Оная нощ сънувах кошмар. И ето, голямо множество, рояци от хора. Те бяха толкова много, че се чернееха, като милиони скакалци. Океан от човеци, които се чернееха, при все че бяха шарени. Някои имах човешки вид, други животински.
Те бяха мърляви и спретнати, стилно облечени и размъкнати, някои запъхтени, други – небрежно запалили цигара, трети – летящи, четвърти свиреха нещо свирепо, пети сричаха банални стихове, шести чаткаха на компютри, анализираха нещо, шести бяха важни висши чиновници, които важничеха... И много, много други бяха в тая глъч. Някои просто се сливаха с тълпата, защото нямаха какво друго да правят. Незнайно защо всички се движеха стремглаво и мълниеносно напред.
От време на време имаше брожения, от пътя се отцепваше разколник, който се задушаваше от стълпотворението, ала орталъкът успяваше да го върне чевръсто в коловоза.
Най-отпред, на златни каляски, в порфири и корони, седяха управляващите тая тълпа, водачите на гъмжилото, които имаха човешки тела и животински лица ...