„Изричайки Вайс, изричам погром”
Елена Алексиева (Човекът от другата стая)
Имам особено хоби. Колекционирам провали. Или по-точно погроми. Много съм вещ в тази област и колекцията ми се разнообразява непрекъснато с нови попълнения. Дори да е невъзможно да се осъществи погром, аз го осъществявам с необходимата сериозност; то си е по-скоро дарба.
Като уточнение ще прибавя, че не се касае за обикновен Маркототевски кутсузлук; нещо по-облагородено е и по-префинено. Защото за разлика от него, аз сам си измислям провалите. И ги осъществявам с достатъчна вещина. С необходимия финес и необходимия размах. То не е размаха на нормалната лудост; по-скоро е размах на ненормален разум. Би трябвало да е нещо като мазохизъм, но не е. Диагнозата е неуточнена и не ми е ясно дали изобщо се отнася за диагноза; не вярвам да съм превърнал резултата от погромите в средство за развлечение. Тезата на Достоевски не ми е ясна. Общо взето резултатът е внушителен. Имам регистрирани достатъчно точни попадения. Тя ми каза същото, когато успях да я разочаровам. Успях наистина; то не било никак трудно. Този успех се дължи на дългогодишен опит в реализацията на погроми. Много е важно, когато успееш да нараниш някого, който ти е особено близък, дори без да си го искал. Ехото от триумфа при такава реализация кънти дълго и с потресаваща яснота. Което не е за пренебрегване, що се отнася до подобно начинание. Въпросните триумфи определено ме впечатляват със своята ненаситност. И тя побърза да се отдръпне, защото поводите за такова отдръпване са винаги достатъчни; никога не съм желаел да я разочаровам, въпреки, че обикновено го правя. Но както вече споменах, то идва отвътре; дарбата си е дарба и квалификацията – квалификация.
Ако не е ясна технологията на подобен експеримент, веднага уточнявам: няма технология. Резултатът е предопределен и се получава от нищо. Много често от единствен жест и единствена дума, което никак не е учудващо при разнообразието на въпросните средства. Може да се получи и от мълчание. Аз го получавам в достатъчни количества.
Разбира се, то ясно, че накрая ще я загубя, защото най-малко това съм желал; подобна тенденция е допустима и непреклонна в своите претенции. Резултатът придобива конкретни измерения и виждам все по-ясно контурите на очертаващия се погром. Дори и да искам не мога да го избегна, не толкова защото вярвам в съдбата, а защото познавам себе си. Или по-точно, защото изобщо не се познавам. Това, което виждам в огледалото не ми говори нищо. Типична мутра на типичен аутсайдер, дори по-скоро атипична, което не е особено преимущество и ордени няма да получа.
Но доколкото започнах да свиквам с тези погроми, се очертава тенденцията, че понякога започват да ми липсват. Обикновено не се бавят много; то е ясно. Вероятно защото не искат да тревожат с отсъствието си комплексарската ми душа. Сортирането на погроми е друго занимание, но няма да го разглеждам в детайли. Както при всяка колекция, те са достатъчно разнообразни. Ако можех да вярвам в магии и зли духове, щях да твърдя, че това си е типичен случай на черна магия, но не мога. Тя също потвърди тази теза, освен това спомена нещо друго. Касае се за особена форма на издевателство или егоцентризъм, но не спомена, че инквизиращият инквизира по-скоро себе си. Което е малко по-различно.
Понеже се вкопчвам неистово в някаква илюзия винаги успявам да я проваля по подходящ начин и това е предначертано; очевидно не мога да се боря с вятърни мелници.
Понякога погромът е тих. Това е като любов със затихващи функции; имам в колекцията си от тези екземпляри. Не ме притесняват, не ми досаждат. Само много тихичко си мълчат някъде отвътре. Складирам ги на специално място, защото колекцията се препълва постоянно и са нужни нови пространства. Вероятно страдам от някакви сантименти, защото връщайки се назад към старите си погроми, продължавам да им се наслаждавам и това е своеобразен феномен в процеса на прогресиращо оглупяване. Афродита отдавна е побягнала от моята галактика; само нощем понякога чувам призива и в гласа на сънуващите птици. Но не вярвам в подобни призиви, понеже всички Афродити на света си имат своя Адонис, което никак не се връзва с предпочитанията ми към погромите. В състояние съм да прогоня всяка една Афродита и го правя с необходимата вещина; по принцип Афродита не се нуждае от погроми, а аз само това мога да предложа. Разполагам с изобилие, но изборът е нежелан.
Смачкан съм и унизен, но не защото някой друг го е направил, а защото съм успял сам да го сторя. В това отношение съм особено старателен и притежавам необходимите познания и (ноу-хау), което дори доктор Фройд едва ли е в състояние да проумее. Доктор Г свързва явлението с особена категория хора – свръхсилен психопат – които според нея са в състояние да съсипят всичко около себе си и най-вече това, което най-много им се нрави. Правят го по целесъобразност.
Не бих казал, че попадам в подобна категория; не че не се справям по същия начин, но не го правя умишлено и то не ми носи радости. Напротив – съсипвам замъците в желанието си да ги съхраня. Дори и да не са пясъчни. И този ефект се задълбочава в паралел с усилията ми в обратна посока.
Винаги съм знаел, че тя ще си отиде. Още в началото и го казах (то е неминуемо), а тя се смееше, защото не можеше да повярва, че е възможно. Или не искаше. Това не съм в състояние да разгадая.
Но една вечер в стаите ме посрещна особена тишина; мониторът бе угаснал и някаква муха се блъскаше в прозореца (кой знае откъде се вземат тези мухи в началото на зимата). Веднага ми стана ясно какво се е случило, защото го очаквах; не бях нито изненадан, нито особено огорчен; ползвам имунитет. Тази тишина е достатъчно красноречива, но няма как да се превърна в спомена за Адонис; бих предпочел Гуйнплейн или Квазимодо. Край една любов със затихващи функции винаги преминава сянката на една чезнеща Афродита. Този епизод поставям в раздела за тихи погроми, съобразно изискванията за качество и го складирам при останалите в същата категория. Ако онази муха все още се блъска в прозореца, то е защото аз все още се блъскам в тишината.
Онзи странен стих на Павезе по странен начин изпълва всеки ъгъл, поради което наоколо става все по-празно. „Безпросветно тече утрото без светлината на твоите очи.” Не мога да отмина този пасаж без внимание и прибавям към колекцията подходящия екземпляр. Павезе вероятно е разбрал тази моя слабост и е снизходителен към подобни занимания.
Не ходя нощем по покривите и не търся заменки и ерзаци; промъквам се тихо в съня на покойниците, но винаги „когато много бегло пред очите ми изплува нейният образ, улавям чезнещата и усмивка.” Това, разбира се, е онзи лудият на Бото Щраус, когото са изоставили, вероятно поради неспасяемата му лудост. Същият без съмнение е притежател на аналогична колекция, компенсирайки липсите с безумие.
Винаги е подходяща подобна компенсация и може би някога ще прибягна към тази технология – ноу-хау, ако преди това не изпадна в деменция.
Отдавна съм престанал да търся истинското си лице, защото няма такова. Онова в огледалото е мое, но не истинско. Вероятно имам две или повече лица, които са все неистински. Това потвърди и тя в момент на раздразнение и каза още, че имам навиците на хамелеон. Но не мога да и отнема слънцето и не искам, защото твърдеше, че е нейно. Не се виждам в подобно амплоа, доколкото имам афинитет към небесните тела. Жаждата ми е от друго естество и не се влияе от слънчевите петна и затъмнения. Поради обстоятелството, че съм зодия рак (то не може да е друго), предпочитам сянката на Селена, но по време на пълнолуние няма такава сянка и тогава се крия от обратната страна.
Понеже Хемера отсъства от този сценарий, складирам погроми в тъгата на Нюкта и този склад е особено подходящ за целта. Отивайки си от мен, тя спомена, че ненавижда сълзите, поради което го правя с необходимата сериозност. Не мога да се вживявам в ролята на „L` home qui plers„ понеже Виктор Юго има нещо друго предвид и преображението на Гуйнплейн се оказва фатално в очите на сляпата Деа. Тя така и не успя да види в него образа на смеещият се лорд Кланчарли. Моята сляпа Деа все още я няма, няма изгледи да се появи и сянката на херцогиня Джоузиън е необходимият ерзац. Разполагайки със сянката на Джоузиън, смехът ми звучи фалшиво в една галерия от гротески, която също съм преустроил в склад за погроми.
Понякога се събуждам съвсем пресушен. Имам усещането, че нещо е залиняло; то е като усещане за смърт, но има разлика в нюансите, доколкото съществува смърт приживе – неутолимо е като желанието за любов, особено когато липсва такава; турям липсите в ъгъла. Във физическо отношение съм жив (все още) и ползвам удобствата на съвременната урбанизация, но не зная дали е достатъчно. Някъде накрая на света бих искал някой да мисли за мен, но зная, че няма такъв и се свивам в черупката си. Това са сантиментални приумици, които допускам по време на погромите, за да ги разнообразя с допълнителна екзотика. То е важно доколкото е допустима подобна комбинация, защото им придава особен блясък.
Реализирайки последния си погром, оставам твърдо в кохортата на пораженците. Известно ми е, че я губя безвъзвратно и слагам точка преди да са прозвучали финалните акорди от Одата на радостта, защото тук такива не съществуват. Няма го, няма го онзи пеещ ангел в прозореца, който ме вади от кошмарите и мониторът е тъмен. Складирам погроми в сянката на Бетовен, защото Одата на радостта е сянка в тъгата на глухите.
Складирам погроми в лудостта на Ван Гог, защото всяка Звездна нощ трупа ледове в душите на самотниците.
Нощ е. Няма светлина в скачащите извори на Заратустра.
Нощ е. Или по-скоро утро, което никога не настъпва.
Прибирам се и си лягам в тишината на нощта – утро. Студено е леглото ми и зъзнещи са всички минали прераждания. Складирам спомени и липси в мълчанията на нощта – утро.
Заспивам и пак се събуждам. И пак. И отново...
Някакви глутници вият зад залеза. И пак. И отново. Не е вятър, не е...Друго е. Съвсем гладно и съвсем ненаситно.
Няма я, няма я, няма я... Сляпата Деа в смеха на Кланчарли.
Има една звезда горе в ъгъла – горе в ляво. Проксима или Алфа Кентавър.
Отново тази муха в прозореца... И пак, и отново...
Кънтящи са всички тъмни прозорци и празни пространства горе в ъгъла...
Вестникът се въргаля по земята. Пише нещо за грипа и кризата. Пак тази криза – има я. Кризата, кризата, кризата. Складирам я някъде сред болести и смърти.
Може би трябва да стана и да се избръсна. И да отида до магазина, за да получа дежурна усмивка. Рано е още; магазините са затворени и липсват дежурни усмивки.
Заспивам. Вече съм заспал. Ето я онази фотография с цветята и бялата рокля. Красива е и танцуваща. Дори твърде далечна...
Има нещо неутолимо в тази болка. Не мога да я заменя с нищо и нямам желание да го правя. Може би трябва да пия нещо, може би трябва... Алкохол или друго от сезона на кризите. Може би да, може би – не. Има на дъното един пеещ ангел – има го. На дъното на пееща чаша – празна е чашата.
Сещам се пак за Павезе: „Безпросветно тече утрото без светлината на твоите очи.” Къде ли е утрото, къде ли е?...
Безкрайна е тази нощ и ненаситна е болката – искам я болката... Не е бялата нощ сред мъглите на Нева – друго е...
Проксима или Алфа Кентавър – там горе вляво...
Ще трябва да погледна в звездната карта. Може би някога; може би никога.
Ще трябва отново да преосмисля всичко. Всичко отново, но няма ги мислите.
В ъгъла е притихнал един паяк – чака мухата, чака я...
Ето я пак моята колекция – складирам погроми.
Трупам ги в небесата на своята болка – складът е пълен.
Кога ли ще съмне, кога ли? Може би някога, може би никога – съмва се.
Ето го, ето го, ето го... Онова слънце вътре в мен - бяло и зъзнещо.
Ражда се Хемера – моята същата. Къпеща се в мъгли и пространства – виждам я.
Бялата рокля с много цветя – виждам ги.
Трупам сънища и силуети в ъгъла. Онзи същият ъгъл в края на залеза.
Където я мярнах последно...
© Ради Стефанов Р Все права защищены