КОЛЕКЦИЯ

        Стара къща!

        Старо дърво!

        Стар човек!

        Тя оцеля, защото беше хубава. От панелния погром я спаси, обявяването и за паметник на културата.

        То оцеля покрай къщата. Държеше се за земята с два прогнили корена. Над тях клечеше една коруба, а над нея стърчаха два счупени клона, като прекършени ръце.

        Той приличаше и на къщата, и на дървото. Все още беше елегантен като нея, но коремът му беше хлътнал като изкорубен. В устата му бяха останали само два зъба, който прикрепяше с език, да не паднат.

       До скоро се крепеше. Сутрин рано се измъкваше от къщата и тръгваше по дела. Търсеше, предлагаше, пазареше се, пиеше кафе след кафе и чак по обед се прибираше. Повечето от срещите бяха потайни и ставаха само на четири очи. Стоката беше и дефицит и прекалено особена.

        Страст! Да колекционира.

        Тая страст стана смисъл на живота му. Растеше с годините. След време вече беше спец в тая област. Интересът му се разшири и вече не се интересуваше само от монети..До това време живееше само с майка си. Но тя си отиде от тоя свят твърде рано. После срещна Нея! След година се събраха и се пръкна едно прелестно момиченце. Приличаше на майка си. А тя беше много красива. Той не пропускаше да казва, че Тя е най-хубавия експонат от колекцията му.

       Годините се търкаляха. Тя хубавееше! Детето растеше! И колекцията растеше. Все по-често оставаха без пари. Той продаваше и купуваше, но по-често правеше второто. Появиха се първите пукнатини в живота им. Упреците преминаваха в спорове, а често споровете преминаваха в друго. Отношенията им ставаха все по-сложи и по неприятни.

         И Тя не изтрая. Един ден напусна къщата. С детето.

         Той остана сам с колекцията си.

         Опитите да ги върне останаха без успех. Годините се търкаляха. Самотата го смазваше. Все повече се застояваше в къщи. Обикаляше от стая в стая, разглеждаше експонат след експонат, пиеше кафе след кафе. Всеки ден! И все така. Разглеждаше ту едно, ту друго и все по-ясно съзнаваше, че остана сам.

        А годините вървят. Той смътно започна да усеща, че нещо му дотяга. Вече почти не минаваше по стаите. Там не го теглеше. Прекарваше отвън, под дървото. Седеше с часове, пред чашка с изящна форма, по-често празна .Вътре се прибираше само при лошо време и да спи. Колекцията все по-малко го интересуваше.

        Макар и бавно, макар и твърде късно, проумяваше, че тя вече не струва. Беше обедняла.

        Нямаше най-скъпите експонати.

        Вече не можеше и нищо да направи да си ги върне.

        Тя почина, детето се запиля някъде по света.

        Тук останаха само….

        Стара къща!

        Старо дърво!

        Стар човек!

        Самотен, тъжен, печален,….с една обедняла колекция.

06.07.2006