КОВАРНАТА ОБУВКА И ДРУГИ ИСТОРИИ

В град Измаил (украински пристанищен град на река Дунав) предстоеше  провеждането на поредното съвещание на експертите от дунавските параходства на деветте крайдунавски страни: Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Хърватска, Сърбия, Румъния, България и Украйна. На това съвещание трябваше да представлявам “Баварски Ллойд” AД, Регенсбург/ Германия и ДДСГ, Виена/Австрия. Като допълнение мисля, че не би било излишно да се поясни, че ДДСГ  e първото параходство по Дунав, с двеста годишна история и собственик на историческият за нас българите,  кораб “Радецки”.

Познавам много добре всички по-важни пристанища по река Дунав, в това число и Измаил, в който вече бях ходил няколко пъти, използвайки различни маршрути и транспортни средства. Оказа се, че оптималният вариант е: София – Силистра с кола и после Силистра– Измаил с кораб.

Жена ми вече беше приготвила багажа, в който, както обикновено, имаше повече неща от наистина необходимите. Затова реших да го редуцирам поне наполовина. Оставих куфара, сложих в големия си клайдерсак два костюма, необходимия брой ризи и бельо, а в дипломатическото куфарче нужните ми документи, несесера, неизбежните сувенири и бях готов за път. Освен излишните според мен дрехи, оставих и допълнителния чифт обувки, които жена ми също бе успяла да пъхне в  куфара. Тя настояваше обезателно да ги взема, но аз категорично отказах, заявявайки, че става въпрос само за една седмица, а пък ако толкова се наложи ще си купя нови. Тогава тя предложи поне да си обуя нови обуща, на което пък отговорих, че тези с които съм са си хубави и най-важното – много удобни.

Пристигнах в Силистра към обяд и веднага отидох в агенцията на “Инфлот”, където ме чакаше капитан морско плаване Христо  Христов, стар мой приятел и известен бонвиван. Той беше шеф на “Инфлот”, Силистра, а оттам и наш (на БЛ и ДДСГ) агент в Силистра.

Понеже бях гладен, решихме първо да обядваме и след това да се занимаваме със служебните ни работи и бумаги. Помолих го да отидем някъде, където има хубава рибена чорба. Той веднага се захили  и каза, че въпросът вече е уреден и  дори ни очакват. В това отношение Христо нямаше равен на себе си.

Отидохме в едно заведение, стопанисвано от бивши известни баскетболисти (мъж и жена). Веднага на масата ни бяха сервирани огромни купи, пълни догоре с димяща рибена чорба и съответните подправки. Основната риба беше сом, уловен сутринта, като, разбира се, имаше и други риби, съгласно изискванията за истинска рибена чорба. Казах,  че такова количество би затруднило и Крали Марко, но те се засмяха и казаха, че при нужда има и допълнително. Съмнението ми изчезна още в мига когато я опитах. Дори се възползвах от получената току-що информация и помолих за още. И преди и след това съм ял безброй рибени чорби, но тази няма да забравя никога. Може би само рибените чорби на жена ми се доближават до това съвършенство, но все още нещо, макар и съвсем мъничко,  им липсва да я достигнат. Надявам се да не прочете края на последното уточнение, защото... край на рибените чорби вкъщи.

Не стига това, ами изядохме и по една чудесна свинска пържола, изпихме още по една бира  и чак тогава се върнахме в агенцията. Христо се обади в Измаил, за да провери да не би да има някакво изменение в разписанието на “Метеора” за следващия ден. Оттам потвърдиха, че корабът ще пристигне по разписание и ще отплава от Силистра точно в единайсет часа. За около час приключихме с въпросите, които трябваше да решим и излязохме да се поразходим в града. Казах му, че трябва да се запася с цигари и нещо за пиене. Все едно му казах, че искам да си купя вестник. Веднага отидохме до граничния пункт по суша с Румъния, където имаше фриишоп и въпросът бе уреден. Естествено, стек “Кент” и бутилка “Балантайнз” останаха в неговото куфарче. Сигурно „по погрешка” ги беше сложил там, а после просто е забравил да ми ги даде. Случва се.

Отидохме в хотела да си оставя багажа, след което отново излязохме да се разходим из града. Попитах го къде ще оставим колата. Все пак това беше съвсем нова “Омега” и то с немски номера, а кражбите на коли, макар и още рядко, вече бяха започнали. Това че автомобилът беше застрахован не ме успокояваше кой знае колко - нали известно време щях да остана без служебна кола. Христо ме успокои, че това е негова грижа, той имал гараж и т.н. Предупредих го, че колата е с катализатор и в никакъв случай не бива да се сипва обикновен бензин. Не че му нямах доверие, но хора като него са си рискови в някои отношения и затова предвидливо в Русе заредих догоре резервоара, както и двете резервни двайсет литрови туби с безоловен бензин, който по това време в България все още не се намираше навсякъде. Дори имах намерение едната туба да оставя в Силистра като резерв за всеки случай.

Посетихме няколко кафенета и аперитиви и накрая заседнахме в една кръчма с превъзходна скара на дървени въглища.

Навсякъде моят спътник беше посрещан едва ли не с овации. Той от своя страна съчини какви ли не измислици и суперлативи по мой адрес, навярно за да си качи “рейтинга” пред познатите си.

Сутринта, както се разбрахме, Христо дойде в девет часа в хотела и оттам направо при баскетболистите където, по наша заявка, новата рибена чорба току-що бе сварена.

По време на закуската той ми каза, че не е лошо да си взема нещо за ядене за из път. Накупихме шунка, луканка, топъл хляб и безалкохолни. На връщане минахме през пазара и виждайки купищата изложени обувки едва не се разсмях, спомняйки си за безпочвените опасения на жена ми.

“Умното си е умно. Ако я бях послушал, сега щях да пътувам с претъпкан с излишни неща куфар.”, не пропуснах да се похваля наум.

Когато пристигнахме в агенцията, един “Метеор” вече правеше маневра да застане на кея. Пътниците (основно куфарни украински търговци) се готвеха за слизане на брега. Капитанът дойде при Христо за уреждане на формалностите. Оказа се, че те се познават отдавна и са стари авери. Моят човек не пропусна да ме представи и да го помоли да не ме оставя да скучая по време на пътуването. Капитанът само дето не се разсмя и отговори, че това е негова грижа и ни увери, че няма да има никакви рекламации от моя страна. Добави, че не е излишно да имам “приглашение”, защото напоследък граничарите в Измаил са станали много заядливи. Зачудих се силно на това, което  капитанът каза. Какво приглашение, когато това е международно съвещание с дневен ред по дати и място, а и виза не ми трябваше? За всеки случай Христо и капитанът  веднага се свързаха с шефа на “Интурист” в Измаил, който потвърди, че неговата заместничка лично ще ме чака на пристанището със всичко необходимо.

Точно в единайсет  часа “Метеора” се отдели от кея. Това е кораб на подводни криле, но значително по-голям и много по-мощен от известните “Ракети” и развива скорост до осемдесет км./час.и повече. Разстоянието по вода от Силистра до Измаил е 282 км. С междинно спиране на пристанището в Рени,  “Метеора” взима разстоянието, в зависимост от трафика и метеорологическите условия, за 4-5 часа.

След като корабът “излезе” от вода и “стъпи” на крилете си, капитанът се показа от командната кабина и ми направи знак да го последвам. Заведе ме при една маса, отрупана с най-разнообразни мезета и истинска руска водка. Аз прибавих това, което бях купил в Силистра и фиестата започна. Освен нас с капитана, на масата имаше още двама души. То не бе пиене, не бе чудо. Да не говорим за историите и вицовете, които се разказваха. Когато капитанът стана да поеме кораба за акустиране в Рени, на мен ми се струваше, че са минали не повече от петдесет-шейсет минути откакто сме тръгнали от Силистра, но часовникът ми като че ли се бе повредил и показваше съвсем друго.

Пристигнахме в Измаил точно по разписание, сбогувах се сърдечно с капитана и с клайдерсака на рамо и куфарчето в ръка слязох от кораба. Сащисах се като видях как митничарите тарашеха багажа на пътниците -  просто го изсипваха.

Граничарят, всъщност това беше едно младо войниче, който проверяваше паспорта ми, попита къде ми е “Приглашението”. Обясних му при кого и защо съм пристигнал, но това въобще не го впечатли. Приглашение, та приглашение. Тъкмо да избухна и да направя скандал, при нас пристигна една красива млада жена, каза нещо на граничаря, подавайки му и някакъв лист, навярно безценното приглашение и въпросът бе уреден. Митничарите, като видяха с кого съм, само ми махнаха с ръка за поздрав и продължиха да малтретират съгражданите си. Жената ми обясни, че е от “Интурист” и ме попита с какво може да ми помогне. В това време пристигна един от шефовете на УДП (Украинско Дунавско Параходство) и аз със съжаление трябваше да се разделя с любезната и толкова красива дама, без дори да имам възможност да спомена някои алтернативи за евентуална нейна помощ.

В Измаил въпросът с хотелите е много сложен – просто по онова време нямаше приличен хотел. Винаги когато бях в Измаил, спях в някой от луксозните пътнически кораби на УДП. Така стана и сега. Домакините бяха предоставили  на разположение на участниците в съвещанието пасажера “Дунай”.

Веднага взех един душ и поспах два часа. В седем часа вечерта всички вече бяха на борда. Пристигна и моят приятел и колега от Регенсбург, Вернер Цаубцер, (директор от немска страна на смесеното дружество между Байеришер Лойд и УДП), както и капитан речно плаване Клаус Отт, с когото пък трябваше да проверим и уточним всички технически въпроси, свързани с превоза на една 1200 тонна драга от Дегендорф до Карачи.

В осем часа вечерта започна първото съвещание, което както обикновено имаше протоколен характер: приветствия за добре дошли, преглед на програмата, евентуални изменения и т.н.

Без да се тълкува неправилно, но имах определен авторитет сред присъстващите. Затова си позволих да предложа следващите два  дни  да работим много интензивно и да изметем всички въпроси, заложени в програмата. По този начин щяхме да си осигурим достатъчно време за двустранни разговори и/или решаване на други въпроси, интересуващи съответните параходства -  разбира се, не на последно място и време за неизбежната развлекателна програма. Предложението се прие единодушно, пардон - с пълен консенсус. Така де, и ние знаем някои модерни думи.

Всички бяхме наясно, че в никакъв случай не бива да се допусне каквато и да е конфронтация и че само по пътя на преговори и евентуални компромиси може да постигнем оптимално използване  на огромните възможности, предлагани от водната магистрала Келхайм-Черно море, както и връзката с европейските водни пътища посредством канала Дунав-Майн- Рейн. Това беше логичният и сигурен начин да се привлекат много повече товари за сметка на претоварените железопътни и шосейни превози, които, освен че бяха много по-скъпи, но бяха обременени и от редица допълнителни ограничения, гранични формалности, такси и т.н.

Бяхме наясно, че директорските конференции на дунавските страни (по една всяка година в една от членките), бяха повече с протоколен характер и на тях фактически се подписват документите, подготвени именно по време на съвещанията на експертите, които задължително присъстваха и на директорските конференции.

Ние съзнавахме голямата си отговорност и главно затова нямаше провали. Взаимното уважение при нас беше неписан закон, независимо от режимите в различните страни. Така беше и сега. Например  хървати и сърби, които доскоро бяха във война, стояха на една маса и уточняваха своята обща позиция по разглежданите въпроси. Все си мисля, че ако и политиците ни действаха по същия начин, бихме си спестили хиляди неща с негативни последствия. Но не би.

Понеже всички се познавахме от години, нямаше место за лавиране. Това бяха топ-специалисти, за които нямаше въпросителни знаци що се отнася до превозите по река Дунав, независимо от техния обем, характер, дестинация, особености на водния път и т. н.

Когато уточнихме новия график за провеждане на съвещанието, доволни от постигнатото съгласие, заехме местата си на масата (имам предвид наредените една до друга маси). Започна познатото ни дружеско веселие, подкрепяно много активно от любимите ни наздравици и безкрайните,  къде верни, къде не съвсем, весели истории от всякакъв род. Всички политически разногласия, граници, противоречия -  в кошчето за смет.

Експертният съвет се състоеше от  хора били къде ли не, преживели какво ли не и всеки от нас можеше да разказва   занимателни истории, без да се повтаря дни наред. Това беше едно истинско разтоварване и всички се чувствахме като членове на едно голямо интернационално семейство. Предполагам, че на много хора това би се сторило странно, ако не и измислено, но си беше реален факт. Бяхме разбрали, че до голяма степен сме зависими един от друг и че всяка конфронтация автоматично ще предизвика контра мерки, от което в крайна сметка ще пострадат всички замесени в евентуален конфликт. Както е в дипломацията: когато една страна изгони някой дипломат, другата страна с/или без основание, веднага обявява за “персона нон грата” отсрещен дипломат и т.н.

Вечерята приключи към два часа след полунощ, но сутринта  в осем часа всички бяха в залата за закуска, избръснати и свежи като утринна роса, нещо, което поне на мен не ми правеше впечатление. Бяхме добре тренирани.

След закуската веднага се концентрирахме върху разискванията и решаването на въпросите от дневния ред. Обядът този път беше кратък (около час) и отново в заседателната зала. Вечерята започна в осем часа и продължи до полунощ по същия начин като предната вечер.

На другия ден също кратка закуска в осем, работа до дванайсет, прекъсване за обяд до тринайсет часа и отново на работа. В осем часа вечерта всичко наистина беше “изметено”.  Проекторешенията, които трябваше да бъдат разгледани и подписани на директорската конференция бяха напечатани, размножени, съгласувани  и парафирани. Съответните протоколи също.

Следващият ден бе определен за срещи и разговори между отделните параходства, а оттам-нататък три дни “свободна програма”, за която както е редно, отговаряха домакините. С Цаубцер и капитан Отт тръгнахме за среща с генералния директор на УДП, чиято централа се намираше на края на бул. “Ленин”, започващ от морската гара. Вървяхме по страничната алея , но аз имах чувството, че има пясък, или нещо от този род, в лявата ми обувка. Спрях се и събух обувката си да я почистя от неизвестно как попадналите в нея “неща”. Тази операция обаче ми сервира информация, което направо ме сащиса. От подметката направо ми се усмихваше малка дупка с диаметър няколко милиметра. Ами сега?

Винаги когато седна, макар и да не е много протоколно, аз премятам крак върху крак. Представете си един много елегантен мъж, облечен с маркови  костюм, риза, връзка и... с дупка на подметката на обувката си. Ужас! Отгоре на всичко, алеята беше посипана с филц (дребно натрошени и противно остри камъчета), на който като че ли единствената грижа беше разширяването на ужасната дупка. За да не се получава опасно триене между обувката и филца и проклетата дупка бързо да ме изненада с по-голям размер, започнах да вървя като щъркел.

По време на срещата непрекъснато си повтарях да не си премятам краката, поне левия и въобще да избягвам да се “хваля” с откритието си.

Както и да е, срещата мина много добре. Дори успяхме да уредим няколко, влачени от две години, спорни въпроси, нещо което беше последвано от почерпка  с някакъв страхотен коняк. Всъщност не  „някакъв”, а оригинален, първокласен „Арменяк”.

Когато срещата приключи, домакините ни изпратиха до входа на новата си и много елегантна сграда, където ни чакаше лъскав, черен мерцедес, последен модел. Моите колеги обаче съвсем неочаквано (и крайно неизгодно за мен) благодариха най-изискано, но заявиха, че предпочитаме да се поразходим пеша. Немска му работа, въпреки че ако трябва да съм близко  до истината,  при нормални условия аз бих постъпил точно така, още повече, че разстоянието не беше голямо, а булевардът много широк и красив. Да, но условията, поне за мен в момента, в някои отношения никак не бяха нормални.

Този път тръгнахме от другата страна на булеварда но пак по страничната алея, където камъчета ми се сториха още по-остри и безмилостни. Поне усъвършенствах щъркеловата походка, особено с левия крак.

На пристана ни чакаше един бързоходен катер и двамата с капитан Отт заминахме за Сулина да обсъдим с капитана на кораба майка подробностите по товаренето на модулите, в които бе натоварена драгата. Това беше една нова система, разработена предимно от съветски специалисти, в която участваха и други страни от соцлагера, включително и България. Имаше четири кораби – майки и около 400 броя, 400 тонни плаващи модули, които се товареха  направо по вода в  корабите-майки. Не им беше необходимо никакво пристанище, само достатъчна дълбочина. Просто корабът се потапя до необходимото ниво и баржите-модули влизаха в кораба по вода, респективно излизаха от него. Доста сложна, но ефикасна система. Тези кораби тръгваха от Сулина (на Черно море) и пътуваха по линии до Карачи, Бомбай и Виетнам.

След като уточнихме всичко с капитана и пихме “дежурната” водка (разбира се не една), придружена с чудесни рибни деликатеси, ние с Отт се прехвърлихме на катера и се върнахме в Измаил когато другите вече бяха заели местата си на масата.

Вечерята беше прекрасна, а пиенето разнообразно и изобилно. Шегите и веселите истории не свършваха. Донесоха хармоника, песните се заредиха една след друга и така до три часа. Независимо от късния час, когато се прибрах в кабината си, аз усилено се заех с привеждането на лявата си обувка в приличен вид, подлагайки от вътрешната страна картон от кутия “Ротманс”.

Докато слагах картончето в обувката  си спомних  глума, случила се с Цаубцер. По начало той е много суетен и винаги е като “изваден от кутия”. Истински франт. Един път трябваше да заминем с него и Амиго (Отто Щам) от Регенсбург  за Франкфурт, където имахме среща с важен за нас (Байеришер Лойд АД) товародател. Когато пристигнахме на адреса и слязохме от колата, Амиго направо припадна от смях. Цаубцер, както винаги беше облечен много елегантно, но... беше по домашни пантофи. Смях до припадък. За щастие наблизо имаше магазин за обувки и гафът приключи без последици. Но това се случи във Франкфурт, а не в Измаил.

Когато се върнахме в Регенсбург, първата работа на Амиго бе да разкаже на де кого срещне, как Цаубцер е тръгнал на срещатата във Франкфурт по пантофи.

За да отмъсти на Амиго за издайничеството, Цаубцер пък разнасяше по стаите на “Баеришер Лойд” копия от телекси, изпратени от Амиго до СО МАТ, София,  започващи с “Многоуважаеми г-н Поздрави”. В телексите, които Амиго беше получил от София, преводачката не превела последните думи от български и те останали например: “Поздрави  Иванов”.

За съжаление този спомен не подобри ситуацията, в която бях попаднал.

Сутринта станах рано и набързо обиколих магазините и пазара в центъра, но за мое голямо съжаление, въпреки усилията ми, освен гумени галоши и някакво подобие на обувки, друго не  можах да намеря. Приятно или не, но се наложи да изкарам до края с подлогите, които слагах в обувката си,  да продължа да се движа много внимателно и да избягвам да стъпвам по остри предмети. Въпреки непрекъснатото ухажване на подметката, вече без проблем можех да си провра показалеца през гадната дупка.

Следващият ден закуската се проточи до 10 часа, след което се качихме на малък кораб и заминахме за Вилково - на 18 км. от Черно море. Това е островният град на украинските дунавски рибари. Състои се от много малки и по-големи мини-островчета, свързани с канали и водни “улици”. Върху островчетата се кипрят малките кокетни, изографисани къщички на рибарите. Видяхме много жени и деца седнали в обикновени дървени и метални корита или големи легени, които пътуваха по “улиците” на тази своеобразна Венеция. Представете си, че на жена ви й трябва яйце, сол или нещо друго, но в момента няма. Никакъв проблем - тя яхва коритото и при съседката. Идилия. Един колега опита да ползва този нов вид транспорт, но след секунди вече беше във водата. Смях!

Местните рибари, които, разбира се, са били предварително уведомени от домакините за нашето посещение, начело с кмета, ни посрещнаха с искрена радост. Веднага се организира обща трапеза, претрупана от различни рибени деликатеси, а нашите украински колеги, естествено, не бяха забравили да донесат водка и безалкохолни. Пак веселба с яко ядене, пиене и множество “истински” истории.

Късно след обяд се върнахме в Измаил и всеки се прибра в каютата си, за да пооближем нанесените от обяда във Вилково “рани”. При мен имаше и допълнителен ангажимент – слагането на поредната подлога в лявата обувка. Това, разбира се, не означаваше, че сме се отказали от вечерното събиране.

За вечерята, която по понятни причини започна по-късно от обикновено, не ми стигат изразни средства. Чудя се кой от големите класици би я описал най-добре. Според мен, само много талантлив писател и то бохем като например..., но още не мога да се сетя кой.

Зашеметяващо занимателни истории, придружени от бурен смях, а след това поредната песен. За истинските пиячи не е тайна, че когато си в превъзходно настроение, когато непрекъснато се смееш и пееш, а масата е отрупана с подходящи мезета и сериозни яденета, можеш да пиеш значително повече отколкото мислиш, че можеш да понесеш.  Отгоре на всичко, до мен беше седнал Виктор, един от най-добрите лоцмани по Дунав, който има българско потекло. С него изпяхме не малко български песни, при които даже и немските ми колеги ни пригласяха.

Още си спомням как Василий Николаевич, стар речен капитан, разказваше истории от книгата на Евгений Николаенко: “Вор-рецидивист в оставке”. Особено за лилипута Витька Школьник, известен още като “Коротышка Аденауер”. На вид той изгглеждал като дете на 2-3 години, въпреки че вече бил “зрелый мужчина”. Старите бандюги решили да го облекат като детенце и да го сложат в детска количка.

Премиерата се състояла на първи май в “Первомай на Таймыре”. По случай „празника на труда” улиците били пълни с народ. След митинга, както е редно, всички се събрали на централния площад, където имало концерт на художествената самодейност. Седящият в детска количка и облечен като малко момченце Аденауер бил оставен на площада без надзор. Скоро около изоставеното дете се събрала голяма тълпа. Едни започнали да търсят майка му, а други предлагали да го предадат в милицията. Тълпата изпаднала в див възторг, когато Витяня запалил папироса и започнал да пуща дим на колелца. Виковете се сменяли с кикот и всеобщ възторг. Една бабка обаче така се възмутила, че се развикала:

“Къде е тази майка-мръсница? Дайте я насам! От никотина даже и конете умират, а тази стерва научила това бозайниче да пуши!”

Друга “бдителна” старица, навярно член на доброволния отряд, хукнала за милиционер.

 В тази суматоха обаче много от жителите на този славен градец останали без своите портфейли и ценности в жилищата си, оставени без надзор. Даже и касата на Районната потребителска кооперация била задигната.

След това измислили нова роля на Аденауер. Решили да наконтят неговия огромен двайсет сантиметров член като кукла-принцеса. Идеята била на известния крадец Наум Косянски. Този сценарий действал отлично. Само веднъж в Свердловск се появил “казус”. Виждайки кикотещата се тълпа, един милиционер, дежурен на автогарата, решил да провери какво става там. Когато си пробил път през плътната тълпа и видял дете с цигара в устата, играещо си с кукла, той замръзнал от изумление и започнал отблизо да разглежда това дете-чудо. Милиционерът обаче не успял да разгледа подробно детето, защото напрягайки се яко, Аденауер махнал шапчицата на “куклата” и опикал изцяло лицето на пазителя на реда и всичко това придружено с най-изискани ругатни и псувни. Обиденият блюстител на закона побягнал към милиционерското управление, навярно за подкрепление. Естествено, при тази ситуация, на бандюгите не оставало друго, освен мигновено да изчезнат. За провала на операцията Аденауер бил глобен с 5% от неговата част.

Сега като чета този мой преразказ на тази история , тя ми си вижда суха и не смешна. Предполагам, че при вас, смелчаците, които сте достигнали до тези редове, положението е същото. Но ако бяхте в нашата компания, ако се чувствахте разтоварени като нас, ако имахте и четвърт от нашето настроение  и ако всичко това ви бе разказано в оригинал, вие също щяхте да се скъсате от смях. Да, но за ваше съжаление, не бяхте и това е единствената причина, че сега, когато четете тези редове, не ви е весело. Жалко.

Или пък когато някой кажеше нещо хитро и на място, друг ще отбележи:

“Ах ты, хитрый Лес.”, а втори добавя:

“ Старый, хитрый Лес.”, тогава трети:

“Самый хитрый, старый, Лис.” и четвърти довършва:

“Самый хитрый, старый, мудрый Лес.”

И сам виждам, че сега не се получава, но тогава след литрите водка, десетките песни, невероятните истории и страхотното настроение, ефектът беше съвсем друг. Така, че ако искате наистина и вие да изживеете подобно нещо, съберете се истински мъжаги, загърбете досадното ежедневие и грижи, забравете за бизнес, политика, власт и пари, припомнете си любими песни, заредете масата с пиене, мезета и ядене, започнете смело  и... твърдо ще се получи. Ако пък не се получи, знайте, че виновникът е някакъв, вече душевно обеднял, осакатен от скрупули, фикс идеи или мании за нещо, човек. И не се опитвайте да го видите през прозореца на вашата стая или кабинет, защото...може да го видите само в огледалото. Извинявайте!

На другия ден след закуска посетихме товарното пристанище в Измаил, после с “Метеор” и това в Рени. След обяд с минибус обиколихме Измаил. Това е град с много стара и бурна история, започваща от някогашното гръцко селище Антиофилас. В ІІІ-ти век вече е славянско селище, известно под името Смил. Когато 1300 години по-късно турците завзели този район преиначили Смил на Измаил. И досега се чудя как след Октомврийската революция не е бил прекръстен я на Ленин, я на Сталин, на Хрущов, а по-късно на Кучма. Но много добре, че това не е станало, защото Измаил е славна страница за руското оръжие. Жалко, че стените на крепостта “Измаил” не могат да говорят, за да разкажат как тази непревземаема някога крепост е била покорена от Суворов през 1790 година. За да сведе до минимум жертвите сред войските си, той наредил да се построи копие на крепостта и започнали непрекъснати учения.

За нас беше безкрайно интересно, когато посетихме огромната диорама в запазената и досега голяма турска джамия, разказваща за легендарния щурм на Суворов и неговите войници. Това наистина е величествена панорама с комбинация от огромно непрекъснато платно с бойни сцени от щурма на крепостта и истински (реални) оръдия, лафети, каруци  и други автентични оръжия и военен инвентар от онова време.

Прибрахме се на “Дунай” късно след обяд и веднага под душовете. Аз сложих поредния картон в лявата си обувка и отидох в салона, където вече се събираше дружството. Всички си мислеха, че  скоро ще започне познатата програма. Да, ама не! (Бочаров). Ръководителят на украиците съобщи, че ще вечеряме на друго место, без да дава повече пояснения. Само аз от чужденците бях посветен в изненадата.

Качихме се на един автобус и потеглихме в посока Болград. Отзад, пронизано от голям кол, беше положено печено прасе (не прасенце).

Пътьом се отбихме в една чудесна почивна станция, разположена на огромно езеро със всичките моторници и удобства за воден спорт и риболов. Виктор веднага ми каза, че тази база с всичко в нея, както и хилядите декари наоколо, включително и езерото, се продава и то само за десетина хиляди долара. Дори предложи да я купим, като гарантира, че плащането ще се извърши след получаването на новите и то оригинални, а не подправени документи за собственост. Бях сигурен, че като нищо можехме да го направим. Естествено, трябваше да се добави и съответна сума за хората, упълномощени да извършат “приватизацията”, но и те нямаше да бъдат кой знае колко. Същото като в България. Аз обаче не проявих никакъв интерес, не защото не си струваше, а защото не исках да ме гръмнат в непродължително време и да няма кой да разказва тези, може би скучни, но истински истории. Както става вече толкова години в България. Нищо ново! Както се казва: „Всички на този свят са смъртни, а някои внезапно.”

Продължихме нататък. Пътят ставаше все по-разбит. Независимо от това, настроението беше отлично. Само моите немски колеги се озъртаха неспокойно. Накрая Цаубцер не се стърпя и ме попита къде всъщност отиваме. Отговорих, че украинците са непредвидими и като нищо могат да ни зарежат в някоя дива местност като ни оставят на местните главорези, а може и да ни отведат в някой трудов лагер, като тези описани от Солженицин, каквито тук (според моите тогавашни твърдения в автобуса) „има в изобилие”. Това съвсем  обърка Цаубцер, още повече, че след няколко минути автобусът наистина спря пред една бариера, до която стоеше човек в маскировъчна униформа и с пушка на рамо.

“Да, явно ни докараха в трудово-изправителен лагер.”, “силно” разтревожен констатирах аз.

Цаубцер не знаеше как да реагира, докато опитният Отт само се подсмихваше под мустак. Човекът с пушката обаче замаха приветливо, вдигна бариерата и автобусът влезе  вътре. Пристигнаха и трима души, които най-сърдечно започнаха да се ръкуват с нас.

Оказа се, че това е винарската изба на един огромен совхоз, чийто председател беше   местен българин. Него обаче го нямаше, защото, както разбрах от другите, трябвало по спешност да заведе майка си в болницата и щял да дойде по-късно.

Въведоха ни във винарската изба, пълна с много и то огромни бъчви с вино. Домакините обясниха, че нашата задача сега е да определим вината, от които искаме да пием по време на вечерята. Понеже имам немалък опит от подобни “дегустации”, предупредих Цаубцер и Отт само да близват от вината. Бъчвите бяха твърде много и дегустацията продължи повече отколкото очаквах.

След като определихме какво червено и бяло вино ще пием, отидохме в салона на административната сграда, където подредената за банкет маса  беше не отрупана, а претрупана с какви ли не най-разнообразни зеленчукови, рибни, руски и не знам какви още салати, предястия, ястия, включително и местно бяло българско сирене. По-късно и прасето беше разфасовано професионално и също беше на разположение.

В това време дойде и председателят на совхоза - един красив, около четирийсет годишен мъж. Веднага позна кой е българинът и седна при мен на и без това определеното за него централно място.

И като започнахме, иди ни спри.”Тук ли си, сама ли си” (Ал.Константинов) Докараха и акордеонист. Този път историите бяха по-малко от песните, не малка част от които бяха български. Що се изяде и изпи, само ние си знаем.

Най-после след три часа решихме да се връщаме. Но това не стана както си мислеха колегите от другите страни.

Сега за изпроводяк отново трябваше да изпием по чашка от любимото си вино.  Строихме се в редица пред входа на избата и на всеки напълниха чаша с предпочитаното от него вино (според номера на бъчвата). Отново предупредих Отт и Ваучер, който и без това едва се държеше на крака, да не пият на екс, но без резултат. Пиехме един след друг, като всеки казваше по нещо. Всички обаче изпразваха чашите без да се замислят. Когато дойде ред на Ваучер, той благодари за прекрасната вечеря, изпъна се като струна и изпи чашата на екс. Бурни ръкопляскания. Но веднага след това от устата му изригна цял вулкан, достигащ поне на три метра пред него. Стана му лошо и едва успях да го закрепя да не падне и бързо го качихме в рейса.

Подпирайки се един друг, започна сбогуването с домакините. Председателят дойде най-напред при мен. По лицето му течаха сълзи, но той нито ги бършеше, нито се срамуваше от тях, само силно ме прегръщаше и целуваше. Виктор също плачеше и ни прегръщаше и двамата. И главната причина за това съвсем не беше голямото количество изпит алкохол, или поне не само то. Това бяха мъжки сълзи, мъжки прегръдки, мъжки чувства и... славянски души. Един зашеметяващ коктейл, чийто резултат наистина не се поддава на описание. Затова и не се опитвам.

В Измаил се прибрахме призори. Добре че “Ду най” беше плътно долепен до кея, иначе поне половината от групата щяха да отплуват за Черно море.

Няма да разказвам за шумовете от съседната кабина, в която беше настанен Ваучер. Така де, аз да не съм клюкар като Дото Щам(Ами го).

Този път пропуснахме закуската. Обаче на обяда пред масите отново бяха седнали същите свежи, елегантни, гладко избръснати, истински мъже, които се познаваха от години. Нямаше и помен от умора, досада, или някакво безпокойство. Само много опитно око би могло да забележи една особена, скрита дълбоко в очите на тези преживяли какво ли не мъже, тъга. И единствената причина за това беше, че броят на тези наистина незабравими срещи, вече е намален с още една.

След обед  всеки пое обратния път - кой по вода, кой по шосе, други за летището в Одеса, но съм сигурен, че никой от нас не забрави да скъта на сигурно место спомена от това пребиваване в Измаил.

Пристигна и “Метеорът” за Силистра. Оказа се, че това е същият кораб, с който бях пристигнал в Измаил, а капитанът вече ми махаше от мостика. Веднага ми стана ясно, че планът ми веднага след пристигането в Силистра да отпътувам за София вече е окончателно провален. Все още се чудя, защо ли този факт не само не ме натъжи, а ме зарадва. Освен това ми се мярна и огромна купа с димяща рибена чорба.

Христо,  ме посрещна захилен до уши и след приключване на формалностите, свързани с кораба, веднага ме поведе към ресторанта на баскетболистите.

Колата беше пред агенцията. Той каза, че я изкарва за първи път от гаража, защото... можело да ми потрябва. Оказа се, че неговият гараж е нещо невиждано - колата беше пропътувала над 700 км., а в едната резервна туба вече нямаше никой. Старият бонвиван не се бе стърпял да се изфука и да повози своите “палави момичета”, както с обич ги наричаше. В резултат на тези негови “разходки”, в София имах малък проблем с намерените от жена ми в омегата фиби и дамска пинцета. Когато след време му казах, той веднага заяви, че за това има само едно единствено обяснение и то било много просто –нещата, без каквото и да било съмнение, са изпаднали от чистачката на офиса, на която бил възложил да почисти колата от прахта, насъбрал се докато престоявала в гаража. Аз, разбира се, “трябваше” да повярвам на тази невероятна, но за сметка на това, толкова спонтанна измислица.

Сутринта отново при баскетболистите, които веднага ни сервираха димящите от врялата рибена чорба огромни купи. След като преядохме се върнахме в офиса.

Понеже през дупката на подметката ми вече можех без проблем да си пъхна палеца, казах на Христо спешно да ми изготви подробна справка за обслужените в Силистра кораби на БЛ и ДДСГ от началото на годината, която въобще не ми трябваше – просто вече имах тази информация. Направих го защото не исках да ме придружава до пазара, откъдето си купих някакви обувки, които след свалянето им в София, повече така и не обух.

Когато разказах на жена си историята с обувките, тя не само се скъса от смях, но и досега не пропуща възможност да я разказва на наши приятели. Женска му работа.