Седим с кучетата в двора на изоставеното поделение. Слънцето преваля, небето започва да лилавее над зелените корони, полюшващи се от топлия майски ветрец.
Мятам черната си кама по едно от дърветата. Нервна съм до побъркване, и въпреки, че не го показвам, той ме усеща. Последната седмица забелязахме, че сме развили почти свръхестествена телепатична връзка. Често ни разсмиваше. Не и сега.
„Какво има? Добре ли си?“
В последните дни помежду ни прехвърчаха искри, разхождането на кучетата заедно се беше превърнало в неизменна и все по-голяма част от ежедневието ни, а времето заедно преминаваше леко и приятно в шеги и закачки. В последната година бях попарвала всеки негов опит да се доближи до мен, но кой знае защо, напоследък се поддавах все повече на стоплянето помежду ни. Но знаех, че за мен е временно увлечение, а за него – не. И трябваше да спре. Днес.
СссссП! Камата проряза въздуха и се заби с тъп звук в остатъците от кората на дървото.
„Да, какво да има?! Зле ли ти изглеждам?“ – сопнах ...