10.

... и при Мария.

Тя беше “слоница” – дълбока и широка. А неговият беше среден по размер (14 до 16 см.) и макар че успяваше да я задоволи, благодарение на познанията си за женското тяло, чрез стимулиране на ерогенните зони и най-вече чрез масажиране на точката ''G'', чувстваше неудовлетвореност. Трябваха му още няколко сантиметра, за да премине в по-горна категория. И когато научи от нета, че може да се удължи с няколко сантиметра, не се двоуми, колкото и да му струваше това. Методът се състоеше в приемане на хапчета “VIMAX'' и изпълняване на упражнения за разтягане, които се състояха в следното: Необходимо беше членът  да е в ерекция 80 %. Използва се лубрикант (смазка), която се нанася върху пениса. Пенисът се захваща в основата с палеца и показалеца на едната ръка (двата пръста оформят знака ОК). С плавно движение и с умерен натиск, ръката се придвижва в посока към главата на пениса. След което движението се повтаря с другата ръка. Неочаквано и за него, след три месеца пенисът му се удължи с два сантиметра. Трябваше му само още един, за да се качи в по-горната категория, но не го постигна, докато с упражненията за удължаване не започна да прилага и един даоистки метод за задържане на еякулацията. След раздялата си с Мария, той се върна при любимия си контингент – сервитьорките. И първо на сухо, а после с някоя от тях започна да оттренирва няколко начина: Първият беше като потопи члена си в чаша със студена вода.

Другият метод беше т. нар. “Метод на трите пръста”. При него, малко преди еякулация трябваше да се притисне с трите пръста тази част от пикочопровода, която се намира между ануса и тестисите, за да се спре изпразването и да се запази ерекцията. Точката се нарича “Един милион златни монети”, толкова, колкото даоистките монаси са вземали, за да покажат къде се намира. А какви ли монаси всъщност са били, след като са се занимавали с подобни неща. Ха-ха-ха! Няма значение. Важното е, че след още три месеца успя да прекрачи този един нищожен сантиметър.

11.

– На кое число мислиш да заложиш следващия път? – прекъсна мисълта му Стефка.

Николай се замисли. Няколко числа още не бяха излизали, но реши да подходи този път по друг начин. Попита я дали има любими числа.

– Разбира се – му отговори тя. – 7 и 9.

– Добре, ще залагам на 7 и 9. Ако спечеля, делим.

И двамата си стиснаха ръцете в знак на съгласие.

“Начало на залаганията.” – обяви електронният глас.

Николай заложи 10 лева на числото 7.

Рулетката се завъртя и топчето заподскача отново.

Беше станало късно и в казиното беше останал само той и персоналът - един бодигард, Стефка и още четири момичета. Всички се бяха накачулили над него и следяха с интерес играта.

“Хм, не удържах на думата си – си мислеше той. – Но пък какво от това. Само една вечер. В края на краищата една птичка пролет не прави.”

Но той не знаеше още,  че няма да бъде само тази вечер.

Рулетката забави ход. Топчето се заоглежда в търсене на място, където като птичка да загнезди. Всички се бяха вторачили в него и следяха с нетърпение пътя му. Изнемощено вече от дългия път пробва гнездото на нулата, но нещо не му хареса и с последни усилия се оттласна и удобно се настани в гнездото на числото 7.

12.

Прилив на вълна от радост обля Николай и Стефка. И двамата не разбраха кога бяха се прегърнали...

Това беше един Божествен миг.

И нямаше нужда, както исихастите да поставят телата си в специално положение и чрез задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Ииусовата молитва: “Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме!”, за да достигнат състояние на блаженство и да съзрат Божествената светлина – онази, която са видели само учениците на Иисус Христос.

Или както будистите, чрез повтаряне на вълшебната мантра “Ом, мане падми хум” да издигнат змията по гръбначния си стълб, докато отвори Аджна чакра и установят Съзнание без мисли – самадхи.

Те бяха постигнали всичко, сега и тук, в казиното на щастието и късмета.

13.

Печалбата беше 350 лева. Попита я дали да продължават.

– Разбира се – му отвърна тя.

Този път заложи на другото ù любимо число – 9.

Но заложи повече. Понеже нямаше право да залага на едно число повече от 10 лева, той го обгради. Освен на числото 9, където постави 10 лева, постави и по 10 лева на линиите на съседните му числа 6, 8 и 12. Ако излезеше едно от тях, печалбата беше 1 към 17 или в случая 170 лева. А ако излезеше 9, към печалбата от 350 лева се прибавяха още 510 лева или общо 860.

Електронният глас обяви края на залаганията и рулетката отново се завъртя. Стефка и Николай си стиснаха ръцете. Те не осъзнаваха, че мислят вече в множествено число – за общото между тях. А засега общото беше бъдещата печалба.

Топчето изтрополя и незнайно защо го върна на село, където възрастните му родители (майка му на 70, а баща му на 77 години), едва преживяваха с мизерните си пенсии. Последния път, преди седмица, когато ходи при тях, се чувстваха много зле. Майка му имаше високо кръвно, множествена склероза и диабет, но не беше на инсулин, баща му освен проблемите с простатата, имаше и сърдечна недостатъчност и задуха. Той беше мамино детенце. С огромни усилия бяха събрали пари, за да му купят много хубав, голям апартамент в града, който, ако тази вечер не му бъде единствената да играе на комар, можеше и да го загуби.

– Какво се замисли? – върна го към играта Стефка.

Топчето с умерен ход галопираше и като победител оглеждаше числата. Кое ли число щеше да избере.

14.

То (топчето) беше на работа при Негово Превъзходителство Краля на Измамниците и тържествено му се беше заклело във вярност.

А работата му се състоеше да надхитри участващите в играта за печалба, като от време на време им подхвърля коричка хлебец, за да ги подмами да се пристрастят към мисълта, че могат да спечелят. То играеше и ролята на Съдбата, нещо колкото предвидимо, толкова и непонятно. И докато за Римския философ Сенека съдбата е непостоянна, то за него беше постоянна. Винаги да печели, чрез предопределянето ù. И сега като се позамисли, реши да опровергае твърдението на някакъв си гръцки философ, че нищо в този свят не се повтаря и нахално се настани пак в числото 7.

15.

“Е, така е. Не може винаги да се печели” – си мислеше Николай и следващите няколко пъти залагаше ту на 7, ту на 9, но птичката на щастието не кацна на рамото му този път нито веднъж.

Бяха му останали 90 лева. Стефка беше станала да си изпълнява задълженията. Да сервира кафе, безалкохолно и алкохол. След като свърши, отново седна при него. Той я попита на кое число да заложи за последно. Без да се замисли тя му отговори: 7.

Този път обгради още по-здраво седмицата. На нея заложи 10 лева и не само на четирите страни от дома ù сложи по 10 лева но и на всички ъгли. Така че, ако се паднеше, печалбата щеше да бъде доста голяма – 1330 лева. Почти три негови месечни заплати. (Той не знаеше тя колко взема).

Рулетката се завъртя.

Те се прегърнаха за миг с пожелание за успех и заедно с целия персонал на казиното вторачиха очи в топчето, което макар че се движеше с бясна скорост, на него му приличаше на камък, който той търкаля по нанагорнището към върха, където расте разковничето на успеха.

Цялата зала затаи дъх.

Той си представи всичко със забавен кадър как със огромни усилия бута към върха това топче. Как се препъва, пада, става и пак продължава нагоре. Вече е в подножието на върха и с върховен напън на волята го тласка през последното препятствие.

Радостни възгласи го върнаха в залата.

Топчето здраво се беше заклещило във вдлъбнатината на числото 7.

Печелеше! Щяха да си разделят печалбата със Стефка. Момичето, на което заложи тази вечер и спечели.

16.

Разделиха си печалбата и след като разбра кога пак е нощна смяна, си тръгна.

Беше станало късно, а на другия ден беше на работа. Животът му в следващите дни беше предначертан. Заръката да не играе  беше потъпкана. От тази вечер, всеки път, когато Стефка беше нощна смяна, той беше в казиното и винаги печелеше. Системата му работеше безотказно. Но затова пък другата буксуваше. Единственото нещо, което бе успял при Стефка, беше, че ù има телефона и можеше да си говори с нея. Но само това. Тя нито веднъж не се съгласи на поканата му да излязат заедно.

Това още повече го настървяваше.

А и той беше вече в капана. Усети се, но беше късно. Не можеше да не мисли за нея. С нетърпение очакваше мига, когато ще бъде пак с нея. В казиното. И непрекъснато пишеше. Вдъхновението го беше обсебело и почти всеки ден публикуваше в литературния сайт, но на никой друг не ги показваше, да не го помислят за луд, какъвто всъщност си и беше малко, като всеки поет, защото подобни занимания се възприемаха от тълпата за глупави и никому ненужни. Ха-ха-ха!

17.

Имаше чувството, че никога не може да загуби на рулетка. Беше си доразработил системата на игра и най-вече усета, когато трябва да заложи на дадено число. И все пак на едно число (момичето облечено в зелено – Стефка), макар че беше готов да заложи всичко, не беше спечелил почти нищо.

Но топчето продължаваше да се върти около този сбор 666 на всички числа. Голямо и малко, четно и нечетно, червено и черно. И зелено. Зелената нула, на която беше печелил, но не и на живо. За него топчето беше като точка, която всеки трябва да има пред себе си, независимо от това, дали е истинска или не, към която да се стреми и да му обмисля живота. Както сега, летейки на крилата на вдъхновението и сътворявайки най-хубавите си творби, които можеше и да останат единствената му печалба.

18.

За около 20 дни беше спечелил 10 хиляди лева. За рождения ден на Стефка ù подари телефон за 400 лева, на който тя много се радваше. Обикновено след полунощ в казиното нямаше много играчи и те спокойно си разговаряха, сякаш си бяха вкъщи.

За първи път му се случваше да говори с момиче, което много харесва и да няма сексуални желания. Да го възбужда. И макар че не беше рицар, проспал няколко века, представата му за нея беше като безплътно създание от светлина. Светлина, която го привличаше, като маяк, а защо не и като фар на движеща се с висока скорост през нощта кола, върху който, като комар (от който идва и комарджия), рано или късно, щеше да си разбие главата.

19.

А и много скоро чувството му за непобедимост, за непрестанна печалба, беше разбито на пух и прах.

И то само за една вечер.

През деня беше говорил по телефона със Стефка и тя му беше казала, че е нощна смяна. И както винаги досега, след работа в осем часа, зареден с енергия в очакване на срещата си с нея, пристъпи прага на казиното. Но нея я нямаше. Попита колежките ù не е ли на работа. Те се спогледаха насмешливо и му казаха, че е болна.

Сякаш лавина се стовари върху него и го затрупа. Едва успя да проговори “Добре” и седне на обичайното си място. Донесоха му водка. Тази вечер щеше да се напие. По традиция в началото му навиха 50 лева на рулетката.

Играта започваше.

Отново пусна в ход добре обработената си система на игра през изминалите двайсетина дни. Но тогава винаги беше със Стефка. А сега беше сам. Сам срещу Топчето на Съдбата, което тази вечер му приличаше на огромна вълна, помитаща всичко пред себе си.

20.

Тази вечер щеше да я помни дълго.

Отначало му потръгна и той си помисли, че отново късметът, а и безотказно работещата му досега система ще бъдат на негова страна.

Но, уви.

По време на проучвателния период, когато трябваше да предусети на кои числа да заложи, за да направи удара си, беше добре. Дори беше спечелил около сто лева. И когато започна да залага на определени числа големи суми, всичко се сгромоляса. Топчето сякаш се подиграваше с него. Или спираше до, или след избраното число, или за миг се наместваше в него и отскачаше към друго. Така е понякога и в живота. Трябваше да спре и да се примири, че тази вечер не е неговата, но воден от измамната илюзия, че накрая пак ще спечели продължаваше да залага и губи. А и водките станаха доста и съзнанието му съвсем се замъгли.

И нямаше кой да го спре. Стефка я нямаше.

Топчето неумолимо, като снежна лавина връхлиташе върху всяка мисъл за успех. На три пъти си ходи вкъщи с такси да взема пари. Изтегли всичко от кредитните си карти.

За около 4 часа всичко спечелено през миналите дни хвръкна, изпари се, отиде там, откъдето е дошло. Добре, че не намери в един от вътрешните си джобове, закътани 60 лева, с които да плати на другия ден 50 за ток и вода и да му останат 10 до заплата.

“Ха-ха, ха-ха!” – смееше му се топчето.