И така, поредният слънчев ден, поредният лек ветрец, леко галещ повърхността на водата, поредното камъче вътре... и кръговете, по дяволите, колко кръгове!
Седях аз, отново забравен от бога и съдбата сам на своя мост. Гледах как се образуват поредните окръжности и продължават своя път в безкрая, големи, необезпокоени... водата е спокойна (в този миг се появи една доста иронична усмивка на лицето ми). По дяволите, колкото и да се опитвам, не спирам да мисля за нея, а тя просто изчезна... по-точно я има, срещнах я няколко пъти по улиците, но не си казваме здрасти, не говорим, все едно не съществуваме един за друг, а аз мислех, че има нещо "специално" в тази история. Пък и аз съм глупак, един път се спрях пред нея, погледнах я в очите и просто мълчах, не можах да обеля нито една дума. Надявам се, знаете онова чувство на странен дискомфорт, когато погледнеш в очите на един такъв човек и осъзнаеш, че каквото и да кажеш, ще е прекалено малко и така си седиш... не ме разбирайте погрешно, не ми ...