Красиво е! Нежно с длани докосвам сутрешната хлад, а зората - в кървав мъх. Докато поемах дълбоко в себе си аромата на горещото кафе, което затопляше приятно ръцете ми, усетих, че това не е сутрин като отминалите. Лютите рани, които оставят слънчевите лъчи в синята пустош, не бяха гневни, дори черни следи нямаше. Нещо беше се случило и с всяка изминала секунда ставах още по-сигурна. Докато прекрасната утрин не освети окървавените им тела... Те просто бяха там, гледаха ме безразлично и сякаш изпитваха емоциите ми. Не се ужасих от гледката, защото през ума ми постоянно бродеше мисълта, че е трябвало така да стане. Чувствах облекчение, но болезнено осъзнавах, че заедно с тях умря и любовта ми към теб. Това не е просто шега или прищявка, а истина, гниеща ужасяващо дълго в крехкото ми тяло. Двете бели зайчета лежаха спокойно в кошницата с формата на сърце – необезпокоявани от страха и тъгата. Дали харесваше ми да запечатвам в съзнанието си безжизнените им мигове или просто полудявах? (и до ...