нея, не само заради специалността, която беше получила в университета, а и просто го носеше в кръвта си. Умееше да общува с хората, да ги "претегля" бързо и точно, да съветва където трябва и колкото трябва. Беше получила признанието на шефа си и затова за пет години стаж в корпорацията, се беше изкачила до поста Съветник по маркетинга. Получаваше една от най-високите заплати и всички я считаха за преуспял млад специалист с голямо бъдеще. Такава оценка обаче изискваше и своите жертви...

Не може да имаш пълноценен личен живот и да градиш перфектна кариера, момичето ми! - често подхвърляше баща й. Или едното или другото "ще куцат".

Не забравяй, че съм Овен, татко! - упорстваше тя. Инатът ми е безкраен. Ще се справя и ще докажа, че поговорката "Две дини под една мищница не се носят" има и изключения!

Живееше все още с родителите си и това до голяма степен й помагаше, защото не се грижеше за досадните домашни задължения. С тях се справяше майка й, която от две години беше пенсионерка.

Брат й завърши магистратура в Англия, намери си работа и остана там. Само по празниците отскачаше да ги види, да се разтъжи с приятелите си и отново бързаше да се върне.

Къщата им беше в един от най-хубавите квартали на столицата- на два етажа с голям двор, почти половин декар. Грях щеше да бъде да пренебрегне тези удобства и да се настани в някаква панелка, само за да доказва, че е самостоятелна. Държеше на общественото мнение, но не му робуваше. Свободолюбивата й натура не понасяше куртоазията и псевдокултурата, нито мегаломанията и чувството за величие. Затова се чувстваше прекрасно под родителската стряха и нямаше намерение да я заменя с нищо поне до момента...

Телефонът рязко иззвъня и Теменуга сякаш се събуди стресната от мислите си. Беше шефът. Извини се, че не беше успял по-рано да я предупреди за решението си. Помоли я да мине през кабинета му да направят някои уточнения по програмата за следващите два дни. Е, и на това да си благодарна! Все пак има учтивост в този човек! Не е като някои новобогаташи, чиято лексикология въобще не познава израза "Извинете"!                  

Обаждането като че ли я освежи, създаде й по-добро настроение. Сега обаче оставаше най-трудното- да съобщи на Петър за проваления уикенд. Знаеше, че няма да й се разсърди, но не беше и приятно задължение.

Бяха приятели от ученическите си години.Петър беше от Плевен, но учеше в Езиковата гимназия и живееше при леля си. После много време връзката им прекъсна докато следваха. Срещнаха се отново съвсем случайно /ако въобще съществува нещо случайно на този свят!/ на една театрална постановка. С радост установиха, че въпреки раздялата, симпатията между тях беше останала.  

Започнаха отново да излизат заедно. Организираха срещите си трудно, защото и двамата бяха хора на кариерата. Но всеки от тях уважаваше територията на другия, без да се вмесва в нея или налага своето мнение.

Затова пък, когато откраднеха време за себе си, лудееха като малки немирни деца. Какви ли щуротии не измисляха, къде ли не пътуваха, как ли не се забавляваха! Никога не говореха за чувства и любовни връзки. Подхождаха си, прекарваха чудесно времето си заедно и това сякаш ги задоволяваше. Интимността помежду им дойде съвсем естествено в една студена зимна нощ, когато преди две години бяха на излет в Пирин.

Бяха си наели едно малко симпатично апартаментче в един от новопостроените хотели в подножието на планината. Целия ден вилняха по ски пистата. Вечерта, скапани от умора, се прибраха, изкъпаха се и решиха да слязат да хапнат нещо в ресторанта. Но и двамата в един глас предложиха да си организират вечеря пред камината. Поръчаха си и бутилка червено вино.

Хотелът беше изграден и обзаведен в стар български стил- с нарове, полици- пълни със старинна посуда, с губери и пъстри тъкани черги. В близост до камината, върху дебело халище се кипреше дървена синия с няколко трикраки столчета. Там се настаниха, опитвайки като изгладнели вълци от всичките вкуснотии, които си избраха. Пийваха от пръстените чаши кърваво- червеното винце и се наслаждаваха на топлината, излъчваща се от пукащите в камината дърва.

Умората изчезна и отстъпи място на онова толкова естествено чувство, което изпитват двама млади хора, които се харесват. Страстта ги овладя, превзе сетивата им, разбуни душите им. Отдадоха й се безрезервно, без страх, без скрупули...

Така започна връзката им, която до сега продължаваше със същата сила, както в началото...

Набра номера му и зачака. Даваше свободно, но той не вдигаше. Тъкмо се канеше да затвори, когато й се обади млад женски глас, говорещ със силен акцент. Обясни, че в момента Петър не може да се обади и ще му предаде за позвъняването. Затвори, без да чака отговор. Теменуга се изненада. Никога не й се беше случвало друг човек да вдига неговия телефон. Я стига глупости! Някоя колежка ще е! Опита да отклони мислите си от случилото се, но съмнението се промъкна в гърдите й и я загложди. Ами ако е някоя стара изгора, от студентските му години и го е потърсила отново? Е, и така да е! Ти никога не си го ревнувала. Успокой се, ще разбереш по-късно. Реши, че като не го е открила ще е по-добре да му остави едно съобщение. Той щеше да го прочете и да й се обади. Така и направи.

После взе бележника си и се запъти към кабинета на шефа си, който беше в дъното на същия коридор. Почука и влезе.

Шефът необичайно пъргаво се повдигна от въртящия се стол и я покани да седне на ниската мебел. Самият той се настани срещу нея, държейки в ръцете си някакви листове. Беше изучила поведението му. По жестовете, с които си служеше, по изражението на лицето много пъти четеше вътрешното му настроение и почти винаги предвиждаше реакцията му. Чувстваше се виновен и затова се опита да я предразположи, канейки я да седне на дивана, а не на стола до бюрото му както обикновено, когато имаха за решаване важни служебни проблеми.

Хитрец! Е, да не забравям все пак, че той е шефът, а аз - служителят!- мина забавна мисъл през хубавата й главица и я развесели. Добър психолог съм!

Беше. Защото той веднага започна разговор за следващите два дни. Още веднъж й се извини и с напрегнат тон я попита дали не е нужно да добавят още нещо към организацията, което да впечатли руснаците. Теменуга беше проверила поне десет пъти примерния "сценарий" на пребиваването им и с увереността на перфекциониста отговори, че няма повод за безпокойство.

- Знаеш колко прецизни бяха те при нашето посещение в Москва. Затова се вълнувам!- оправда се шефът. Тези два дни ще ги добавя към отпуската ти, няма да забравя. И да ме извиниш пред Петър. Кажи му, че му дължа една партида табла и много скоро ще осъществим двубоя.

Преговориха още веднъж цялата програма и се разделиха.

Теменуга бързо се върна в офиса си, взе си чантата излезе от сградата. Само няколко коли бяха останали на службния паркинг, една от които беше нейната. Миналата година, когато получи признанието за най-добър млад специалист във фирмата, я бяха наградили с прилична сума. Тя добави още малко и успя да смени старото си "Рено" с една спортна "Тойота", много подвижна, подходяща за пътуванията й. Беше доволна от покупката си. Беше икономична и ергоромична. Времето, което прекарваше в нея считаше за отдих. Пусна си тиха музика и пое към дома си.

Очакваният отговор на съобщението й не идваше и тя започна да се изнервя. Майка й усети и я попита дали не може да помогне с нещо.

- Не, мамо! Въпросът е личен и трябва аз самата да го реша! Ще отскоча до за малко до Петър и веднага се връщам.

Приятелят й беше наел жилище наблизо до техния дом. Не светеше. Звънна на домофона. Нито знак за живот! Въпреки че не позволяваше на страха да си играе с нея, този път наистина я обхвана някакво вътрешно безпокойство, което я накара да потрепери. Извади телефона от джоба си и отново се опита да набере номера му. От оператора й отговориха, че този номер е изключен. Петър беше стриктен в ангажиментите си. Хиляди пъти го беше проверила. Нито един фал. Не обичаше лъжата, беше толерантен, точен и откровен. Каквото и да беше се случило, щеше да я предупреди. Какво става? Усети ритъма на сърцето си да се ускорява. Спокойно, без паника! Ще се обадя на брат му. Може да се е случило нещо с родителите му  и спешно да е заминал за Плевен.

Брат му нямаше представа къде може да е, но обеща да се обади до техните и да й позвъни.

Теменуга се върна в дома си, седна пред компютъра и си пусна един от любимите си стари филми, който беше записала на диск- Граф Монте Кристо. Този филм винаги я успокояваше, вдъхваше й сила и смелост. Тъкмо беше стигнал до сцената, когато отвеждат с лодка нищо неподозиращия Едмонд Дантес в крепостта Иф, когато телефонът иззвъня.

Беше брат му. Родителите им били много добре. Бащата се бил чул с Петър днес сутринта, когато бил на работа. Обещал им през следващите почивни дни да им гостува заедно с Теменуга. Това вече съвсем я обърка. Помоли Страхил да се срещнат в близка до тях кафетерия. Имаше нужда да говори с някой за Петър, да помисли гласно. Седна отвън, за да не го кара да я търси в полутъмната зала. Едва беше поръчала едно уиски и го видя да идва.

- Къде беше, че толкова бързо дойде?- посрещна го Теменуга с въпрос.

- На една идея разстояние от вашия булевард. Готвех се да мина през апартамента на Петър, да му кажа едно "Добър вечер", че вдруги ден пътувам по дела на семейната фирма в Солун и ще се задържа там около седмица.

- Как е Елефтерия?- учтиво попита Теменуга. Чака ли те?

Знаеше, че от една година имаше връзка с дъщерята на фабриканта, за който работеше техния плевенски цех.

- Хайде, ще чакаме да станеш гръцки зет, че и нас да устроиш на някое по-спокойно местенце!- опита се да се пошегува тя.

- Да бе, разчитайте на това! Доколкото ви познавам нито ти, нито брат ми ще се преместите в чужбина за работа. И двамата сте ценени специалисти тук. Премеждия ли търсите?! С тази криза, южната ни съседка не е за предпочитане в момента! А и раничко ми е още да се задомявам. Прекарвам си чудесно и като ерген!

Шегата й помогна за малко да се откъсне от натрапчивите мисли за Петър. Но те отново се върнаха и чашата в ръката й потрепери. Страхил го забеляза.

- Студено ли ти е? Искаш ли да ти дам сакото?

- Не, не! Не ми е студено, нервно ми е!

Разказа му набързо за днешното обаждане, за женския глас, за часовете на мълчание след това.

- Вече не знам какво да мисля. Искам само да чуя гласа му, да разбера, че е добре. Нищо повече. Надявах се, че ти ще ми дадеш малко повече информация...

- С удоволствие бих го направил, но не мога.И за мен случаят е доста загадъчен. Не познавам никаква негова приятелка, която да говори с акцент. А и от момента, в който е с теб, без да ти правя "вятър", въобще не го интересуват други жени. Той всъщност никога и не е бил женкар, за разлика от мен! Аз съм "черната овца" в семейството. Родителите ни винаги ми го даваха за пример- в училище, в института, в живота!- засмя се с горчив привкус Страхил.

- Добре де, не се "вързвай"!- опита се да го успокои Теменуга. Всеки носи своя характер. Дори близнаците са съвършенно различни. Не е това проблемът сега. Какво да правим? Да се обадим на шефа му? Може да му е възложил някаква спешна задача и да не е успял да се свърже с мен, за да ми съобщи...

Страхил хвана телефона и набра един номер. Обади се мъжки глас.

- Господин Генев? Добър вечер! Братът на Петър Евтимов е. Извинете, че ви безпокоя, но тук сме с приятелката му и понеже часове вече не можем да се свържем с Петър, мислехме, че вие може да знаете нещо по този въпрос.

Гласът на мъжа започна да се тюхка и извинява. Да, бил го изпратил в Турция по много важен въпрос. Бил заминал още наобяд. Поел ангажимента да се обади на Теменуга, но батерията му била паднала. После като я заредил, забравил. Хиляди извинения, чувствал се много неловко. Каза, че до утре вечер щял да се върне.

- Виждаш ли, нещата са под контрол! Паниката ти беше напразно- опита се да се пошегува той, но някак си доста вяло. Теменуга го усети.

- Доколкото почувствах и ти се беше впрегнал... Добре! Кога каза че е заминал? Наобяд ли?

- Защо? Ти нали около обяд го потърси?

- Нищо, нищо. Всичко е наред! Сега ще спя спокойно. Благодаря ти Страхиле! Много ми помогна!

Изпиха си питиетата и младият мъж я изпрати до дома й, пожелавайки й "Лека нощ".

Майка й я чакаше.

- Какво стана, детето ми? Говорихте ли? Разбрахте ли се? Добро момче е твоят Петър, какво имате да делите с него?

- Мамо, не съм се карала с него. Просто днес се случи нещо, което силно ме обезпокои и затова исках да го видя. Отивам в стаята си и ще слезна после за вечеря.

Теменуга държеше телефона, гледаше го замислено, сякаш очакваше той да й проговори. Нещо не се вързваше в цялата история... Тя му се обади към края на работния ден, някъде след пет. Как може да беше заминал наобяд, като телефонът му отговори. Освен, ако му го бяха откраднали или го беше забравил някъде. Не, не - и този вариант не ставаше, защото помни как женския глас спомена името му. Значи го познаваше. Отново се затресе. Явно нямаше да може да заспи. Става нещо нередно, необяснимо. Ами ако Петър имаше нужда от помощ, а тя си седеше тук и го чакаше...Но как можеше да разбере? Към кого да се обърне? Дали да не отиде в полицията да предупреди за съмненията си...Но няма никакви доказателства, за да предизвика търсенето му... Защо ли не взе номерът на шефа му, лично да му се обади. Сега не й беше удобно отново да безпокои Страхил. Нямаше основание да не вярва на думите на брат му, но нещо под лъжичката я глождеше, а имаше ли това усещане, все неприятни неща й се случваха.

Трябваше да се съсредоточи върху утрешния ден, а в главата й беше пълен хаос. Спомни си, че в подобно състояние изпадаше само преди изпитите в Университета. Четеше, четеше и като влизаше в аудиторията сякаш главата й се изпразваше. Изтегляше пликчето с въпросите, сядаше над белите листове и след пет минути всичко, което знаеше сякаш изкачаше на повърхността.

Значи трябва да успокоя топката. Утринта е по-мъдра от вечерта. Един освежаващ душ преди сън ще ми подейства добре- помисли си младото момиче и разсъблече дрехите си. Потопи се във ваната, отпусна се. Наложи си да си мисли само за хубавите моменти, които бяха прекарали с Петър, за споровете им по различни теми, за излетите и екскурзиите. Как би искала сега и той да е тук. Да седи срещу нея и да й разказва някой от своите забавни истории и вицове. Имаше страхотно чувство за хумор. Никога не скучаеше в неговата компания. Беше извор на шеги и закачки. И най- интересното- никога не забеляза да се повтори. Завиждаше на феноменалната му памет!

Едва сега започна да си дава сметка колко силно привързана беше към него. Никога не беше се замисляла сериозно за това дали го обича, дали иска да създаде семейство и той да бъде баща на децата й... Допълваха се, забавляваха се чудесно и това й стигаше. Стигаше ли й наистина?! Или зашеметена във вихъра да прави кариера, го използваше като един отдушник, глътка въздух, миг на отмора, за да се върне отново към ежедневния си забързан ритъм?

Не, не беше така! Изпита чувство за вина, което беше чуждо за нея. Не че се смяташе за безгрешна, но от малка се стараеше да бъде най- добрата. Родителите й разчитаха на нея като на момче. Доверяваха й се, възлагаха й трудни задачи и я оставяха да намира сама отговорите им. Израстна самостоятелна и решителна. Характерът й се оформи в непрекъсната борба. Първо- в училище, после- в Университета, сега- във фирмата. Това беше част от нея. Не можеше да го спре. Личният й живот беше на втори план.

Понякога майка й се вълнуваше за бъдещето й. "Ние с баща ти няма да сме с теб завинаги. Някой ден ще си отидем от този свят и искам преди това да те видя задомена. Наближаваш тридесет, не е ли време да помислиш по този въпрос"- казваше тя.

- Добре, добре, мамо! Ще стане и това! Не съм престаряла!- бързо гледаше да се измъкне Теменуга и променяше темата.

Разбираше я. Като всеки родител и тя искаше да бъде сигурна, че дъщеря й ще има опора до себе си, да подундука внуци... Естествено беше. Не че не го искаше, но все отлагаше да се занимава с личния си живот. Устройваше я положението, в което се намираше. Може би това е бягство от отговорности?- помисли си младата жена. Каквото и да си говорим, семейството е голяма отговорност. Кариерата ще изостане, а положи адски много труд, за да стигне до тук. Има намерение да продължи по стълбата нагоре. Един ангажимент като създаване на дете, например, ще й отнема време и сили. Но от друга страна, за да се реализира и като жена, обезателно трябва да стане майка.

Нали от години е кръстница на Миглена- дъщеричката на най-добрата й приятелка. 

Понякога се "хващаше", че завижда на Петя заради смелостта й толкова млада да се омъжи, преди да беше завършила института. После успя и се дипломира, а Миглена вече е първокласничка.

Майка й има право. Животът й поизостана в личен план, но можеше бързо да завърти рула на кораба и да осъществи "Програма-максимум", както се шегуваха с баща си. Трябва да говори с Петър като се върне... Той обича децата и сигурно няма да е против едно предложение за брак! Усмихна се.

С него винаги можеше лесно да се разбере. Той, за разлика от нея, гледаше по-просто и леко на живота. Приемаше нещата такива, каквито са. Всеки проблем има своето решение!- казваше той. Просто трябва да помислиш и хванеш юздите му. Държиш ли здраво, можеш да поведеш "коня" в която посока желаеш...

Такава беше житейската му философия. Може би затова толкова му вярваше и признаваше авторитета му на водач...

Постепенно сънят я обсеби.

Когато будилникът иззвъня, Теменуга вече беше будна, но все още мързеливо се гушеше в завивките си. Изпъна тялото си няколко пъти, за да  раздвижи мускулите си, повъртя се още малко и стана. Най- напред провери дали не е получила някакво съобщение от Петър. Нищо. Запъти се към банята. Взе си ежедневния сутрешен душ, прибра косата си на небрежен кок с една пъстра шнола и реши да облече един спортен костюм в свежи летни цветове. Въпреки че беше започнал първият есенен месец, времето все още беше топло. Само сутрин и вечер се позахлаждаше. Погледна се в огледалото и си намигна, явно доволна от иконата, която то отразяваше. Хайде на работа сега! И без глупави и досадни мисли! Днес трябва да бъдеш в съвършенна форма и да покажеш на съдружниците на какво са способни младите български специалисти!

Майка й беше приготвила кафе, сок и тост- любимата й закуска. Пожела й успешен ден. Баща й, както обикновено в събота беше отишъл на зеленчуковия пазар. От години това беше негово приятно задължение.

Във фирмата още беше спокойно. Теменуга мина през офиса си, взе всичко необходимо и се запъти към залата за гости. В нея цареше изключително приятна атмосфера. На дълга маса бяха разположени водни и кафени чаши,  различни видове бисквити и две големи бонбониери. Добре аранжирани цветя допълваха трапезния интериор. Тъкмо се канеше да се върне в офиса си, когато видя шефът си да се задава. Лицето му се беше зачервило кой знае дали от бързане или от притеснение.

- Шефе, успокой се, ще вдигнеш кръвното!- подхвърли Теменуга

- Взех си хапчетата сутринта! Тук как са нещата? Гледам всичко е готово! Хайде, ние да потегляме към Аерогарата, че времето напредва. След час ще кацнат!

- Добреее!- провлечено отвърна девойката. Ще успеем! Имаме най-много половин час път до там и то при положение, че има натоварено движение. Но днес е събота и още няма девет. Така че, всичко е под контрол!

Разбираше, че от договора, който предстоеше да подпише фирмата, зависеше много и неговият авторитет пред големите шефове в корпорацията. Даром не беше стигнал до този пост. Вълчи апетити и интереси се бяха сблъсквали много пъти и го бяха дъвчили между зъбите си, но успя да излезе невридим. Наистина ли невридим?! Макар че беше само на 54, стресът си беше взел своето- високо кръвно, един инфаркт, остър гастрит, който обещаваше да се превърне в язва...Нямаше смисъл да продължава. И това стигаше, за да обърне малко повече внимание на здравето. Но не го правеше. Спомни си веднъж съпругата му й се оплака, че умът му денонощно е зает с мисълта за работата, че не отделя никакво време за двете им момчета, които имаха нужда ако не от помощ, то поне от бащино внимание и контрол.

Явно страда от неспасяема ергасиомания- рече си Теменуга.  Затова и аз трябва да усмиря малко темпото, да се заема и с други неща, които ми харесват. Да се върна към тениса, към неделните походи по Витоша, към плуването- всичко, което зарязах заради кариерата.

"Пустият му капитализъм- ругаеше често баща й- ще ви изяде главите. Нито младостта си виждате, нито радостите на живота. Юрнали сте се само кариера да правите, пари да печелите и няма да усетите как годините ще се изнижат и ще остареете. Тогава ще съжалявате за пропуснатите възможности да се насладите на живота..." Сигурно е прав! Трябва да променя стериотипа си, да включа разнообразни забавления в него, иначе докато стигна 50 ще съм се превърнала в развалина!

Самолетът пристигна с десетминутно закъснение. Посрещането мина по плана. Качиха се на колите и обратно- във фирмата. Общи разговори, леки закачки, приятелска атмосфера. Така продължи през целия ден, докато ги развеждаха по София, качиха ги на Витоша, надникнаха в НДК-то.

Вечерята беше в ресторанта на Шератон. Останаха доволни. В неделния ден щяха да направят екскурзия до Плевен. Искаха да им покажат Панорамата. Обезателно щеше да им хареса най-вече защото събитията, които тя отразяваше бяха свързани с общата история на двата народа. Беше построена и от руски специалисти по подобие на Бородинската битка. Пожелаха си "Спокойная ночь" и се разделиха.

Теменуга с нетърпение пое към дома на Петър. Нямаше възможност да го търси по телефона непрекъснато. Звънна веднъж само по обяд, но не й отговори.

Беше около полунощ. Отдалече съзря светлината в кухнята му. Това накара сърцето й да ускори лудо ритъма си. Върнал се е! Слава Богу! Спря пред блока, заключи колата. Имаше и резервен ключ от апартамента му, но го държеше в стаята си. Никога не се беше наложило да го използва. Сега съжали, че не е в чантата й, за да го изненада. Позвъни и потръпна щом чу гласа му. "Ти ли си, ангелчето ми? Хайде, качвай се! Чаках те!"

Живееше на шестия етаж и докато асансьорът я отведе до там, се изпоти от вълнение. Не усети в гласа му никаква тревога, но искаше час по-скоро да го види и прегърне.

Вратата беше открехната. Тя влезе, но вместо Петър, насреща й стоеше усмихнат Страхил. В първия момент не разбра какво става, после настръхна:

- Къде е брат ти?- почти изкрещя срещу него

- Спокойно, ангелче! - отвърна младежът. Не успях да ти кажа, че връщането му тази вечер се отлага с 24 часа. Така, че ще се наложи да проявиш още малко търпение.

- Какви са тези игрички, Страхиле? Какво става? Започва да ме изнервя  това положение. Можеш ли да ми дадеш някакво логично обяснение? Защо не ми каза веднага по домофона, а преправи гласа си, за да ме подведеш? Що за маниери?!

- Господи, човек вече не може и да се пошегува! Не се сърди, кукло! Бързо ще остарееш! Ето ти едно уиски, седни спокойно и ще ти обясня.

Страхил й подаде уискито. Тя се поколеба миг дали го приеме, но наистина имаше нужда от едно силно питие в момента. Пое чашата, отпи голяма глътка от нея и изнемощяла се отпусна на дивана. Нататък не помнеше нищо. Това беше последният й спомен.

Когато на другия ден отвори очи, се оказа в съвсем непозната обстановка, на някаква вила в планината. Още не разбираше дали сънуваше или всичко, което преживя беше на яве. Потърси тоалетната. Още щом я чу да става, Страхил се появи с табличка, върху която чаша кафе издаваше силен аромат.

- О, нашата принцеса се събуди! Как спахте, Ваше Височество?

- Стига глупости! Какво става? Къде съм? Защо съм тук? Въпросите й следваха като порой.

- Тук си, защото си мой гост! Не виждам нищо лошо в това! А защо?- това е малко по-дълъг разговор и ще го проведем веднага, след като се поосвежиш и изпиеш кафето си.

- Не искам нищо от теб! Искам само да ми обясниш какво си намислил? Що за мистерия е това?! Искам чаша вода и нещо болкоуспокояващо, главата ми ще се пръсне! Какво беше налял снощи в уискито, приспивателно ли?! В ръцете на мафията ли съм? - въпросите й не спираха.

Страхил отиде до някакъв шкаф  Подаде й таблетки парацитамол.

- Вода, има ли в този дом, вода!- почти истерично крещеше девойката. В главата й освен болката, цареше пълен хаос. Още не можеше да повярва на това, което се беше случило. Потърси в джоба телефона си, но не го откри.

- Колко е часът?- припряно попита тя, докато не съзря един голям стенен часовник на стената, който показваше почти седем.

- Господи, след час трябва да съм пред Шератон да чакам гостите! Къде си ме довел, ще ми обясниш ли най-после какво става?

Страхил се приближи до нея и почти насила я сложи да седне на някакъв разкошен диван, на който всъщност бе спала.

- Казах ти, ако се успокоиш, може да чуеш това, което имам да ти казвам! Ако ли не- заключвам те тук и ще се върна едва довечера. Дотогава може и да си размислила как да се държиш!

Теменуга го погледна. Той говореше сериозно, както никога досега. Започна да разбира, че това не е някакъв фарс, а нещо много по- сериозно. Погледна го, очакваща обяснение.

- Браво! Това се казва послушно момиче! Ето какво: аз ще ти говоря, а ти ще слушаш без да ме прекъсваш, защото не разполагам с много време. ОК?

Да, както разбра това не е някаква от моите шегички. Ти си моя гостенка. Просто си късметлийка да бъдеш приятелка на брат ми, с който имаме нещо за решаване. И понеже е много твърдоглав и не слуша какво му се говори, не ми остави друг избор освен да похитя жената, която за него значи много.

Теменуга не вярваше на ушите си. Какво говори този младеж? Какъв е този сценарий? Очите й, широко отворени го гледаха недоумяващо.

- Ето какъв е планът. Брат ми е в Турция, както вече знаеш. Щеше да ми помогне за една наша пратка, която снощи трябваше да предаде на мои приятели. Не го е направил и обърка страшно много плана ми, за което си получи наказанието. Ето защо ти устроих клопка и те улових в мрежите си. Сега братлето няма къде да мърда. Затова ти, като добро момиче, ще му се обадиш и ще му кажеш само, че те държа като заложник. Защото на мен сигурно няма да повярва. Можеш да му говориш колкото си искаш за любовта си, но нищо повече.Ясно ли е?

- Ах ти, гадняр такъв! Как смееш! За какъв се мислиш? Ал Капоне?! Нали ще разберат, че липсвам и ще ме потърсят.

- Първо, още снощи съобщих на родителите ти, че ще останеш при Петър в апартамента и че довечера ще преспиш в Плевен с гостите. Така че имам два дни на разположение, за да реализирам плана си.

- И те ти повярваха?! Та нали можех аз да им се обадя и да ги предупредя!

- Естествено! Но понякога телефоните си правят лоши шеги, като например да падне батерията в най-неподходящия момент или да си го забравила в службата .

При такъв театрален талант, който притежавам и Джеймс Бонд да беше, щеше да се подведе! Казах им, че батерията ти се е наводнила и си ме помолила да им се обадя, за да не се безпокоят. Дори ми благодариха за услугата. Добри хора! Обадих се и във фирмата и ги предупредих, че си получила страхотна стомашна криза и са те приели по спешност в болницата! Поднесох им най-любезно твоите извинения! Да се спасяват както могат!

- Копеле! Мошеник! Изнудвач! Мръсен мафиот!

- Гледай ти какъв език! А не ти личеше! Що за речник, красавице! Не ти приляга!- продължаваше цинизма си Страхил. Ще се оплача на батко! Не желая да имам такава кака! Успокой се! Нали ти казах, ще ми погостуваш за малко!

- Престани! Не мога да те слушам! Какво гостенство, това си е живо отвличане, похищение върху личността ми! Ще си платиш скъпо за своеволието! Обещавам ти!

- Зависи от гледната точка, но за съжаление не си в позиция да ме заплашваш, драга моя! Не ти ли стана ясно, че всичко е скроено перфектно. Аз съм професионалист, а не служителче като вас с Петър. Нямам намерение цял живот да слугувам на някакви си новоизлюпени босове, които се тресат да спечелят всеки лев, а после да ги харчат по тоалети и бижута за курвите си! Аз правя тотални удари, всеки от които ми носи милиони печалба. Ясно ли ти е? И не се опитвай да ме убеждаваш колко грешен съм, защото това и сам го знам. Обаче, за твое сведение, знам и друго- само чрез греха се забогатява! С честен труд пари не се вадят, момичето ми! В друг строй вече живеем! Слез на земята, че във въздуха губиш чувството за реалност!

- Не съм момичето ти и слава Богу! Не мога да бъда приятелка с една такава човешка отрепка!- гордо заяви Теменуга

- Ни най-малко ме засяга твоето мнение. Сега, както ти казах, ще ти набера номера на брат ми и ще му кажеш, че си ми заложница. Останалото е моя работа!

Страхил набра и й подаде телефона. Теменуга чу гласа на Петър и се разтреперя.

- Добре ли си, ангелчето ми?- попита той, неподозиращ още какво се е случило. Защо ми се струваш притеснена? Какъв е този номер, от който се обаждаш? Нов ли е? Вчера заминах по спешност и шефът обеща да ти се обади.

Теменуга обясни набързо ситуацията, в която беше попаднала и чу отреща само едно:"По дяволите! Дай ми го!" Разговорът между двамата братя не успя да чуе, защото Страхил веднага излезе от стаята. Момичето използва случая да се втурне към вратата. Уви. Беше заключена. Опита се да отвори един от прозорците.Отвън имаше яка желязна решетка. Вторият - също. Беше наистина в една добре оборудвана вила- крепост, от която нямаше начин да се измъкне.

Едва тогава, взе да разглежда наоколо. Холът, в който се намираше беше обзаведен с мека мебел, покрита с черна кожена дамаска. Вградени в стените полици, причудливи лампиони, маслени картини с морски и планински пейзажи, богата библиотека, повечето с поредица томове. Личеше изисканият вкус на дизайнера и многото пари, вложени в подредбата.

Нещата са по-сложни отколкото си мисля. Не знам до къде е решен да стигне този изнудвач, но обикновено подобни хора не се спират пред нищо. Толкова са заслепени от блясъка на парите, че жертват човешки животи, за да достигнат целите си - трескаво мислеше.

Явно трябваше да промени тактиката си. Жената е силна със слабостта си- нали така беше казал великият Шекспир. Не се ежи, не показвай силата си, а напротив- направи се на слаба и беззащитна, притъпи вниманието на врага си и тогава го удари в гръб! Господи! Откъде й идваха тези мисли! Тя, която беше винаги разбираща и снизходителна към хората. Да, към хората, а не към мошенниците! Както и да е, моментът не е подходящ за самообвинения! Най-напред трябва да оцелее, а за философските разсъждения ще има достатъчно време след това.

Страхил се върна удовлетворен от разговора с брат си. Размахваше телефона и си подсвиркваше.

- Нали ти казах, че планът ми е гениален! Познавам рицарския му характер. Нямаше начин да не се съгласи да ми помогне при тези условия! ОК! Сега ние двамата няма вече какво да делим. Може би е време за още едно питие! Да отпразнуваме победата!

- Благодаря! Победата си е твоя, празнувай си сам! И сега като всичко върви по плана ти, няма ли да ме пуснеш да си свърша работата. Иначе рискувам да ме уволнят.

- Кукло, това да ти е кахъра!- рече Страхил. Първо- докато връзката ми в Константинопол не потвърди приемането на пратката, никъде няма да мърдаш! Второ- колкото до уволнението ти, аз веднага ще те наема при мен! Ха-ха-ха!- зловещо се засмя той. От теб става прекрасна секретарка! И не само... Ще ти дам и двойно по-голяма заплата. Става ли? Ха-ха-ха!

- Циник!- успя само да продума момичето. Разбирайки, че нищо няма да промени мнението му се сви на дивана и замълча. Той включи вградения телевизор- огромна плазма. Подхождаше на дългия хол.

- Искаш ли да ти пусна някой филм? Какъв жанр?

Приближи се до едни фонотека, която започваше от пода и стигаше почти до тавана. Избра две, три дискети.

- Тримата мускетари на Дюма. Харесва ли ти Дюма? Чела ли си нещо негово? Той е велик! От малък обожавам книгите му!

Господи!- помисли си тя. Не може да бъде да имаме еднакъв вкус в литературата! Пък и кога ли му е останало време да чете от дяволии! Спокойно девойко, никой не се е родил престъпник и мафиот! И този младеж е бил невинно дете, имал е мечти- също като теб, но някъде по пътя нещо се е объркало... .

- Да, пусни! - лаконично отговори тя. Предстоеше й целия ден да прекара тук, затворена. Все с нещо трябваше да се занимава, за да не мисли непрекъснато за Петър, за задълженията си в службата...

Денят преваляше. Дали от болкоуспокояващото хапче, което изпи, дали от решението, което взе да бъде търпелива, главоболието й постепенно изчезна. Затова пък настроението й беше на нула. Страхил не я остави сама нито за секунда. Дори до тоалетната я придружаваше. Чакаше я пред вратата. Не че можеше да се измъкне, защото и нейното прозорче беше с решетка, но... Добър бодигард можеше да стане от него, също като Кевин Костнър в едноименния филм! Жалко, че си беше хвърлил силите в услуга на другата, лошата си страна.

Не можеше да проумее как двама братя, създадени от едни и същи родители, възпитани при едни и същи условия, можеха да станат толкова различни. И те с брат си имаха различни възгледи по много въпроси, спореха, понякога се караха, но общо взето ценностните им системи бяха близки.

Дали родителите им имат някаква представа с какво се занимава малкото им синче?! Едва ли. Бащата беше много строг и взискателен професионалист. Доколкото знаеше от Петър, заради силния му и властен характер, много пъти бяха попадали в конфликти. Може би затова не се беше включил в семейния бизнес. Все още той дърпаше конците- и в управлението, и в мениджмънта. Страхил му помагаше в обществените връзки и в износа за чужбина. Производството на спортни екипи, с което се занимаваха от много години вървеше добре, въпреки че много техни колеги фалираха, други се обединиха, за да издържат на кризата. Тяхната фирма обаче прогресираше. Вадеха добри пари. Защо му е притрябвало да се забърква с незаконни сделки? Ненапразно народът ни казва, че колкото повече имаш, толкова повече искаш! Ненаситно е човешкото око, а алчността убива всичко човешко! Не й се мислеше какво ще стане нататък. Нека само Петър се върне жив и здрав и аз да изляза от този богат "затвор", тогава ще обсъждаме!

Заспа. Сънят й беше неспокоен. Няколко пъти през нощта се събуждаше, виждаше Страхил да спи на отсрещния диван и отново се унасяше. По някое време й се препи вода. Още със ставането й, Страхил скочи като опарен. Разбра къде отива, придружи я до кухнята, после до тоалетната и отново се върнаха в хола. Не обмениха нито дума.

Рано сутринта я събуди настоятелен телефонен звън. Страхил грабна апарата и бързо изкочи от стаята. Чуваше само неговия глас и то неясно да отговаря непрекъснато с "Да, да". Явно говореше с шефа си.

- Добре! Нещата вървят по начертаната схема. До довечера може да те освободя, ако Петър не сгафи нещо. Остават 2 часа до завършване на програмата и той веднага ще отпътува от там. Скоро ще е на твое разположение, да се надяваме! Хайде по този случай да приготвиш нещо за закуска. В кухнята има всичко необходимо. Ти като жена си по-сетена в тази дейност.

Теменуга вътрешно се зарадва на новините. Днес беше понеделник. Щяха да подпишат договора. Присъствието й беше необходимо най-вече за успокоение на шефа. Всички документи бяха готови и лежаха на бюрото му. Нямаше за какво да се притеснява. Надяваше се като обясни какво се е случило, да не й наложат наказание.

Направи по един сандвич, наля сок, свари кафе и седнаха да закусят. Нито й се ядеше, нито й се пиеше, но трябваше. Моментът не беше подходящ за реакция от нейна страна. Трябваше да запази хладнокръвие и привидно спокойствие, колкото в душата й да вилнееше буря на негодувание. Още не беше разбрала къде се намира, но предполагаше, съдейки по зелените хълмове наоколо, че са някъде по Витоша.

В последните десет-петнайсет години изникнаха като гъби много частни вили по нея. Как получаваха разрешително за строеж в един такъв национален планински парк, беше очудващо. Но факт е, че ги има. Всъщност какво ли се чуди- толкова правителства и партии се смениха в управлението. Приемат, отменят закони, правят каквото си искат! Намират "прозорчета" да си прокарват личните интереси. Такива са политиците. Дай му власт на българина и му гледай сеира! Но доколкото знаеше от една своя приятелка, омъжена за грък, същото е и там. Явно е балкански синдром!

Трябваше като тръгват да огледа отвън наоколо. Може впоследствие това да й потрябва. Защото беше твърдо решила да не оставя безнаказано постъпката на Страхил.

След закуската отново й пусна,този път някакви епизоди от американска полицейска поредица. Насилие, убийства, обири, търговия с оръжие, наркотици и жива плът. Ето от какво се учи нашето братче!- рече си мислено тя. А и само той ли? Не случайно ни пробутват тази псевдокултура. Целта е ясна - да внася в душите на младото поколение насилието и безразличието към съдбата на ближния.

Може би затова и аз на подсъзнателно ниво се боя да създам семейство, деца. Колкото и да се старая да ги възпитам в своята ценностна система, неминуемо в оформянето на характерите им ще има и чуждо влияние- от училище, от компаниите, от телевизията.

При тази ненормална заетост на родителите, е трудно да имаш контрол над децата си. Но все пак, животът трябва да продължи. Ако всички млади хора се страхуваха да се женят и създават деца, човешкото възпроизводство щеше да спре, а Човечеството да загине. Никога не се беше замисляла дълбоко върху всичко това. А то беше част от нейния живот, от живота на нейното поколение. Все повече млади хора отказваха брака като нещо чуждо, неприятно, носещо големи тежести.

Социалната политика не помагаше особено за увеличение на раждаемостта, нито вземаше сериозни мерки за подобряване на социалните условия за отглеждането на едно дете. Нали сама се беше убедила колко трудно е майка с малки деца, да намери работа, особено в частното производство. Щом разберяха семейното положение, работодателите веднага отказваха. Не ги интересуваше колко добри в професията са тези жени.

На кумицата денонощно й търсеха цаката, само защото забременя с второ. Накрая, преди да се върне след отпуска по майчинство, шефът съкрати мястото й. Добре, че мъжът й има постоянна работа, а родителите й мъкнат пълни торби от село.

Трудно се оцеляваше в днешна България. Затова хиляди млади хора поеха пътя на икономическия емигрант- път също нелек и пълен с болка, но пък се научиха да работят къртовски и да имат пари в джоба си.

До къде ли ще стигнем с тази политика! Да пренебрегваме младия потенциал на нацията, забатачени в политически интриги и корупция. Над двадесет години минаха вече след смяната на строя, а истинска, тотална промяна няма. Само обещания, обещания...

Бедните станаха много по-бедни, средния слой обедня, а върхушката- забогатява с часове, вози се в огромните си автомобили с тъмни стъкла и не хае за народа. Ако тя не получаваше добра заплата и брат й не помагаше отвреме на време, родителите й не можеха да си платят тока, парното и водата, особено през зимните месеци. Двете им пенсии достигаха едва 500 лв. И като си помислиш- майка й беше счетоводител 35 години в една от столичните фабрики, а баща й- хидроинженер с 43 годишен трудов стаж. Да не говорим за други слоеве от обществото ни, които с подобен стаж получаваха до 140-160 лв. Не можеше тези суми да се нарекат пенсии, а жалки социални помощи, стигащи само за хляб, сиренце и мляко.

Ако тя имаше възможността да бъде народен представител, най-напред би внесла предложение за увеличаване на пенсиите и майчинството... Не помня кой беше казал, че за културата на един народ се съди от отношението му към възрастните хора и децата. Едните- в залеза на живота си, другите - в изгрева...

- Хей, кукло! Не ме ли чуваш? - викаше й Страхил. Къде те отвя вятърът?

- Бях се замислила за нещо- вяло отговори Теменуга. Какво искаш?

- Нали ти казах- който много мисли бързо остарява! Няма да оправиш света, колкото и да се стараеш! Стегни нещо за обяд и като хапнем, ако е късмет, те връщам в града!

Теменуга не чака втора покана. Наближаваше дванайсет. Запъти се към кухнята, намери един пакет спагети, наля вода в една голяма тенджера, която откри в шкафа под мивката, добави малко сол и включи котлона. В хладилника откри кашкавал. Настърга го. Това беше един от малкото нейни специалитети, които тя готвеше с удоволствие. Харесваше и на Петър. Обичаше ги добре сварени и изцедени, овкусени със зехтин, поръсени обилно с кашкавал.

След обяда,Страхил отиде в съседната стая. Беше намалил бдителността си, сигурен, че Теменуга се е примирила с положението. Донякъде имаше право. Тя бе решила да се разправя с него след като излезеше от тук. Въпросът беше кога ще стане това. Аз съм си късметлийка и Бог ще ми помогне, както винаги до сега. Тъкмо си изрече на ум една молитва, когато Страхил нахълта в кухнята.

- Хайде, вземай си чантата и да тръгваме! Само ще ти завържа очите и не смей да хитруваш! Нали знаеш, че не се шегувам!

Не й оставаше друг избор освен да се съгласи. Алтернативата да се измъкне невридима от тук беше по-приемлива, отколкото да се прави на детектив в момента. Нали поне се опита да запомни всяка подробност от обзавеждането, от разговорите, които водиха. Все нещо можеше да послужи, за да го "разнищят" този мафиот. Защото явно, че се занимаваше с незаконна търговия и не беше сам, съдейки по многобройните телефонни обаждания. Погледна стенния часовник. Показваше 14.45.

- Къде ще ме оставиш?- попита Теменуга

- Някъде, откъдето да не можеш веднага да позвъниш в полицията, защото съм сигурен, че това ще бъде първото нещо, което ще направиш! Греша ли? Искам обаче да те предупредя, че ако до 19 ч. посмееш да отвориш устата си, може да не видиш вече никога любимия си, защото вероятно ще катастрофира зле, хвърляйки се с колата в пропаст...от голямата умора след командировката! А и ти не си  застрахована! Ясен ли съм?!

- Долен садист!- изсъска момичето. Нека да е на твоето. Не смей да му правиш нищо лошо!

- От теб зависи кукло! Ако държиш красивата си човчица затворена,  предполагам към девет,  Петър ще е отново изцяло твой, а аз ще съм изчезнал завинаги от скапания ви живот! ОК?

Теменуга не отговори нищо. Съмняваше се,че Страхил може да стигне до такива мерки, но и нямаше намерение да рискува живота на приятеля си. Той завърза очите й, хвана я за лакета и я поведе навън. Чу как хлопна вратата и после заключи.

Остави я преди Симеоново, на един черен път, като й пожела иронично успешно бъдеще. Естествено не й върна телефона. Тя вървя пеш около 15-20 мин. докато излезе на централния път. След още толкова навлезе в района. Намери отворено едно малко кафене, влезна вътре и си поръча кола и кафе. Попита за часа. Беше 16.30. Отпиваше с наслада на малки глътки горчивата течност и си правеше сметка колко приблизително бяха пътували с колата. Попита за телефон. Обади се на родителите си и им каза, че до час ще си бъде у дома. Струваше й се, че току-що се е събудила от кошмарен сън. Уви. Действителността наоколо не й даваше възможност да се съмнява.

Сега, какво трябва да направя. Всеки случай, до седем часа - нито дума по въпроса. Да се убедя, че Петър е извън опасност и тогава, с него ще решим понататъшните си действия. Изпи си кафето, попита как може да стигне до центъра и тръгна да търси спирката. Не се надяваше да мине някое такси в тези задънени улички. Обаче за неин късмет, след като повървя малко, съзря една разтракана лада. Махна с ръка на шофьора, той намали и обясни, че трябва да остави клиента си на две преки от тук и веднага се връща. Тя го изчака. Каза му адреса на фирмата. Искаше най-напред да се отбие там. Но по пътя размисли, че видът й не е особено подходящ и смениха посоката.

Майка й я посрещна силно обезпокоена.

- Какво става, момичето ми? С баща ти се чудехме дали вече да не звъним в полицията.

- Защо? Нали ви предупредиха, че ще отсъствам два дни.

- Без дрехи, без пари къде ходи? Не е в стила ти.

- Мамо, моля те в момента да не ми задаваш никакви въпроси. Имах два тежки дни, искам да взема душ, да се преоблека и тогава ще говорим. Но най- напред ще трябва да отскоча до Петър. Довечера ще съм на ваше разположение. Нали?!

- Добре, добре! - бързо се съгласи майка й, виждайки я жива и здрава. Още като се обади, взех да готвя. Докато се изкъпеш, ще е готово- твоите любими пълнени чушки.

- Чудесно! Ти си най-добрата майка на света! - Теменуга я прегърна силно и с чувство за вина, че трябваше засега да скрие от нея случилото се. Мамо, би ли ми услужила с твоя джи-ес-ем, че моя ми го откраднаха!

Майка й, без да задава повече въпроси, бързо й донесе телефона си. Теменуга благодари и се качи в стаята си. Набра номерът на Петър. Нищо. Добре, сега вече спокойно. Така или иначе, нямаше да му дадат телефон в ръцете. Няма смисъл да се притеснява. Ще отиде до дома му и там ще го чака. Да не забрави този път да вземе ключа.

След час беше готова. Седна и хапна набързо, за да не обиди майка си и тръгна. Наближаваше седем. Беше септември и денят беше намалял. Много апартаменти светеха, но не и неговият. Тръгна да се качва с асансьора, но я достраша. Върна се и реши да седне отвън да го чака. После й дойде наум да опита с домофона. Никой не отговори. Запали цигара. Купи си по пътя. Беше ги спряла от шест месеца, но сега страхотно й се пропуши и не устоя на предизвикателството да се пребори с това желание. Всмукваше механично от цигарения дим и зорко следеше наоколо. Телефонът рязко продра тишината. Теменуга се стресна, грабна го и видя, че се обажда баща й.

- Какво има тате?- припряно попита девойката

- Току-що се обади Петър, на домашния телефон. Каза че е на Централна гара и ще те чака във вашето заведение. Ти си знаела къде. Исках да му дам номера на майка ти, но беше припрян и каза да ти предам само това.

- Добре, тате! Благодаря ти! Ще отида веднага!

Теменуга скочи. Душата й ликуваше! Значи се е върнал! Онова магаре все пак не ме излъга. Но защо не иска да се прибере? Какво ли е намислил?

Докато си блъскаше главата с различни въпроси, излезе на булеварда и взе такси. Петър вече се беше настанил в едно от сепаретата и я чакаше. Като я видя, стана пъргаво, за да я посрещне. Тя се гушна в широко отворените му за прегръдка ръце и забрави всичко в този момент- и премеждията, и гнева и притесненията си. Прегръдката му беше ласкаво море, топло слънце, гальовна луна, спокойна небесна шир- всичко!

- Благодаря ти Господи! - промълви едва чуто Теменуга. Лошият сън свърши, скъпи! Тя се тресеше като разлюлян от вятъра лист. Опипваше го, оглеждаше го, сякаш години наред не беше го виждала.

- Успокой се, ангелчето ми!- нежно й шептеше Петър. Ела да седнем! Имам чувството, че ще припаднеш!

Седнаха един срещу друг в полумрака на сепарето, държейки ръцете си.
- И защо досега не си ми показвала, че имаш такаваслабост към мен?!- усмихна се мило той

- Пак ли започваш с шегичките си?!- уж сърдито му отвърна Теменуга. Още ли не си загубил чувството си за хумор след всичко, което ни се случи?

- Никога! Загубя ли го, загубвам себе си! Разказвай сега- бавно и спокойно и гледай да не пропуснеш нито една подробност. Чакай да поръчаме нещо.

Сервитьорът забеляза жеста и дотича веднага. Поръчаха си както обикновено от любимите си ястия с бутилка червено вино. Имаха много сериозен повод, за да празнуват.

Теменуга започна разказа си. Припомняше си всяка реплика на брат му, всяко действие. Петър я слушаше внимателно.

- Нещата се вързват! Явно братчето ми е член на някаква мафиотска групировка, която от години работи за нарко-трафика Азия- Европа. Нямам представа откога  членува в нея,  но за да ми каже, че това е последният му удар и ще изчезне от Европа, явно не е от скоро. Акцията им беше подготвена перфектно, без да оставят следи. Съмнявам се дали ще можем с нещо да докажем за приключението си. Пипат яко и сигурно. Кой знае вече в кой край на света е и с какво име. Сега няма да те натоварвам допълнително с моя разказ. Ще имаме време отново да се върнем към него. Въпросът е какво знаят нашите, по-конкретно баща ни. Не вярвам да е усетил нещо, защото иначе отдавна да го е изхвърлил от фирмата. Никога напълно не му се е доверявал. И го държеше из- под око. Добре е познавал слабостта му към парите, затова когато станеше въпрос за някоя по-сериозна сделка, винаги участваше и той. Не знам как ще им кажа за случилото се. Майка ми има слабо сърце, изключено да издържи. Тя не трябва да узнае нищо поне засега. Ще измислим някаква версия за отсъствието му. Той и без това, рядко се прибираше в Плевен. Колкото до баща ми, с него е друго. Твърд орех е той. Ще му докривее, ще попсува и ще му мине. Но при всички случаи трябва да отидем на място и да говорим лично с него.Все пак разчиташе на брат ми в бизнеса.

- Няма ли да предупредим полицията за случая? Знам, че те боли. Кръв ти е, но представяш ли какво зло прави на хората. Хиляди млади хора загиват от употреба на наркотици. Не трябва да жалим търговците на бялата смърт! Те заслужават най- строго наказание!

- Не искам да ме разбираш погрешно! Споделям напълно твоето мнение и разбира се, че ще съобщим в полицията, но първо трябва да говорим с баща ми. Така или иначе, Страхил вече е отпрашил нанякъде. Утре заминаваме за Плевен. Бях предупредил нашите, че ще им гостуваме през идващия уикенд, но ще измислим някакво оправдание. Ти говори ли с шефа си?

- Не, разбира се! До седем ми беше забранено да звъня на когото и да било, а после- нямах време. Страхил му беше казал, че по спешност са ме приели в болницата. Чудя се как още не е позвънил у дома да пита нашите как съм. Но беше много зает с гостите от Москва.

- Чудесно! Тогава ще му се обадиш да му кажеш, че кризата ти е минала, но са ти дали болнични до понеделник. Да се оправя сам. Ще звънна на  братовчедка си, която е лекар в ИСУЛ. Тя ще ти уреди болничния. И без това наистина имаш нужда от малко почивка след преживяния стрес. Аз ще направя същото и цялата седмица ще бъдем заедно, за да се "лекуваме" взаимно!

Страхил я погледна със закачлива усмивка. Изглеждаше изтощена. Винаги реагираше на шегите му. Сега седеше кротко и само големите й тъмнокафяви очи показваха умората й. За първи път откакто я познаваше почувства нейната беззащитност. Вълна на нежност се надигна в гърдите му. Седна до нея, прегърна я и погали немирните кичури, падащи по раменете й.

- Всичко ще си дойде на мястото, ангелчето ми! Искам да си починеш. Моето смело момиче! Съжалявам, че трябваше да преминеш през този ад! Но нали пак сме заедно. В живота ни ще има много препятствия и ние ще се преборваме с тях! Нали ?!

Теменуга само кимна глава в знак на съгласие. Петър плати сметката и я изпрати до дома й. И двамата предпочетоха да бъдат сами, за да могат да си отдъхнат по-добре до утрешния ден.

Родителите й я чакаха с нетърпение. Въпреки че не й се говореше по темата, обясни им накратко историята със Страхил като ги помоли за пълна дискретност.

Теменуга се качи в стаята си, с последни усилия на волята си изми зъбите си, хвърли дрехите си до кревата и се строполи върху него, загубила представа за време и пространство. Потъна в дълбок, пречистваш сън...

Когато се събуди, навън вече слънцето грееше силно. На вратата й се тропаше доста настоятелно. "Майка ми се е побъркала и тя!- рече си девойката. От кога тропа по вратата ми?!

- Да! Влез! - извика силно тя. На врата се появи Петър.

- Какво правиш тук? Вече е 11 и мама още не ме е събудила ли?

Бяха се разбрали в този час да дойде да я вземе.

- Не, не, ангелчето ми! Спокойно! Още е едва осем. Но обстоятелствата наложиха малка промяна в плана ни.

- Какво се е случило? Гласът ти е някак несвойствен! - веднага усети Теменуга.

- Хвърли си шепа вода на очите, за да се разсъниш и ела долу. Приготвихме ти силно кафе. Там ще говорим. ОК?!

Петър излезе от стаята й. Тя скочи, изми се, облече се и слезе.

Случило се беше нещо, което наистина не очакваха. Интерпол беше хванал Страхил на берлинското летище, където самолетът му правеше връзка с линията за Америка. Фалшивият му паспорт явно не бил добре изработен. После го разпознали по списъка и снимките на членовете на Балканската мафия, където той участвал. Прибрали го на "топло". Щял да последва съд и дълги години зад решетките.

- Извинявай, но ще си получи заслуженото! - строго се обърна Теменуга към приятеля си. Всеки трябва да плаща за постъпките си!

- Няма защо да ми се извиняваш! Не съм безразличен към съдбата му, но след като е направил своя избор, аз не мога да му помогна. Жалко! Имаше чудесен ум и феноменална памет, които можеше да използва за добри цели...

- Ние какво ще правим? Ще ходим ли до Плевен?

- Разбира се. Трябва да съобщим на баща ми за развоя на събитията, защото обезателно от полицията ще го потърсят и информират. Трябва да го подготвим.

  В Плевен ги очакваха за обяд. Майката се беше постарала да приготви най- вкусни гозби. Беше невероятна кулинарка.

Петър беше във вихъра на шегите си. Стараеше се да не даде повод на майка си да разбере, че нещо не е наред. Хапнаха, пийнаха домашно бяло винце и бащата ги попита дали не искат да им покаже новото разширение на цеха. Петър погледна Теменуга и й смигна. Тя разбра. Предложението беше добре дошло. По целия път се чудеха как ще го откъснат от къщи, за да могат да разговарят с него насаме.

Разгледаха цеха, новопостроеното разширение. Бащата говореше с гордост и подробно им обясняваше. Щели още да увеличат производството, но вече с шев на тениски. Бил говорил с производителя на памучно трико. Разбрали се за цената. Качеството било чудесно. Показа им съблекалните на работниците, стаята за обедния отдих, кафетерията.

- Ето какво отказа моят голям син, момичето ми! Избяга от тук, за да иде в столицата, сред чужди хора- се обърна към Теменуга бащата със забележима болка в гласа. Добре, че поне малкият ми помага, макар и неговите очи все навън, по чужбина да гледат.

- Тате, няма ли да ни почерпиш по едно питие, та бизнесът да върви още по-добре?- опита се уж шеговито да отклони темата Петър.

- С най-голямо удоволствие! Заповядайте в кабинета на позастарелия директор!

- Хайде бе! На кого ги говориш тези?! Едва на 63 си, има още много хляб в теб! Не се ли заглеждаш още по хубавите жени?

- Е, това е друго! Очите нямат насищане! Затова са ни дадени- да се наслаждаваме на всичко красиво! Стига да можеш да виждаш и с очите на душата!

- Я гледай, не знаех, че имаш и поетични наклонности!- пошегува се Петър

- Много имаш още да се учиш, момчето ми!

Седнаха в просторния кабинет, до който се стигаше по стълба, намираща се вътре в производствената зала. Цялата стена, която гледаше към нея беше остъклена. Старият хитрец можеше седейки на бюрото си да наблюдава всяко движение в цеха.

Наля им по един коняк. Петър счете, че моментът най- после е подходящ, за да започне разговора за брат си. Неприятно задължение, но трябваше.

- Тате, отсега нататък, може би и аз ще се включа в семейния бизнес.

Баща му го погледна очудено. После обърна поглед към Теменуга.

- Ти ли, златно момиче повлия върху сина ми толкова положително? Жива и здрава да си ми!

- Не, не! Нямам нищо общо с тези мисли! За първи път ги чувам! Това си е негово решение!

- Татко, не бързай да се радваш! Не съм категорично решил какво ще правя, но преди това трябва да ти кажа нещо неприятно. И започна разказа си за случилото се през последните два-три дни. Докато стигна до края, бащата беше си налял още едно питие и пушеше цигарите една след друга. Само слушаше. Атмосферата се нажежи. Петър добре познаваше избухливия му характер и предпочиташе в момента подобна реакция, отколкото мълчаливото му прискърцване със зъби. Знаеше, че буря от негодувание се надигаше в гърдите му, че в някой миг щеше да й даде воля да изригне. Опитваше се колкото се може по- меко да му обяснява, но как меко да обясниш на един баща, че синът му е престъпник?! Как да му кажеш истината, без да го нараниш?

Когато му каза, че е под арест и подлежи на съд, баща му не издържа и рухна.

Но реакцията му не беше както очакваше Петър - взрив от негодувание и нерви. Не!

Просто отпусна ръце и промълви глухо:

-Права беше майка ти като ми се караше да не се напъвам толкова. "Децата са поели своя път. Няма нужда вече толкова да работиш! Време е да си починеш и ти!" Никога не се вслушвам в съветите й! И за Страхил ми казваше:" Глезиш го и много му се доверяваш" А аз високомерно й отвръщах:"Умно е момчето ни, на мен се е метнало- упорит като магаре и комбинатор! Знае какво прави!" Как сега ще застана пред нея?

Петър не смееше да прекъсне монолога му. Чувстваше, че трябва да го остави да излее душата си, за да му олекне. Искаше му се да го успокои, но знаеше, че признанието на грешките му ще го пречисти. Не беше го виждал никога толкова слаб и съсипан. Търсеше подходящи думи за утешение, но трудно му беше да ги намери. Не беше само негова вината. Страхил беше пълнолетен мъж, който сам решаваше кой път да поеме. Беше въпрос на избор.

- Татко, няма смисъл да се кориш! Ти му даде прекрасната възможност да се занимава с нещо, което му харесва! Той сам направи своя избор. Може би си бил малко по-небрежен към някои негови прояви на характера, които са ти подсказвали за сребролюбието му, но как си можел да предположиш, че ще стигне дотам! А щом се е забъркал, трябва да си плати! Може на добро да излезе! Може като остане сам със себе си, да направи своята равносметка, да види грешките си, да се постарае да се върне към ценностите, на които вие ни учихте- трудолюбие и честност.

Колкото до майка, ние с Теменуга говорихме много по този въпрос и предлагаме засега да не споменаваме нищо. Ще й кажем, че си го изпратил на дълготрайна командировка накъде докато успеем да я подготвим. Но се съмнявам, че майчиното й сърце бързо ще усети лъжата.

- Не, момчето ми! Никога нищо не съм крил от майка ти! Винаги заедно сме решавали и за добро и за зло. Трябва и сега да знае. Рано или късно ще се разчуе. По-добре от нас да го научи отколкото от хората или от пресата. Това наистина много по-зле ще й подейства.

- Както кажеш, татко! Ти най-добре я познаваш. Ние ще бъдем заедно с теб.

- Не! Предпочитам да съм насаме с нея. Ако сте и вие, няма да посмее да изрече нито дума, а като съм сам- ще може да излее гнева си върху мен и да се успокои по-бързо. Аз съм готов да изслушам всичко. А после ще помислим заедно какво ще правим нататък.

- Така да бъде! Тогава ние ще отидем за няколко часа до село. Искам да видя бабине и да ги запозная с Теменуга. А ти- отивай в къщи и гледай да се справиш добре с трудната задача. И ако нещо видиш зор, звънни! Веднага ще се върнем.

Разделиха се. Теменуга и Петър погостуваха в селото, което беше на половин час път от Плевен.

Бабата и дядото много им се зарадваха. Надпреварваха се да ги черпят с ябълки, сливи, грозде и какво ли още не. Отбиха се и в някои други роднини. Където й да отидеха им пълнеха чанти със зеленчуци и плодове. Сега беше берекетът.

Теменуга остана възхитена от природата. Пътуваха по шосе с многолетни орехи от двете му страни. Широко разклонените, отрупани с плодове клони се бяха попривели и създаваха естествен покрив над пътя. Изпитваха чувството, че пътуват в тунел от зеленина.

Пътуването им се отрази добре. Поосвежиха мислите си, почувстваха любовта на близките на Петър, докоснаха се до здравите селски корени, там откъдето всички тръгваме, но много от нас бързо ги забравят...

- Колко по-естествени и добри са селските хора!- замислено промълви Теменуга. Колко по-простичко и искрено живеят!

- И ти ли затова си мислеше? Винаги, когато идвам в Плевен отскачам при баба и дядо. Всяко лято прекарвах тук. Детски спомени- мили и носталгични. Страхил не идваше. Не го влечеше. Пращаха го най-напред на лагер по морето, после - на балкан. Аз отказвах. За мен най-хубавите игри бяха тук- на село. Събирахме се една дузина деца от махалата и си измисляхме различни забавления. Играехме на чилик , на криеница, футбол, за риба ходехме по реката. Аз бях един от най-големите майстори на хващането й с ръце. Влизах в дълбоките вирове и бърках под камъните покрай брега. Някои се страхуваха от водните змии, други се гнусяха от жабите, а аз- дай ми във водата да се пличкам и ме остави. Ех, незабравими лета...

- Никога не си ми говорил за детството си- погледна го Теменуга закачливо. Голям палавник ли беше?

- Не бих казал. Нормално, както всички останали. Помагах много на дядо. Той имаше около десетина кози и ги пасеше на полето. Много често ме вземаше със себе си. Учеше ме да различавам тревите, билките, храстите, дърветата. А като узрееха сливите, ги събирахме в кошове и ги товарехме на каручката. После от тях вареше сливовачка- силна и чиста ракия, без грам захар. И досега го прави, но чака вече някой друг да поеме щафетата. Имаме сливова градина с около 300 дървета. Баща ми ходи да му помага, чичо ми и той. Не се ли е случвало да те почерпя у дома с наше производство ракийка? Винаги имам на разположение.

- За съжаление- не! Колкото пъти съм оставала при теб, най-напред вечеряме някъде навън и после се прибираме! От юркане да правим кариери, не ни остава време дори да разговаряме. Скапваме се от умора и забравяме за съвсем простичките радости в живота. Няма да усетим как ще се изнижат годините, а ние ще остареем без да сме усетили сладостта на толкова хубави неща...

Трябва да променим нещо и то много скоро, защото потокът, който ни е завлачил, ще се превърне в пълноводна река и ще ни изхвърли някъде по бреговете си като ненужен, изсъхнал клон...

Минаха три години след този разговор. Много вода изтече, много събития се случиха и оставиха отпечатък върху съдбата на нашите герои.

Майката на Петър наистина тежко прие новината за Страхил, но не чак толкова зле, колкото си мислеха те. Явно интуитивно е чувствала и се е подготвяла за подобен удар.

Около месец след събитията, Страхил бе осъден на 15 годишен затвор плюс голямо парично обещетение на държавата за нарушаване на законите й.

Адвокатът му им каза, че след година ще подадат иск за преразглеждане на делото за намаляване на присъдата при добро поведение от негова страна. Наистина го направи, но получи отказ. Не се отказа. Повтори и потрети, докато успя да я намали на 10 години.

Петър и Теменуга от две години вече бяха женени и имаха деветмесечна дъщеричка . Преместиха се да живеят близо до родителите на Петър в Плевен, като поеха ръководството на семейната фирма. Бизнесът им вървеше успешно. Сключиха тригодишен договор с английски производител на спортни екипи и 50% от вече разширеното им производство се изкупуваше от него.

Родителите на Петър поеха през деня грижата за малката Еми, а Теменуга се върна в цеха, който вече беше заприличал на малка спретната фабрика. Бяха построили и скромна административна сграда, в която се помещаваха счетоводството и техните кабинети. Осъществиха и идеята на бащата за създаване на работнически стол, от което той остана много доволен.

Теменуга и Петър не забравиха своето обещание и много често посещаваха селото. Помагаха с каквото можеха, особено на есен. Бабата и дядото на Петър не спираха да хвалят младата снахичка и да се гордеят с избора на внука си.

Поне веднъж на месеца ходеха на гости до София. Теменуга и Еми оставаха при родителите й, за да им се порадват и те, а Петър отскачаше до брат си. Носеше му цигари, някои майчини специалитети, които Страхил обичаше. Не го оставиха да се чувства отхвърлен от семейството. Бяха му простили за миналото, а и той явно си беше взел поука. Поне така изглеждаше. Погледът му се беше смекчил. Поръчваше непрекъснато да му носят някои новоиздадени книги. Зае се да изучава източната философия, която кой-знае защо и откъде го беше ентусиазирала. Занимаваше се и с гимнастика, като по този начин поддържаше във форма фигурата си. Беше изхвърлил от речника си жаргона, а от ироничния му тон не беше останал и помен.

След всяко посещение в затвора, Петър искрено се радваше на забележимата му промяна и разказваше на родителите си за това. Те също ходеха при Страхил, но по-рядко. Бяха поостаряли за последните години. Притеснението по брат му ги беше съсипало.

Така минаха още няколко години. Междувременно загубиха майката. В една хладна есенна утрин, тя не се събуди от нощния си сън. Беше си отишла от този свят тихо и кротко, както прекара и целия си живот. Доброто й, търпеливо сърце този път я беше предало.

Бащата не можа да я прежали и три месеца след това я последва, като заръча на Петър да не забравя брат си и да се грижи за него.

При една среща с него, разбра че Страхил има приятелка. Запознали се при посещението на любителски драматичен състав в затвора. Тя била една от главните героини. След представлението той й поискал автограф върху една своя тениска. Тя много се поласкала. Дала му и номера на телефона си, за да й звъни и да си разговарят. Така се сприятелили. Момичето работело в кметството, икономист по професия. Беше на 26 години.

- Добра разлика, нали брат ми?! Аз след два месеца навършвам 33. До 35 ще излезна от тук и мога да мисля да създам свое семейство. Това момиче става за съпруга. Веднага ми хареса. Кротка е, много работлива, доколкото знам. А е и от нашата черга- родителите й са работили в Обувната фабрика. Баща й още работи, майката, като многодетна майка се е пенсионирала по-рано. Четири сестри са. Ваня е най- малката. Какво ще кажеш?

- Чакай, чакай! От кога ти се считаш работническа класа? - се пошегува Петър

- Недей така, бе братле! Човек винаги се връща към произхода си!- разсърди се Страхил. Бях се увлякъл по лош път, но направих завой и се върнах към корените си.

- Добре, де! Шегувам се! И какво, ще те чака ли Ваня?

- Брат ми, искам отново да подадем иск за обжалване на присъдата.

- Пет години я намалихме. Остават ти още две. Не вярвам да успеем, но щом настояваш, ще опитаме. Ще изпратя адвоката си да разговаряте и решите по какъв начин ще го направите. ОК!

Петър удържа на думата си. Във фирмата имаха много добър адвокат, който имаше здрави връзки в съдебната система, но и много добри познания в законодателството. Поведението на Страхил в затвора също помогна. От няколко години беше станал библиотекар. Четеше много, помагаше и на останалите в избора на подходящи книги. Беше организирал и вътрешни семинари по изучаване на българския език и литературата. Ръководството на затвора му даде много добра характеристика, която също изигра роля в съда.

Намалиха му присъдата с още година и половина и докато минат всички тези процедури, бяха останали само 3 месеца. За Страхил те бяха най- тежките. С Ваня си бяха дали дума още като излезе да се оженят. Тя наистина излезе свястно момиче. Страхил я беше подготвил за идеята да се установят и те в Плевен. Тя се съгласи.

Най- после настъпи дългоочакваният ден. Ваня, Петър и Теменуга го чакаха отвън. Приятелите му от затвора бяха взели разрешение да организират едно символично изпращане. В една голяма тетрадка всеки беше написал своето най-добро пожелание, а всеки му даде за спомен по нещичко. Прегръдки, несвойствени за тези, уж твърди мъже сълзи, обещания за бъдещи срещи... Беше трогваща картина.

- Всеки прави своите фатални грешки в живота- каза директорът на затвора. Важното е да ги признаем и да се опитаме да ги поправим! Страхил направи точно това и беше добър пример за останалите. Всички ние му пожелаваме "На добър час навън!"

Всичко е добро, когато завършва добре! - нали така казва народът ни.

Ето и нашата история е към своя край. Не бързайте! Разбира се, че ще има финал. Толкова естествен, колкото е и самият живот.

Страхил и Ваня създадоха свой дом и две чудесни момченца в него. Работеха заедно с Петър и Теменуга, които също се сдобиха с още една рожба,  от мъжки пол. Кръстиха го на бащата на Теменуга, защото Страхил вече беше дал името на своя баща на големия си син.

На мястото на старата селска къща, издигнаха вила на два етажа, с приземен- за приятели и гости.

Бабата и дядото си бяха отишли от този свят, щастливи, че успяха да видят задомени внуците си, а свариха и първите правнуци.

Братята продължиха традициите на прародителите си във варенето на силната сливовачка. Всъщност всички само това пиеха. Не признаваха никакви други питиета.

Щом седнеха на двора под гъстата лозница, останала от дядо им, мъжете се провикваха: Хайде булки, сливовата от нас- шопската салата - от вас! Нали ние сме северняци, а вие- шопкини?! Споглеждаха се помежду си и прихваха в смях. Ей тъй си живееха нашите герои...

Какво ще стане нататък ли? Ами аз откъде да знам. Ще поживеем- ще видим! Като автор ви давам пълното право да продължите да пишете съдбата на нашите герои кой както я вижда в бъдещето!

Е - хайде със здраве и весело продължение!