Тази вечер той заспа малко след като си легна, и разбра, че беше преминал вододела на времето, в което не можеше да спи.
В безсънните нощи, когато свиваш очите, а те пак се отварят, и щеш, не щеш главата ти става центрофуга в която се въртят всякакви мисли, но най-вече глупави и никому ненужни, той ставаше, светваше осветлението на ширма в кухнята, ходеше тихо за да не буди никого, и накрая като нямаше какво друго да направи си сипваше едно силно питие за да го сподели с компанията си, която беше самият той, и дай Боже да заспи.
Поглеждаше през прозореца и виждаше други осветени прозорци в тъмните часове на деня, и тогава разбираше, че има и други куковци като него, което му даваше само още теми за разговор със себе си.
Мислите му бяха като черна изтървана река, и нямаха спиране.
Страшни бяха тия нощи, и тая река.
Страшно е да не можеш да избягаш от себе си и от лепкавите си, пропити с безсъние мисли.
Струваха му се влажни, попили нощните мъгли, носени от морето (но дали мислите могат ...