Произведението не подходит для лиц моложе 18 лет.
Беше късен делничен следобед. Градчето, изпълнено с живот, се радваше на собственото си активно съществувание. Мърморенето на колите, глъчката от многобройните разговори и хилядите други странични шумове се сливаха в едно, за да се превърнат в един чуден, гласовит хор. Нескончаемото музикално произведение въртеше плочата си всеки ден и продължаваше дори след като слънцето залезеше.
Иззад ъгъла се подаде младеж и лицето му набързо бе окъпано в светлинните пръски на слънцето. Ярките слънчеви петна заиграха по кожата му и отвътре веднага го обля една фина топлота. Момчето вървеше спокойно по улицата и на отделни интервали палитрата на чувствата му се менеше: известно време прекарваше в приятната компания на слънчевите лъчи, а после, като един неумолим душ от контрастни чувства, го обливаше хладното проникновение от сенките на сградите. Сякаш сгушвайки се под крилото на някаква изкуствена „Жар-птица“, младежът вътрешно отброяваше всеки миг до момента, в който отново щеше да възтържествува и да попие топлотата с цялата си същност.
Люр беше висок, чернокос младеж, строен и с приятна външност. Е, трябваше да се поизхвърлиш малко, за да кажеш, че е красив, но пък от друга страна съвсем не бе грозен… Поне днес. „Колелото на късмета“ всяка седмица му отреждаше различен жребий, с помощта на който обуславяше външния му вид. Днес то бе решило да дари момчето със сравнително големи шансове за успех в бъдещото му начинание.
Младият мъж беше колекционер. Съвсем не от тези шаблонните такива, Люр не събираше обичайните неща – салфетки, насекоми, картички, пощенски марки, капачки от „Кока-Кола“… Не, той колекционираше нещо нетипично – сърца! Човешки сърца! Откъсваше ги като цвете, за което се бе грижил с месеци, и ги препарираше в замъка си, дело на личния му славолюбив ум. Затваряше ги на „свобода“ в собствената си мисъл и се наслаждаваше на неизмеримата им красота. Необикновен собственик на душевен склад за двигателя на всичко красиво и прочувствено на този свят, момчето всеки ден наново се къпеше в омаята на поредното си велико завоевание.
Беше си казал, че няма да се поглежда днес. По-интересно щеше да е, смяташе той, ако не знаеше как изглежда. Според него външният вид винаги предоставяше място за предразсъдъци. Качества като красота, стил и сладкодумие се превръщаха в „примадонство“, „помпозност“ и „надувка“. Облечеш ли се, от друга страна, малко по-скромно, държиш ли се малко по-сдържано - тогава се превръщаш в „сухар“ и обект, който не подлежи на особено голям интерес.
Любопитството на момчето обаче го надви и то срещна очите си с образа, който търпеливо го бе чакал на една перфектно излъскана витрина. Усмивката, която се прокрадна по лицето му, сякаш бе достатъчен индикатор за личната му оценка. Колекционерът беше повече от доволен. И не защото нямаше да се справи – дори условията за „работа“ да бяха лоши, а просто защото винаги е по-добре да имаш още едно допълнително оръжие в арсенала си.
Люр отново запристъпва напред, този път изпълнен с още по-голяма увереност. Момчето насити с решителност полето на изкусителната си аура, а шумът, който издаваха официалните му обувки, придаваха на цялостния му образ една изящна завършеност. Младежът сякаш бе сам на улицата: беше се изолирал напълно, не обръщаше внимание на нито един човек, дори апетитните женски дупета не успяваха да грабнат вниманието му. Люр бе фиксирал един точно определен обект и сега пропускаше излишните детайли, досущ като опитен и обигран ловец. Младият мъж се бе превърнал в хищник и нищо наоколо не бе достойно да играе ролята дори на статичен пейзаж в бъдещата му художествена продукция.
Момичето излезе от университета и припряно закрачи по тротоара. Беше с дълга червена коса, ниска, слаба – или по-точно думите, които я описваха по-добре, бяха – „крехка“ и „чуплива“. Беше много нежна и въпреки че от нея струеше меката миризма на цигари и кафе, женствеността и харизмата, която излъчваше, побеждаваха безмилостно в пряк двубой споменатите ароматни характеристики. В едната си ръка девойчето държеше чанта, а с другата притискаше тетрадка и няколко книги до гърдите си. Видимо се затрудняваше с „товара“ и само едно леко побутване щеше да е достатъчно да промени координатите на предметите, които едва успяваше да придържа. Люр отдавна бе съобразил това. Скиците бяха готови, оставаше само прожекцията. Момчето смело пристъпи към плана и след няколко секунди неволният сблъсък не закъсня:
- Ох, съжалявам! – пророни жално младежът и понечи да събере книгите, които миг преди това нарочно бе „откъснал“ от притежателя им. Ехидната усмивчица на пренаселеното му въображение може би щеше да издаде бъдещите му намерения пред момичето, стига мислите ù да не бяха ударили на камък в идеалната „защита“ на сините му очи. Ако двете кълбенца можеха да говорят, то за него определено в този момент казваха, че е същински светец.
- Не, няма проблем! Аз съм виновна… – опита съвсем искрено да поеме вината момичето и посегна към книгите. И докато червенокоската в още един толкова ранен стадий от запознанството им започваше да се „омагьосва“ от очарователната тактичност на младежа, в главата на Люр младата жена вече крещеше в екстаз. „Яздеше“ го неуморимо, а той триумфираше горещо над новото си завоевание.
След като успя да събере всичките си книжа, момичето се изправи и изпелтечи:
- Ами… приятен ден! – Тя се запъти напред, а Люр обмисляше дали следващия му ход да бъде комплимент. Ако беше лесна, щеше веднага да се върже, а ако не беше, то със сигурност думите му поне леко щяха да погалят самочувствието ù.
- Не мисля, че денят би могъл да бъде приятен, когато такова красиво момиче се сбогува с теб, без дори да ти е дало шанса да размениш няколко думи с него – изхитрува той и зачака отклика от другата страна.
Студентката го погледна през рамо и погледите им се срещнаха. Сякаш някакво невидимо ласо я улови, дръпна я крачка назад и я накара да се обърне. Момичето понечи да каже нещо, но Колекционерът я изпревари:
- След малко ще се стъмни, позволете ми да Ви изпратя – предложи той. – Една млада дама не бива да се разхожда сама толкова късно… Особено в тези времена!
Люр шутира от пряк свободен удар. Последваха няколко мига тишина, наситени с усещането за колебливост.
- Мисля, че и сама ще мога да се справя. – Момичето се опита да изгради стена в последния момент, но несигурният ù поглед я издаде. След красивия фалцов удар – „топките“ на изкушението бяха пронизали мислено седем-сантиметровата на дълбочина врата. Едно на нула, а мачът дори не беше започвал!
Люр сви устни, повдигна вежди и обрисува с помощта на гримасата си един достатъчно красноречив пример на ирония. Красавицата се заинати и скръсти ръце. После изду бузите си и издиша като спукана гума последната капка решителност, която ù беше останала:
- Добре де, може би сте прав!
- Да си дойдем на думата! – Момчето ликуваше с юмрук във въздуха – действие, което бързичко успя да донесе усмивка на лицето на младата дама.
Тя се запъти към него. Обувките ù тик-такаха като часовник. Отброяваха времето, което оставаше преди да се доближат един до друг. Токовете напояваха със сексапил цялата звукова картина и размиваха напълно всички други шумове. След като краката ù издирижираха и последната нота, звукът от обувките се изгуби в късния следобед.
- Приятно ми е да се запознаем, казвам се…
… „Момичето, което ще чукаш“ – така си представяше името ù Люр. Момчето не бе чуло нищо. Не го интересуваше. Усмихна се и продължи смело обработката на скъпоценния камък:
- Прекрасно име.
- На всяка го казваш, нали? – Червенокоската вплете очите и устните си в нещо средно между закачка и сериозен въпрос.
- Зависи какви са ми целите.
Вече нямаше защо да увърта. Знаеше, че я е „спечелил“, съвсем наясно беше, че и самата тя искаше да бъде „спечелена“. Двамата стартираха пътуването си до апартамента на студентката. Обвързваха ги едни и същи помисли през целия „любовен поход“ към сградата, където най-вероятно щяха да „ознаменуват“ подобаващо запознанството си. “Акостираха“ пред апартамента и само след няколко върволици от мили думи и погледи, вече се мляскаха страстно на метри от входната врата. Люр погали с език врата ù, а тя прошепна:
„Виж, харесваш ми, но ще трябва да си платиш, ако искаш да се срещнем заедно там – по-долу…“
Чернокоското не обърна внимание, повдигна момичето от земята, а тя се уви като сепия около него. Целуваха се горещо по пътя към леглото и когато го стигнаха, се тръшнаха откъм по-близкия край. После замръзнаха като статуи, впили поглед един в друг, сякаш чакаха някакъв съдия да даде начален сигнал. Тя се нахвърли на дънките, а той – на полата ù. За отрицателно време свалиха и другата част от облеклото си, а едва след няколко мига спалнята вече се огласяше от канонадата страстни викове.
„Виж, харесваш ми, но ще трябва да си платиш, ако искаш да продължи срещата там – по-долу…“
Влюбен беше. И не търсеше причина. Човек така или иначе вътрешно винаги си намира причина, за да се влюби.
Изпълваше я с любов, наливаше догоре чашите с амур, на които тя бе дистрибутор. Целуваше, докосваше, галеше… Танцуваше, пееше, рисуваше…
Студентката бе инжектирала толкова силен любовен наркотик, че Люр съвсем бе изгубил представа за реалността.
„Виж, харесваш ми, но трябва да си платиш, ако искаш да продължи срещата там – по-долу…“
От косата на момичето изпопадаха черни кичури. Студентката изрева и впи нокти в гърба на момчето. Тя залюля люлката още по-силно и заклатушка перфектните си форми на члена му. Момчето се почувства объркано, но не забави темпо – вече не контролираше километража. От този момент нататък всичко му се струваше колкото приятно, толкова и нередно, но продължи да „шофира“. Чувстваше се така, сякаш някой му е опрял пистолет в главата.
Докато се люлееха заедно на любовната люлка, червенокоската постепенно се бе превръщала в чернокоска. Момчето бе преляло всичко отрицателно у нея. Бе станало жертва на самия себе си.
Студентката заби ноктите си още веднъж, този път в гърдите му. Прободе го дълбоко с иглата на спринцовката и наркотикът започна да нахлува с нечовешки дози във всяка една част от тялото му. Люр изгуби контрол над себе си. Опитваше да избяга, да се изплъзне от собствените си лапи, но не можеше. Срути се на леглото, затвори инстинктивно очи и размята безпомощно ръце. Жената скочи отгоре му като някакъв дивак. Маниакалните й викове ехтяха в нощта. Тя се протегна отново, за да раздере гърдите му, но вече нямаше значение. Момчето нямаше да усети нищо. Сърцето му се бе пръснало. Някой го бе победил в собствената му игра, днес той бе плячката.
Студентката се стъписа, защото играчката, с която се бе забавлявала допреди малко, се бе счупила. Сякаш като някакво малко детенце си бе подхвърляла балон с вода и го бе изпуснала в момент на невнимание. Чернокоската хвърли панорамен поглед на стаята и застина в миг на проникновение.
Сетне избухна в ридания и експлодира.
© Лъчезар Кочев Все права защищены