Хей, пътнико (спътнико), спри!
Пак си тръгна и ме остави тук сама в нощта.
Онази нощ ти ми прошепна, че не си пътник, а пътешественик. Обичаше да ме поправяш. Аз пак не бях разбрала, пак бях в грешка. Скръцна със зъби и изражението ти се промени. Благият поглед изчезна и беше трайно заменен със студ. Кой угаси топлия пламък в кафеникавите ти вълчи очи.... Аз ли?? Не мисля. Нямах тази сила над теб, а да призная понякога ми се искаше. Така и не разбрах, ти само мълчеше. Виждах сянката ти всяка нощ. Безмилостна тишина. Възможно ли бе тишината да има ехо?? Как иначе да обясня смразяващия тътен, удрящ костите ми като с чук и настръхналата ми кожа по цялото тяло. Бях изтръпнала. Чаках. Нямаше болка. Но това чакане беше истински опустошително. Най-страшната мисъл, която ме пронизваше в дългите нощи беше дали ще имам сили да те погледна, след като знам, че пак ще си тръгнеш ненадейно. Никога не се сбогуваше. Запазена твоя марка. Пътешественик бил... не обичал да се застоява, вечно бродещ... То ...