Колко струва едно „По човешки” ?

„И впрегнах не коне, а триста дяволи,
на времето в стогласата каруца.
И нека казват, че така не ставало,
че любовта ни сляпа е. И куца.”

Из стихотворението „Обича вечно... Но, ако остане.”

Автор : Надежда Ангелова - Patrizzia

      Толкова ли е трудно? Непрестанно си задавам този въпрос? Толкова ли е трудно поне веднъж хората да видят в мен…точно мен. Толкова ли е трудно, да възприемат протегнатата ми ръка, като непретенциозно искрено желание да нарисувам една простичка усмивка по и така напрегнатите им лица…Толкова ли е трудно да видят зад простото ми облекло, една жена, която може да се превърне от какавида, в току-що родила се красиво обагрена пеперуда….Толкова ли е трудно, просто че съм себе си…Не съм онази, която знае много и се опитва да учи хората, а съм тази, която тихо споделя опита си, скромно дава готовите отговори за задачите, а всеки сам решава дали те са верни точно за неговата задача…Толкова ли е трудно да се разбере един скромен, открит човек? А постоянно трябва да се рови и търси нещо скрито? Толкова ли …

     Въпрос - прост като света и сложен като строежа му. При мен отговорът му липсва, а така ми се иска някой да има и да ми го даде наготово. Никой не ми е давал отговорите поне на една задача в безличното ми съществуване…Никой даром не взимаше, но и не даваше…Всеки искаше да свие, да притури…Също като малките диви карамфилчета в помпозната градина на милата ми мазна свекърва – човек и половина. Да, така казваха за нея хората, само че човекът беше избягал някъде и оставил половината да се чуди точно от какво е направена и към какво трябва да е.  Да, дивите карамфили са хубави, с лек дъхав аромат, но твърде прости и не отговарящи на висотата на градината от екзотични цветя, храсти и дървета…”Изкорени ги! Несъвършенството трябва да не пречи на съвършенството…” – това крещеше тя на тихия си мил съпруг. И той го правеше. А кое от двете – съвършенството или несъвършенството -  ще съществува, без другото?

   Бягам далеч от „мазните” хора. Те са сладки като разтечнения мед, а думите им са нежни загадки, но всъщност са кухи отвътре и само обвивка - отвън. Свекърва ми е такава. Моето „обично маме”.

      - Злато ти се е паднало! Злато! Да знаеш момиче! Ето, хубав син имат, фирмичка се мъчат да завъртят хората с честен труд и има къде да те приберат. Вярно, две стаички в задния двор, ала ви стигат! То има хора и с по-малко! – хвалят и цъкат с език комшии и приятели. А на мен ми идва да изригна в истеричен смях. В смях примесен със самотни грозни, напразно проливани сълзи.

  Злато!  Злато бе – от онова, което външно блести, ала е направено от ръжда. Ей, това е „Обичното маме”. Дъще това, дъще онова…Но само пред хората. Насаме:

   - За нищо не ставаш! Толкова години така ли не можа да измислиш нещо, та да не ходи все по чужди жени? Не му даваш ли? Не те бива ли? Ама продумай бе! Че роди – роди, поне син, ама повече и не щеш,а!? – отровните и жилави думи плющяха като шамари по бузите ми.

     Да, аз съм жена с изневеряващ съпруг. Жена, която от пет години е просто трън в очите на съпруга си. Не се оплаквам. Не ме болят вече толкова изневерите и се успокоявам, че поне не ме лъже. Жени, колкото искаш, но колкото и човек да е привикнал и да се опитва да уважава мъжа си, този от когото има дете, в един момент просто се уморяваш и той ти става, някак…отвратителен. Започваш да мислиш за него като нещо непознато и чуждо, нямащо нищо общо с твоята лична женска вселена. Особено, когато всячески ти показва, че ти не си нищо друго за него, освен предмет в интериора на общия ви семеен дом. Нещо, което трябва да е там, просто защото „трябва” и нищо повече.

Ожених се млада, бях първа година студентка. Залюбих го и забременях. Довърших си ученето след като  родих сина си. Тичах на лекции, а малкият го гледаше майка ми. Фирмичката потръгна, но като завърших „Счетоводство и контрол”, нормално беше, за да не плащат на други, да натоварят мен с воденето на документите. Не съм грозна. Приятна, хубава, чаровна, почти красива. За моите 38 години изглеждам с цели десет по-млада и съм с нормално телосложение. Малко по-нисичка, но си имам извивки, там където е нужно, без излишества. Имам пъстри зелени очи и черна права коса. Добра домакиня съм. Като човек съм тиха и приятна, избягвам скандалите и конфликтите. Начетена и природно интелигентна съм.Но от знанията ми като цяло никой няма нужда, а само от присъщата ми мълчаливост.Но пък, какво ли да каже една жена, която всъщност е самотна и изоставена?

     Имам чудесни родители и  брат. Винаги са ме подкрепяли във всичко, но аз никога не им споделих истината, че съм отхвърлена жена. Не бих ги наранила така, а и не исках да се тревожат. Мислех си ”Нека порасне  Ники и тогава…”. А времето си летеше. Моите родители ни дадоха място и построихме голяма къща. Всъщност аз се занимавах с всичко – поръчване на материали, търсене на майстори, плащания. Мъжът ми Михаил се прибираше от дъжд на вятър. Ходеше по хотели и курорти с нови и нови… Казвахме, че пътува, заради търговията и фирмата. Той обича синът ни, но не му стигам, аз - една обикновена, кротка и вярна жена. Търсеше страст, приключения, а и аз бях „скучновата” за неговия вкус. Понякога си мисля, че хората все търсим нещо без да сме готови да вложим същото, за да го получим. И ми идва на ума, онази смешна поговорка, с която старата ми баба ни разсмиваше, когато бяхме малки деца и се скарвахме за някоя играчка. Тя често ни казваше:

     - Ех, баба, то боя с пръдня не става! Човек първо трябва да даде и после да чака да му се върне едно „по човешки”.

   И аз, сега си мислех, че ако Михаил ми беше показал малко внимание, желание и страст от негова страна, нещата нямаше да стигнат до положението да сме така отчуждени един от друг. Синът ни скоро щеше да навърши 18, а аз трябваше да кажа на родителите си, че се развеждам. Няма седмица от онази вечер, когато си мислех, че Ники го няма и Мишо се прибра. Вече от няколко дни ме тормозеше. Искаше да си събера багажа и да ида у родителите си, като разбира се му дам развод. Жената, с която беше и която той искаше беше бременна. Аз вече нямах място в този семеен триъгълник. Излишният на бунището.

    - Ти ще кажеш на сина ни! Защо да го правя аз? – крещеше ми Мишо. – Кажи му, че като не те бива за жена, нещата стават така! Голям е и вече е мъж, ще разбере! Пък и вече не е нужно да висиш на врата ми като пиявица и да се оправдаваш, че той е малък.

Седях, напълно онемяла на ъгловото легло, на което спях в една от стаите на долния етаж. Бях спокойна. Не чувствах болка, повече обида, но толкова години се опитвах да запазя крехкостта на обвивката за брак, че…сега имах чувството, че съм бутнала Коледната елха и всички играчки са се пръснали на малки кристали, проблясващи в студенината на безразличието.

Ники беше чул. Отвори вратата и каза, обърнат към Мишо:

    - Стига! Защо не ми каза ти, а? И от коя от всичките ти ще имам братче или сестриче?

Михаил го изгледа гузно и напусна стаята. Да, той не обичаше директен сблъсък, предпочиташе да си подвие опашката, след като е хвърлил поредната бомба и просто да се изнесе по най-бързия начин.

   - Мамо! – каза синът ми, седнал до мен и хванал ръката ми в своята. – Никога не си мисли, че аз не те обичам и не те ценя! Ти си най-хубавото нещо в живота ми и от сега ти казвам – време е да спреш с този фарс и да бъдеш свободна! А той…

    - Ники! – обърнах сухите си, но светещи в обида и срам очи към детето си. – Той все пак ти е баща.

    - Знам. Но си мисля, дали  си е заслужавало да бъде?

***

„…С косите си изплетох нишки жилави,
завързах те. Навеки в две зеници.
На клюката отрочетата хилави,
са прилепи. Сърцата ни са птици.

Превърнах песента си в древно вричане.
Душата ти, залутала да хване.
Те казват: Дявол не е за обичане!
Обича вечно... Но, ако остане…”

Из стихотворението „Обича вечно... Но, ако остане.”

Автор : Надежда Ангелова - Patrizzia

   Ранна есен е. Листата са напръскани с най-ярките нюанси на жълтото, оранжевото и червеното. Септемврийското слънце напича асфалта, а аз гледам през отворения прозорец. Бях в отпуска. Работех в частна фирма, която заплащаше много добре. Бях свободна. Свободна от фарса, продължил толкова дълго време. И все пак – не се чувствах желана. Семейството ми разбра. Разбра и целият квартал за новата дама и новото бебе. Синът ми си имаше братче. А „Обичното мамче” хвърляше насам-натам медена пяна от устатата си за новата снахичка. Наричаше я ”Перличка!”. Е, че перличка ще е, като не е мълчалива и непретенциозна като мен, а си знае и гони интереса. Не беше от лесните млади жени, но живо и здраво да е детето. Друго мен вече не ме засягаше.         Разведохме се по взаимно съгласие. Апартаментът в областния град остана за сина ми и мен. Къщата му отстъпих, макар трите етажа и големият двор да струваха много повече. Не ме вълнуваше, стига синът ми да имаше право на единият етаж. „ Дишай дълбоко – всичко вече е зад гърба ти.” – така се успокоявах, когато изведнъж ме обземеха мъчителни мисли и съжаления. Гледах навън през отворения прозорец. През оградата, пътят и къщите отсреща се виждаха като на длан. Очите ми шареха по загорялата кожа и ситните капчици пот. Денят наистина беше горещ за есенно време. Той оправяше нещо по колата. Вдигнал беше капакът и завиваше и отвиваше нещо. Ръцете му с играещи под слънчевата светлина и изпъкнали мускули, пипаха чевръсто, но нежно. Беше разтворил крака за повече равновесие и навел се над колата. Аз виждах изопнатата кожа, играещите на врата му от лекия ветрец кичури, стичащите се блестящи капчици надолу по улея на гръбначният стълб и скриващи се точно в средата под колана на панталона му. Преглътнах. Познавах Камен още от дете. Той беше по-голям с няколко години и беше първата ми любов. Още в училище в трети клас по цял ден висях на този прозорец, за да дебна, кога ще се прибере. Спомням си как всички по-големи момичета въздишаха по него. Веднъж една от тях се изпусна пред мен и го нарече лъжец и женкар. Аз се ядосах и изригнах, че човек, когото аз харесвам не може да бъде лош. Спомням си, че тогава много ме закачаха и ми се смяха, а после…После един ден, Камен ме причака в една уличка по пътя от училище към вкъщи и поставил от двете ми страни големите си ръце се наведе над мен и с твърд глас ми каза:

     - Не се занимавай с мен, момиченце! Още млякото не ти е изсъхнало, а за жълтото да не говорим.

Усещах дъха му по бузата си и цялата бях почервеняла и усещах горещината и биенето на сърцето си. Той беше толкова близко, че докато говореше, устните му леко като повей докосваха кожата ми.

    Толкова много години не го бях виждала. Беше се запилял някъде из чужбина, а и аз залисана в своите си проблеми, рядко ми оставаше време да видя, дори и родителите му, които понякога седяха на пейката отсреща и си говореха. Бяха казали, че се е оженил и аз се зарадвах. Сърцето ми сякаш въздъхна и онази детска обич, която таеше се успокои чрез вярата, че е щастлив.

    Само преди месец бяхме на рожден ден на една колежка. В заведението, където празнувахме дойде и Камен с двама приятели. Докато сядах на масата, сервитьорката ми донесе чаша бяло вино.

       - Не съм поръчвала! – учудих се.

      - Господинът от онази маса Ви черпи! – отвърна ми момичето и ме остави загледана в две мъжки очи и една широка усмивка. Той ми намигна. Да, наистина го направи. Намигна ми! Тогава си помислих: „ Да не си се побъркал!”, а после ми идеше сама да се смея на себе си. Боже, та аз вече бях свободна жена, чиито син беше студент и вече имаше собствен живот. Това беше нормално. Нормално, но за всички, които не са били нежелана мебелировка в един на вид семеен дом.

       Не можех да повярвам, но трябваше да повярвам, защото Камен не се ограничи само до почерпката. Покани ме на танц. И то не само на един. Не можах да откажа. И все пак се чувствах също, като преди толкова много години на онази стена с наведената момчешка глава към мен. Ставаше ми все повече и повече горещо, а и третата чаша вино, това което той ми поръча, вече си казваше думата.

       - Аз ще си я закарам! Не се безпокойте, все пак сме съседи и се знаем от деца. – каза той на приятелките, с които мислех да се прибера. Мислех, но…Останах с Камен и се качих в неговата кола.

       - Не трябва ли да си викнем такси. Сигурно си пил… - започнах.

       - Само чаша безалкохолна бира, но… - той обърна глава към мен, а очите му светеха като ярки звезди. – Наистина се чувствам леко окрилен и замаян само при отчитането на реалността, че ти си тук до мен.

Зяпнах. Точно като някоя тийнейджърка. Горещината отново пламна в мен. Разля се по тялото ми като горещ мед и втечни всичко. Не знаех какво да правя. Той потегли, после докато караше в мълчание, изведнъж намали и зави в една пуста  улица на края на града.

     - Не мога повече! – каза ми. Завъртя ключа и изключи двигателя. Сребристите детелинки и сърца на ключодържателя проблеснаха под лунната светлина. Той се извърна към мен и впи поглед в лицето ми. Аз се опитах да наведа глава, но той не ми позволи. Мълчаливо хвана лицето ми с двете си ръце, обърна го към себе си и впи страстно устни в моите, а след това езикът му ме покори. Ръцете му жадно ме галеха, и придърпваха към себе си. Дори не осъзнах кога ми е откопчал колана и хващайки ме прехвърлил върху себе си.

        - Чакай…- почти въздушно му казах.

      - Не мога! – той се смееше, заровил нос между в-образното ми деколте. – Знам, че заслужаваш хотел, рози и всичко, както му си е редът, но сега не мога да стигна дори и до нас.

Той дишаше учестено, а аз усещах под себе си възбудата му. Камен вдигна глава и ме погледна в очите:

        - Знаеш ли колко е трудно да се намираш само на няколко крачки от най-желаната си страст и да не знаеш вкуса и?

Аз примигнах объркано. А той се наведе, отново  впи устни в моите и после пак изведнъж спря:

        - Този път няма да бъда глупак и да не се боря за теб, момиченце! Няма измъкване, защото опитах вкуса на това, което насищаше младежките ми мокри сънища!

„ Измъкване ли? От това измъкване дали имаше?” – си мислех аз, а страстните устни, галещите му ръце, които нагло и нахално преброждаха всичко по тялото ми, ме караха да чувствам, да тръпна и да искам още и още…А сърцето ми, сякаш в бурния ритъм на тангото и слетите ни тела, запя една дива луда песен:

„Целувай, целувай ме бавно,

с целувки изгаряй ме ти!

Изпивай ме, пий безпощадно,

страстта нека сладко боли!

Целувай, целувай ме жадно,

сърцето с любов разтопи!

Прегръщай ме, сривай буквално

задръжките чак до зори!

Целувай, целувай безсрамно

където поискаш и… спри!

След стона, изтръгнат спонтанно,

отново със страст продължи!

Целувай, целувай ме бавно,

защото така аз и ти

ще тръпнем и в нас непрестанно

безкрайна любов ще гори!”

Стихотворението „Целувай ме бавно”

Автор : Веси_Еси

 Телефонът ми звънна. Същата страстна мелодия и припев. Потръпнах, но автоматично го взех в ръка и вдигнах:

        - Да?

     - Смяташ ли още дълго да стоиш там и да ми се любуваш, защото имам нужда от малко помощ? – аз ,стреснато вдигнах очи. На телефона беше Камен и сега ме гледаше отсреща изцапан и усмихнат до уши. - И ако се справиш задоволително с помощта, обещавам, че съм твой, до когато искаш или до когато се уморим!

     Този мъж наистина знаеше какво иска! И не търпеше отговор "Не!". Всъщност търпеше, уверих се в това за последния месец, откакто бяхме заедно почти всяка вечер. Но аз не мислех да му казвам подобен отговор. Не! Той знаеше  колко струва да дадеш едно „по човешки” и  да чакаш, но не стоеше със скръстени ръце. Онази първа вечер си говорехме дълго до сутринта за неговият кратък брак и за моя дълъг брачен фарс. И двамата бяхме свободни.

Засмях се. Да, последните дни го правя често. Смея се от сърце, обичам от душа и летя…Летя,там, където не са стигали и пеперудите.

Ако в Ад се родиш –  претвориш в лава ,

 сред пепел от жарки човешки езици,

 разпериш ли крила – жигосват те

огнените  жестоки камшици.

Не ще изгориш! Не ще се разтвориш!

Нов полет в живи очи ще намериш!

И тогава…Тогава от черния пламък,

от купчина пепел в изгоряла душа,

ще прекади и засияе безумният камък,

изкован в ковачница от лунни сълзи.

Вместо бели пера – камшици от пламък.

Вместо перлени кости – гърди от искри.

И тогава денят ти ще бъде и Рая,

а нощта – Небесни Господни врати,

и всеки миг ще го вдишваш – издишваш.

Сърцето гори и не съжалява,

че пламък е, вместо студени сълзи

и блъска  в горещи, женски гърди.

В очите прилични на дяволи,

светят единствено лъчи - добрини.