Концерт сред бурята

    Има спомени, които си струва да пренесеш през времето...

Има преживявания, които граничат с нереалното...

Красиво!

Уникално!

Неповторимо!

Коя ли е думата, която най-точно би описала възторга на душата?

Но нека започнем подред!

Това се случи в края на месец май.

Земята край Мадара бе облякла празнична зелена дреха...

Към 18 ч. гъсти облаци се струпаха над Мадарските венци.

По всичко личеше, че ще има буря.

Започнаха да падат първите  едри дъждовни капки. Мокри, всепроникващи...

те имаха важна задача... трябваше да изплашат страхливците.

Някъде бе казано:

"Красивите преживявания  са само за смелите!"

      А в Голямата пещера на Мадара се готвеше концерт!

Тази естествена концертна зала се славеше със своята акустика и неповторим  декор.

Цялата източна стена на пещерата бе покрита с влажен мъх (мек тъмнозелен плюш).

 По скалата имаше множество цепнатини и ниши прорязвани от водата с хилядолетия. Тук-там от мъховете се стичаха капчици  лековита вода, които посетителите  събираха  във всевъзможни съдинки и шишенца. После  миеха с нея очите си или я пиеха  с вяра и надежда тя да отмие болежките им.

Цареше неподправено умиротворение, което може да се усети само  на свято място.

     Към 19 ч. хората заприиждаха на малки групи. Те разговаряха тихо.

Взимаха си  столчета и сядаха в полукръг, в очакване на обявения концерт.

Ведно с първите песни се изви силен вятър. Той огъна клоните на дърветата и листата  затрепериха, сякаш за да подсилят напрежението... Гъстите облаци се прорязаха от огнени мълнии. Дъждът се превърна във водна завеса, която изпълваше западния декор. Залата бе открита, но огромната скала  бе образувала от изток козирка, която пазеше посетителите. Създаваше се особено усещане за уют и мистичност.

Песента се носеше самотна и тъжна...

                                 "Изгрей, изгрей ти мое Слънце,

                                   защото чакам всеки час.

                                   За теб копнее моето сърце

                                   и в пътя си съм уморен.

                                   Ти носиш ми живот блажен."

Тези човешки  думи звучаха като изплакана мъка...

А бурята  бе  съпричастна!

От нейните очи се изливаха огромни сълзи.

      Следваше изпълнение на цигулка.

Воя на вятъра  подсилваше високите акорди, а тътена на бурята  бяха тимпани, които хармонично допълваха звукоусещането.

Вятърът се завъртя. Партитурите се разхвърчаха... Вдигна се тънка пелена от прах.

Нотите имаха стремеж да подредят  човешките чувства, а вятърът ги описваше като прах и хаос.

    После  се появи чудото!

Едно момиче с ангелско гласче изпя песен  за цветчето и дъгата.

Веселата песничка звучеше като Надежда.

Ние слушателите вече бяхме привлечени от тази надежда и не чувахме бурята.

На одухотвореното  лице  на момичето грееше усмивка... и... неусетно бурята премина!

Аз  винаги ще помня "Момичето пропъдило бурята".

    Малко преди да залезе, Слънцето отново провря лъчи през клоните на дърветата.

На източната стена на залата  се образуваха огромни слънчеви  знаци....

Бог бе нарисувал  с тях своето обещание.

Дали ще можем да ги почетем? 

28./05./2013