"Те неуморни, вечно чакат
от жеравите вест за смърт,
те греят като факли в мрака,
те вечно бързат някъде на път."
Мария Ангелова се взираше с разтуптяно сърце в малката табелка на дървената врата. Дали не бе объркала адреса?... Това беше първата сериозна задача, която и възлагаше вестникът... За краткия си журналистически опит тя бе отразявала само простите неща от ежедневието...
Недоверие в собствените и възможности се вмъкваше в мислите и... Страхуваше, че няма да успее да предаде с точност кръвта и болката, задавили един народ в първата половина на XX век.
С разтреперана ръка посегна към звънеца... Вратата се отвори, а отвътре я посрещна с приветлива усмивка възрастна жена. Бръчките около очите и сякаш преплитаха нишките на времето, на миналото, на свършилия живот...
Въведоха я в малка, но уютна и подредена стаичка. Всичко бе устроено с вкус, който издайнически напомняше за скромната природа на стопанката си... В тази простота Мария съзираше красота, която струеше и от очите на възр ...