Павел се протегна, поразкърши се и тръгна на обиколка. Поляната винаги му изглеждаше безкрайна. Като огромно светлозелено море, но без вълни. В далечината се виждаше гора в сивосребрист цвят, гора, в която нямаше вятър, нито птици, нито листа по дърветата. Обвита в мъгла, недружелюбна, не му позволяваше да я докосне, да се приближи, а беше виждал, че някои ги допускаше...
Отляво имаше светлосинкаво-сиво море или небе. Не можеше да определи на какво точно му прилича, сякаш беше живо - непрекъснато си променяше цвета в цялата гама на сивото и синьото.
Може би все пак беше море, защото там поляната свършваше в тясна пясъчна ивица, която се виеше почти до гората.
Реши да тръгне по тази ивица и отново я видя. Седеше, подвила нозе, и гледаше към морето с празен поглед.
- Здравей! Как си? - усмихна се и протегна ръка като за запознанство.
Момичето го погледна отегчено. Беше невероятно красива, с дълги тъмни коси и сини очи, които сякаш го простреляха в упор.
- Разкарай се! Сега не ми е до раз ...