Животът неочаквано замахна с цялата сила, на която беше способен, поставяйки ме на колене. Счупи невидимите ми криле и ме хвърли в ураган, изваян от тъга. Умът ми се вцепени от предстоящия провал, а сърцето ми заби необуздано, готвейки се за болезнения сблъсък с „края на света“. Притворих уморените си клепачи и опитах да овладея себе си.
Не успях. Отдавна не контролирах съдбата си, тъй като просто се носех плавно по течението на деня, лутайки се объркано из света…
Ураганът започна да се успокоява. Може би не беше толкова страшно да се проваля? Може би беше време да призная, че много преди това се бях подхлъзнала в капана на неизвестността? А може би съдбата ми подсказваше да се променя?
Юмрукът на живота ме захвърли изтощена на брега, изпълнена с различни нюанси на самота, а сърцето ми, макар ранено, блъскаше трепетно, събудено от опасността. - Изгубих себе си! - Огорчено заявих, изтривайки сълзите. - Вярвах, че всеки човек е режисьор на собствената си съдба. Не осъзнавах, че не аз изм ...