Какво е кораб без мачта? Корито. Какво е юнга без кораб? Нищо. Немо не искаше да е нищо. "Конкурс" днес имаше нужда от нова мачта и той ще я намери. 

Пътят му лежеше по крайбрежието. Свеж бриз рошеше косата му и го освежаваше в горещият юлски ден. Тук таме по брега растяха дървета, но те не ставаха за мачта. Бяха малки и слабички. 

"Чудно защо е така?" помисли си Немо. Уж имат в изобилие и слънце и вода. Виж палмите са друго нещо. Растат ли растат, но корените им едни плитички, а стеблата слаби, кухи от вътре. Не стебла а видоизменени листа. Та палмата е просто храст, който само се прави на дърво. Защо ли природата така е направила, че дърветата за мачти не растат покрай брега? Но какво е това в далечината?" 

Той се загледа напред. Пред него се разкриваше чуден морски залив огънал се като лък между него и хоризонта. И там до сами морето стоеше огромно разклонено дърво. Що за чудо. Немо реши да се доближи и да поразгледа. Колкото повече се доближаваше толкова повече разбираше колко огромно е всъщност дървото. В сянката му забеляза някакъв човек, седнал на маса, отрупана с ядене и пиене. 

"Стой, ръцете горе!" прозвуча като изстрел зад гърба му. В следващият момент Немо усети силен удар в тила и загуби съзнание. 

Свести се на един стол, поставен в сянката на дървото. Ръцете му здраво вързани с нещо, а срещу него седеше едър мъж около педесетте, започнал да побелява и напълнява, но всяващ респект с размерите на тялото и ръцете си. На гърдите му висеше внушителен по размери златен синджир, на китката пробляскваше златен ланец. На масата пред него имаше двулитрова бутилка с водка и множество мезета. От едната страна на стола, на който беше вързан Немо, стоеше друг мъж с пистолет в ръката. Той не свеждаше очи от Немо. 

"Остави ни" каза мъжът на стола. "Този не изглежда опасен. Някакъв заблуден нещастник. Ще ми направи компания за водката може би, а после ще видим." 

Това беше казано на руски език. 

"Е как да ти направя компания, като са ми вързани ръцете? Значи ти ще пиеш, а аз ще гледам?" се обади Немо също на чист руски, език, който говореше още от дете.

"Руснак а?" очуди се едрият. "Ти да не си от специалните части? Ще те развържем а ти ще ни избиеш тук." 

"А не. Не съм руснак. Само говоря руски. Баба ми беше рускиня. Бабушка."

"Добре де. Руснак не си. А какъв си тогава?" 

"Ми човек. Казвам се Немо. Юнга на един кораб. Тръгнал съм да търся мачта за кораба и видях това дърво."

Немо погледна нагоре и видя, че дървото е огромен разклонен дъб. Дървото страдаше. Листата бяха покрити с черни точки, много от клоните бяха изсъхнали, кората на места беше обелена. 

"Дървото а?" усмихна се събеседника му. "Е, и колко ще ми платиш за това дърво?"

"Ще пия с тебе. Развържи ме. Жал ми е за теб. А дървото ти не ми трябва. Много е възлесто и разклонено за да стана от него хубава мачта, а и е болно, нападнато от корояди, паразити и подкопано от къртици. Жалко за дъба на Александър Сергеевич, жалко. А не теб не ти ли е жалко?"

"Развържете го и му налейте" каза големият и заповедта му беше изпълнена тутак си.

Немо и големият се чукнаха мълчешком, изпиха до дъно големите, водни чаши с водка. Очите на големият са напълниха със сълзи. 

"Знаеш ли кой съм?" попита големият. 

"Разбира се. Ти си господин Лукойл. Но това не е важно." 

"А какво е важно?" запита големият. 

"Важно е това, което си направил с котарака." отговори му Немо и го погледна строго в очите. "Уби ли го?" 

"Не. Не посмях. Държа го в клетка в частната си зоологическа градина. Карам го да ми разказва приказки, но той само съска и мячи. Ей на виж, одра ме пустият му котарак. Искаш ли да го купиш?" 

"Да, продай ми го." каза Немо. 

"За колко?" запита големият и очите му светнаха.

"За душата ти" му отговори бавно Немо гледайки го право в очите. 

"Аз нямам душа." каза големият. 

"По скоро си я оковал ето с това." каза Немо и посочи веригата и ланеца. Пусни котарака, върни веригата на място и си намери друга сянка на която да пиянстваш. Ако ли не, то убий котарака и му продай козината. Толкоз. Много е просто нали? Както ти го харесваш. Или имаш сърце за да направиш нещо или нямаш. Ти избираш. А аз трябва да тръгвам."

Немо стана от стола, взе от масата парченце черен хляб помириса го и си тръгна. 

Големият направи знак на гарда да го остави да си върви. После наля още една чаша водка, изпи я на екс, извади пистолет от пояса си и изрева. "Докарайте ми котарака!"

Немо, продължи напред със смесено чувство на жалост и погнуса. Колко далече и колко близки са Лукойл и Луморье и как те никога не трябва да се срещат!

А напред се откри чудесна гледка. Синьо-зеленото море спокойно плискаше вълните си в златистият пясък на пустинен плаж. Едничката самотна постройка на плажа напомняше по скоро барака скована на бързо от стари корабни дъски. Пред бараката имаше тераса, заградена от рибарски мрежи. Над вратата беше заковано старо весло и под него беше написано с въглен "Механа странната лопата"

"Какво хубаво местенце." Помисли си Немо. "Дали ще им се намери студена бира да си разквася устата?"

Той бутна вратата, която със скърцане се отвори и влезе в механата. 

Обстановката вътре затвърди мнението му, че е попаднал на много специално място. Имаше три дървени, грубо сковани маси. На една от тях седяха трима стари моряка. Пред всеки имаше по една халба бира а в центъра на масата беше поставена голяма пръстена паница с пържена цаца. До паницата имаше комати от прясно изпечена питка овче сирене и шарена сол. Моряците спореха разпалено за нещо на висок глас. На ъгловата маса един циганин си хапваше боб с питка, а до него на съседният стол беше сложена една гъдулка. 

Зад тезгяха шеташе възрастен оплешивяващ вече мъж с посивяваща рунтава брада. Погледът на черните му очи съчетаваше природна хитрост със житейска мъдрост. Той остави шетнята и поздрави Немо. 

"Добре дошъл момче. Какво да бъде?".

"Студена бира и пържена цаца ако може."  каза Немо. 

"Може, как да не може," усмихна се широко механджията. Той наля бира в халбата и я сложи пред Немо на тезгяха. "Ей сегичка ще дойде и цацата." 

Немо погледна запотената чаша пред себе си, погледна и механджията и каза. "Ще си налееш ли и една на себе си за моя сметка? Да се чукнем. Много ми харесва механата ти." 

Механджията се засмя, наточи си кана ледена бира и се чукна с Немо. 

"Немо", представи се юнгата. 

"Одисей" каза мъжът пред него. 

"Къде си тръгнал с тази странна лопата чужденецо?" процитира Немо. 

"Точно. Същият." кимна мъжът. 

"Че защо тук? Аз си мислих, че живееш щастливо на остров Итака с вярната си жена Пенелопа." 

"Живеех." каза Одисей. "Живеех си щастливо, докато не взе да ми писва. То Немо щастието, ако не го гониш непрекъснато е много скучно нещо. Няма по-страшно наказание от постигнатото щастие. Та с това свършват всички истории." и той с лека подигравка цитира "И те живяли щастливо до края на живота си" 

"Е, къде е тук историята? Къде са приключенията? Къде е любовта?" 

"Тук поне мога да съм част от нечие приключение. Да срещна разни хора, да чуя историите им, да разкажа и моята на някой, който не я е вече прочел. Тук се чувствам жив. А Пенелопа, и тя е с мене." 

Той подвикна към кухнята. "Пено, ела да те запозная с един младеж". Пенелопа маше царствена осанка, независимо от готварската престилка, а очите и гледаха мъжа и с толкова топлина, че у Немо изчезна и последната сянка на съмнение. Това наистина беше Пенелопа, жената чакала мъжа си двайсет години да се завърне от битка. 

"А ти Немо, какво търсиш по тези брегове?" попита Одисей. 

Немо им обясни с Пенелопа за "Конкурс" и за мачтата. Одисей се замисли. 

"Мачта казваш. За мачта трябва дърво високо, право и жилаво. Такива по бреговете не растат. Водно е тук, и слънце много има. Не пускат тукашните дървета дълбок корен, не извисяват високи стебла и нямат жилава дървесина. За  да стане дървото добро за мачта трябва да е израстнало високо в планините, в гората, да се е борило с другите дървета за водичка и слънце, да е устоявало на напорите на планинските студени ветрове. В планината трябва да отидеш. Защо не питаш онзи циганин там? Той е бродещ музикант. Навсякъде е бил. Сигурно знае къде да намериш хубава мачта по-добре от тези моряци."

Немо му благодари, взе си чашата и се приближи до масата на циганина. 

"Може ли?" запита, като посочи празният стол. Циганина кимна и каза. "Ако почерпиш една бира даже и ще ти посвиря на цигулката."

"За бирата няма проблем" каза Немо, махна с ръка на Одисей и поръча на циганина една халба. 

"Какво да ти изсвиря" попита циганина. 

"Изсвири каквото ти е на сърцето сега" му отговори Немо. 

"А, не. За това което ми е на сърце бира не взимам. Него и тъй ще ти го изсвиря. Казвай какво искаш за бирата."

"Търся дърво за мачта. Да знаеш къде мога да намеря?" попита Немо. 

"Знам и ще ти кажа. Само че не ходи там. Белята ще си намериш. Високо в планината сече дървета Мишо - европееца с неговите авери. Не са свестни тези хора. За пари човек убиват. Всичко купуват и продават. Държат в страх целият район. Не ходи при тях. Чуй по-добре тази песен за планината." 

И циганина засвири и запя. Той пееше за високи върхове, за чисти планински поточета, за могъщи борове, за скътани в гората зелени морави. Пееше за планинците, за волният им дух и силната им обич към планината. Пееше за чистата им душа и кристалният планински въздух. Така хубаво пееше, че Немо можеше да се закълне, че в механата се понесе ухание на бор и планински ливади. 

"Благодаря ти." каза Немо. "Чудесна песен, и от сърце изпята. И за предупреждението ти благодаря."

"Но ше отидеш нали?" попита го циганина. 

"Ще отида" отговори Немо. "Нали съм юнга. Юнгите  често постъпват безразсъдно."

"Е, щом е така вземи поне това."каза циганина бръкна в дисагите си и му подаде една отбранителна граната тип "лимонка".

"Не, не, жив да си. Ама и ти какви работи си помъкнал в дисагите. Ще вземе да гръмне да убие и тебе и маса невинен народ."

"Няма да гръмне. Каза циганина. Това само прилича на граната. Нито тротил, нито детонатор има истински. Но на вид си е граната. Тези хора, при които отиваш от приказки не разбират. Виж ако извадиш гранатата може и да те чуят." 

"Е добре щом не е истинска" каза Немо. Той прибра гранатата в пазвата, плати за бирата и цацата и се прости с циганина, Одисей и Пенелопа. 

"Мишо-европееца" си мислеше Немо докато крачеше по планинската пътека. "Царя на дървената мафия в Родопа. Казват, че имал закрилници на най-високите места в София, получавал пари от европейски фондове, уж за развитие на селските райони, но с тези пари си въртял бизнес с дървен материал. Ако някой му се опре дълго не изкарва. Ако е на по-висок пост, го уволняват, ако е просто обикновен човек го пребиват. Не разбере ли от първият път изчезва и нищо не се чува за него. А камионите с дървен материал вървят ли вървят. Асвалта изпотрошиха. Обеднялите общини не успяват да оправят пътищата разбити от тежките дървени товари, а Мишо все по-алчен става. И с този бандит трябва да говоря за мачта. Щом трябва, трябва. Приключение е това. Само да не свърши прекалено бързо." 

Високо в планината по шума на бензиновите резачки и следите от гуми на тежкотоварни камиони Немо най-сетне се изкачи до сечището. Работата кипеше. Мишо беше застанал под сянка под един бор, броеше парите, които му даваха шофьорите на камиони и подвикваше да секачите да работят по-бързо. Вековни дървета падаха отсечени от бензиновите разачки. Секачите умело ги очистваха от клони и товареха с машини на камионите. Камионите, натоварени с труповете на дърветата тръгваха един след друг надолу по планинските пътища. 

След секачите по билото на планината оставаха отвратителни оголени просеки, като белези от рани. Шума на резачките заглушаваше песните на птиците, планинските потоци пресъхваха, животните бягаха, като от горски пожар. 

Немо не издържа. Хвана ловджийската пушка, която стоеше опряна до едно дърво и гръмна във въздуха. Секачите спряха работа и обиколиха Немо. Някои държаха в ръцете си пушки, други колове. Лицата им не предвещаваха нищо хубаво. Мишо-европееца, разбута кръга и застана пред Немо. Той беше грамаден як мъж, около трийсет и пет, четиридесет годишен, със сиви очи и кафява коса. Носеше широки кожени панталони и странни високи до бедрата кожени ботуши. 

"Имаш още само един изстрел нещастнико. Предлагам да си пръснеш тъпата тиква. Ако го изстреляш по някой от нас няма да умреш бързо. Това ти го обещавам, а аз винаги си държа на обещанията. Аз съм Мишо-европееца. Чувал си за мен." каза Мишо, а аверите му се засмяха. 

"Може, Мишо, може. Я как сте се събрали тук всинца сеир да гледате, как ще си пръстна главата сам. Само че, като е сеир да е сеир." Немо хвърли пушката на земята бръкна в пазвата и извади от там гранатата. После издърпа бързо скобата.

"А сега мамини сладки ще видите истински сеир. Тази граната има радиус на поражение педесет метра, гръмва след две секунди. Стреляйте ако ви изнася. Всички заедно ще опушим картофите. Ще ми е кеф да знам, че умирайки съм прочистил планината от вас паразити гадни. Хайде, направете ми кефа. Стреляйте!"

Усмивките замръзнаха по лицата. Много от мъжете прибледняха. Само сивите очи на Мишо останаха спокойни. 

"Идеалист а?" усмихна се той. "Е, ще прочистиш планината от нас. След нас обаче ще дойдат други. Какво можеш ти да предложиш на тези хора освен тъпият си идеализъм? Ще им нахраниш ли семействата? Ще им платиш ли сметките? Аз им давам работа и самочувствие. Аз давам живот на семействата им. Ако не съм аз те ще гладуват или ще трябва да заминат на гурбет оставяйки децата и жените си. Ти ли ще им ги храниш бе нещастник? Нещастник с граната. Ако си истински идеалист дай тук гранатата и умри за другите. За тях умри. За децата им, за родителите им. Умри поне, като мъж а не като нещастник." 

"Не съм дошъл да говоря с теб Михел. Та ти даже не си и българин." каза Немо. 

Мишо някак си внезапно посърна, спихна се и наведе очи към земята. Аверите взеха да се споглеждат с очудване.

"Така и така сме се събрали тук" започна Немо. "Никой за никъде не бърза. Нека да ви разкажа една история. Вашата история. Вие" посочи той секачите "сте родени и израстнали по тези места. Тичали сте, като деца по китните планински ливади, пасли сте овци и кози, залюбвали сте се с либетата си под ромоленето на планинските поточета. Израстнали сте в къщурки богати с любов, топлина и семейно огнище. Дедите ви и родителите ви са работили тежко и много, живяли са дълго и щастливо и са раждали много деца - Вас.

Преди двайсет години обаче по тези места се появил ето този тук" Немо погледна с презрение Мишо. "Той не е съселянин на никой от вас, но всички вие си мислите, че той е роден и израснал по този край. Мислите си, че е заминал на гурбет в София а после и в Европата и сега се е върнал по родните места. Той ви е разказал за европейските ценности. Расказал ви е, че най-голямата европейска ценност са парите. Който има пари в Европата е ценен, който ли не е боклук, пропаднал, и му викат "лузър". Разказал ви е, че ако направите еко пътеки, селски туризъм, площадки за бънджи скокове и групи за уайт уотер рафтинг с гумени лодки по реките ви, европейските пари ще потекат към вас, като пълноводна река. А ако изсичате и продавате гората, ще станете най-богатите хора в България. Ще карате най-скъпите коли, ще пиете най-марковото уиски и ще спите с най-личните европейски моми.

Вие тръгнахте с него и забравихте възпитанието на родителите си. Обещанията му се изпълниха, но скъпите коли не ви радват днес, уискито не ви се услажда и момите с които спите не ви стоплят сърцата. В гърдите ви е студено и празно. Все едно Мишо е извадил сърцата ви и е сложил камъни на техните места. Все повече пари искате, все по-скъпи коли купувате и все по-маркови питиета, но душата ви става все по-празна и студена. Вие знаете, че майка България ще ви прокълне загдето раздирате старите и гърди с вашите сечища, загрозявате планинските и урви с бънджи площатките и замърсявате реките и с пияни германци и англичани в грозните им гумени лодки. Но това, което вие не знаете е, че Мишо няма да е проклет, като вас. Той не е българин.

Как си мислите, че знам тази история? Тя се е случила преди триста години в планината на Шварцвалд. Този тук е направил същото с Шварцвалдци, като това, което днес прави с вас. Тогава той се казвал Михел - саладжията или Михел - холандеца. Искушавал бедните швардвалдски младежи да си изсичат вековните ели, които да продават на холанците за златни гулдени. Раздавал им каменни сърца и им взимал истинските. Той не е даже и човек. Той е дух. Духът на злото, завистта, подлостта и печалбарството. Швардсвалдци си взели обратно сърцата и го прокудили в дън земя. Но злото не умира, докато има наивни хора които може да подведе. Ето го днес тук. И вие сте наивниците, които подарявате истинското си богатство, за ненужни евра, силиконово цици, скапано уиски и метални бръкми. Една глътка от ракията на дядовците ви е сто пъти по-ценна от всичкото марково уиски на света. Целувката на либето до горският поток е балсам за душата изстрадала от платен изкуствен силиконов секс. Хапнете от лютите чушлета на майките си за да ви се върне вкуса кум живота. Майка България ще ви прости.

Тази граната тук е фалшива. Ето хвърлям я на страни. Нали виждате? Не гърми. Сега ви казах това, което имах да ви кажа. Убийте ме ако искате."

Докато Немо говореше Мишо посърваше все повече, а  очите на дърварите заблестяваха. Те се обърнаха към Мишо, който се опита да се изниже към черният джип спрян наблизо. Не успя. Сопите влязаха в употреба и след пет минути Мишо охкайки бягаше надолу по склона а дърварите викаха след него. "Да не си посмял да се върнеш тук гнидо мръсна, че ще ти разбере гърбината колко ни са здрави тоягите направени от нашенска ела. Ще те нахраним с дървета до насита."

Немо се обърна да си тръгне. "Ей, човече" подвикна му един от секачите "сполай ти, че ни отвори очите. Кажи ако можем нещо да направим за тебе."

"Аз съм тръгнал за мачта за кораб. Тук има много хубави и прави дървета, но аз от тук мачта няма да взема. Много дървета са изсечени тук. Всяко дърво ви е необходимо сега. Пък ако вземете да засадите още хич няма да сбъркате."

Ще засадим разбира се" обадиха се дърварите. "Успех с мачтата и ако имаш нужда от нещо само ни свирни. Веднага ще долетим с тоягите."

"Живи и здрави" махна им с ръка Немо и се насочи на север.

продължението следва...