Дете на Огъня си ти,

към Александруполи тръгни.

Проблемите си забрави,

душата си свободна остави.

Там ще откриеш Духовността -

по пътя на изгубената ти следа,

ще ви покаже невидяно.

Злото дебне ви голямо,

но ти не се тревожи.

Светлина пътя ви ще освети.

Край вече е видяно,

от вас ще тръгне едно начало,

няма да си сам,

новото ти семейство те чака там.

Вода. Въздух. Огън и Земя,

събрани от Духовността,

ще издигнат наново света

и нека царстват мирът и любовта.

 Не знаех какво да кажа, толкова неразбираемо беше това писмо. Прочетох го няколко пъти, като се опитвах да схвана нещото,  което ми се губеше, но не ставаше.
 – Добре. Аз тръгнах да се ровя в миналото, ти тръгваш да се ровиш в твоето, попадаме на едно и също място и виждаме, че имаме почти еднакви следи. Каква загадка ще е тази, която събира съдбите на двама напълно непознати в едно. Трябва да помисля, но сега не е моментът.  Семейството ми е в опасност и аз трябва да го защитя. Разбираш ли ме? - почти бях готова да  изпадна в паника. Фоти кимна с глава, като обмисляше това,  което казах.
Опитах се да поема дълбоко въздух, за да олекотя напрежението в главата си. Потеглих бавно, като се опитвах да се  концентрирам върху пътя и тогава ми светна нещо.
 – Отдолу на пирамидата ти пише ли Арис?
- Откъде знаете това? Та вие я погледнахте бегло. А сигурно и на вашата също го пише, нали? -започна да схваща на къде биех.
– Да, и не е само това.
 – Какво,  има и друго ли? На моята, до името има  и дата - 08.08.2008. Какво ли ще означава? На вашата има ли? - разглеждайки пирамидата си, ме попита учудено Фоти.
- Така се казва синът ми и е роден на тази дата.
 Очаквах, че ще остане неподготвен за чутото, но това дете прие отговорът ми съвсем нормално. Остана дълго загледан и мълчалив през прозореца. Когато най- накрая проговори, в гласа му се усещаше молба и надежда.
 - Не знам как бих ви прозвучал, но бих искал да видя това дете. Разбирам, че съм ви напълно непознат. С право можете още сега да ме изхвърлите от колата ви за наглостта ми. Но, аз... аз  трябва да видя това дете. - каза задъхано и напрегнато момчето, в очакване на отговора ми.
– Знам. - беше единственото, което можах да кажа.
Погледнах го право в очите, за да видя дали там имаше някаква опасност за Ари. Разбира се, там имаше само топлина и любопитство. Вътрешно усещах, че това дете бе прекалено добро, за да бъде заплаха за малкият ми Ари.
 – Но, за да пише името и датата на раждане на сина ви, някой трябва да е следвал всяка стъпка във живота ви. Този предполагаем  "някой"’  трябва да е знаел, че така ще се казва детето. Доколкото успях да  видя, на вашата пирамидата на четирите триъгълника няма никакъв надпис. Може да се предположи, че е изработена скоро. 
 – Преди горе-долу 50 години добре ли ти звучи? - казах, като спрях хода на мислите му - така или иначе не можеше да се стигне до заключение. - Чудиш се как този "предполагаем" е сложил името на сина ми върху твоята  пирамида преди 18 години. Толкова си, нали?
 - Да, утре ги навършвам. Според  датата, написана на пирамидата, са издали документацията ми на 10.10.1994 година.
 – Не е ли странно, че всички дати са някак много точни. Някъде съм чувала тази дата. И моята също. Възможно ли е да е просто съвпадение? - мърморех под носа си.
– Какво и вашата? - попита Фоти.
- 12.12.1979.Винаги ми е правило впечатление, че датите ни  с Ари са сякаш... как да го кажа точно. ОБВЪРЗВАЩИ. Не знам дали ме разбираш.
– Опитвам се. - каза Фоти. Имах усещането, че прикрива нещо от мен, но не исках да го насилвам.
 – Може би трябва да свържем всички тези съвпадения и тогава ще се получи отговорът? - предположих  аз. 
- Мисля, че е доста объркващо, но предполагам на края ще разберем. Просто трябва да имаме търпение. - прошепна повече на себе си отколкото на мен.
След това настъпи мълчание. Увеличих скоростта. Търпението ми се изчерпваше, а почти бяхме пристигнали. С компания времето минаваше по-бързо. Трябваше да разбера веднага какво се е случило с Алек. Дали състоянието му беше критично? Защо гласът на Екатерина звучеше безпомощно? Къде беше Ари? Това бяха не спиращи въпроси без отговори. Набрах номера на Екатерина и зачаках с нетърпение да го вдигне. Щях да я накарам, да ми разкаже всичко.
– Ще ми кажеш ли, какво се е случило? - даже не ù дадох шанс да заговори. -Искам подробности. Знаеш, че не обичам да съм в неведение на нещата. Колкото повече знам, толкова по-добре.
 – Елвира, къде се намираш? Ако си близо, не се прибирай, направо мини през болницата и ще ти обясня всичко подробно. Ари е много притеснен, че не може да помогне с нищо, а има нужда от почивка. Не съм го оставила сам нито минутка. И двамата. - каза Кети като звучеше така, сякаш всеки момент ще се разпадне.
–Толкова ли е лошо положението? - почти виждах вече болницата и се разбързах още повече.
– Чакам те. -  Усетих как линията заглъхна. От другата страна вече нямаше никой.
 Мозъкът ми спря да работи, не можех да повярвам, късах се отвътре. За да говори така Екатерина, това означаваше, че светът ми се разпадаше.
 - Какво се е случило? Нещо с детето ли? - попита момчето, като прекъсна мислите ми.
–Не. Ари е добре. Но Алек... - не исках и да си го помислям.
 – Съпругът  ви? - предположи момчето.
- Да.
 – Какво се е случило? Може да е свързано с нас. Може би някой се опитва да го отстрани от пътя, за да му е по-лесно да... - настъпи мълчание.
 - Какво? Доизкажи се. По-лесно за кое? - знаех накъде отива разговорът.
 – За да ви отнеме детето, явно то е ключът към отговорите. - каза почти шепнешком Фоти.
 – Пристигнахме. Знаеш ли  какво точно търсиш тук, в Александруполи? - опитах се да отклоня  темата, защото не исках да си призная, че имаше право.
Но това означаваше, че някой следи всяка наша стъпка. Какво щяхме да правим? 
- Да. Вече знаете отговора. - каза Фоти. - Учудвам се, че попитахте. Така че, ако по някое време имате нужда  да останете сама, просто ми го кажете.
 – Нямам време. - казах, слизайки от колата.
– Няма да ви досаждам, но и смятам да остана с вас. - заяви решително момчето.
 Имах чувството, че краката ми не се движеха. Опитвах се да бързам, но като в сън, когато се опитваш да избягаш от нещо, колкото повече се напъваш, толкова повече тъпчеш на едно място. Пред портала ни спряха. Ненавиждах тези огромни болници  и въобще, като цяло, не понасях лекарите. Всичката тази подкупност, сбирщина от алчни шарлатани. Рядко се срещаха хора – хора! - в тази област. Всичко винаги опираше до пари и връзки, а  аз нямах такива. Много добре знаех, че работата щеше да се свърши през пръсти.
Бях попаднала веднъж в тази болница и остана незабравимо болезнен спомен за мен.
Ари беше на годинка тогава. Високата температура го изгаряше и нямах избор - трябваше да се доверя на лекарските умения. Истински касапи. Взеха му кръв за изследвания, като ми тръшнаха вратата под носа, оставяйки ме да слушам неспиращите му викове отвън. Когато пак ме пуснаха, за да го успокоя, едва не припаднах. Цялото болнично легло беше опръскано с кръв. Малкото ми съкровище така се сгуши в мен, сякаш го бяха измъчвали. Малките му  очички бяха пълни със сълзички и ужас. Три дни в този болничен ад ми се сториха години. Последната нощ почина в ръцете на докторите дете. Цялата болница кънтеше от раздиращата гърдите му болка. Все още понякога чувам тези смразяващи кръвта писъци. В случая били виновни родителите - закъснели,  трябвало по-рано да го доведат. Няма значение у кого бе вината, аз лично останах с отрицателно мнение за болничния състав. И сега отново трябваше да се доверя на същите тези лекари. В ръцете им бе Животът ми. Съзнанието ми. Духът ми...