Все още мрачна и тежка завеса се спускаше над паметта ми.
Чувствах във волана и посоката сигурност, но не знаех нищо повече.
Нямах памет, нито знаех защо, но знаех какво трябва. Да шофирам в тази посока. Навлезнах в градчето. Името му не ми говореше нищо, но реших, че е мило име, а и всичко започна бързо да ми се харесва. Незавършените постройки, нацапаните стени, хилещите се витринки, килнатите като сексуален намек заслони на спирки и чадъри на кафенета. Сладката инфантилност носеща се по тротоарите със забързана или шляеща се крачка. Реших, че всичко трябва да ми харесва. Видях спрялата на неразрешено място кола и реших, че трябва да я блъсна лекичко. Направих го. Каквото трябваше щях да сторя. Това ми е работата. Аз съм бял лист. Нищо. Нищо на два крака което диша. Приятно е. Нямаш памет, недопустимо е да имаш съвест, никакви тревоги и планове, никакъв комплекс за безнадеждност за пропуснати възможности. Аз съм биологичен материал, напълно бездушевен и крайно необходим. Ако някой пр ...