„Сняг. Пухкав сняг е обсипал цялата повърхност три седмици преди Коледа. Домашната печка поема дървата едно след друго. Температурата в къщата е близа до тази в сауна и създава на стопаните и необходимия коледен уют. Всички са някак по-добри, не отдават значимото на дребните неща, които биха ги раздразнили по всяко едно друго време на годината.  Събират пари, слушат внимателно детските приказки и се стараят да удължат с още една година времето, в което малките да вярват в Дядо Коледа.

Идва и Бъдни вечер. Пищна трапеза с все хубави неща, както повелява традицията. Дядото разчупва питката с треперещи ръце и с умиление подава на останалите по парче топъл хляб. Хем им дава хляб, хем им хвърля по един поглед пълен с любов. Хляб, поглед.. Хляб, поглед. Започва кратко ровене, за да се намери паричката. О, изненада! У най-малкия е! Ех, че радост. Не, няма да я харчи. Тя ще му остане за късмет през новата година. Пък знае ли се. Може да удари джакпота от тотото и наистина да стане човекът с парите в къщата. След вечерта започват дълги, но неуморителни разговори за  това как са всички, от какво имат нужда. А късметлията ? Той бърза да си легне всяка вечер преди Коледа. Мисли си, че колкото по-бързо заспи, толкова по-скоро ще стане утре. А той обожава това утре. Всички му подаряват неща, карат го да се чувства значим. Тази година бе написал, че иска хубава топка. Твърдо бе решил да стане добър футболист  Очакваше с нетърпение Дядо Коледа да стартира перспективната му кариера на ритнитопковец. Уморен от играта, заспа. Сънуваше несвързано, спомни си само, че се снимаха с новата му топка и три деца от махалата. Бъдещият отбор на който той щеше да бъде капитан. Събуди се. И ето, беше Коледа. Чуваше гласовете на родителите си, май…”

Студено е. Ужасно студено. Малко по-студено, отколкото бе навън. Приспособи се да спи завит през глава, за да се стопля по-добре. Не помагаше и пак се събуждаше свит на топка. На излизане от стаята погледна към календара. 25.12. Влезе в кухнята и седна на масата. Коледният обяд бе започнал без него :

- Странно – каза току-що събудилият се младеж на своето обядващо семейство.

- Ще ядеш ли ? – попита го баща му.

- Не,сънен съм.Между другото, сънувах Коледа от преди десетина години,помните ли ?

- Не. Много време е минало.

- Подарихте ми хубава кожена топка.

- Която ти спука още на пролет. Подайте ми солта.

- Да. Но не я ритнах аз.

- На масата не се говорят празни приказки – рязката забележка на непродумващият до момента до момента старец секна ентусиазмът за възраждането на още спомени по отдавна изчезналата кожена топка.

След обяд той седна на компютъра и потъна във виртуалното пространство за доста дълго време. Гледаше и малко ревнуваше. Другите си прекарваха по-добре, мамка му. Две-три известия във Фейсбук, няколко смс-а и няколко входящи телефонни повиквания му напомниха, че все пак празник има. Някак си не бе достатъчно. Печката гореше, но слабо. Имаше някаква зависимост между топлината и коледното настроение. Или поне така му се струваше.

Стана вечер. Той пак си легна, с по детски наивното желание денят да свърши по-бързо. Надяваше се да сънува същия сън от събуждането му. Защото му предстоеше да си получи подаръка. Край. ”

- Това бе тъжна приказка – заключи мъдро детето и погледна дядо си, за да потърси съгласието му.

- Така е. Не всички приказки са с щастлив край.

- Ще стане ли и с мен така, като порасна ?

- Не, няма. Аз винаги ще ти правя подаръци. Пък и не би ти отивало да си футболист.

- Ще ми прочетеш ли още една ?

- Добре.

- Как се казва ?

- „Новогодишна приказка”.