Всичко започна една сутрин, когато стоях под душа, опитвайки да насапунисам гърба си. Ръката ми внезапно напипа едно странно образувание. Застанах пред огледалото и погледнах през рамо. От плешките ми стърчаха два израстъка, подозрително приличащи на крилцата на току-що размразен бройлер. Даже леко помръдваха. Разтърках очи и пак погледнах. Стояха си там. Завих се с една кърпа през кръста и изтичах в спалнята.

- Жена, нещо ми е пораснало!

Тя отвори любопитно очи и се загледа в кърпата.

- Не там! Отзад, на гърба! - обърнах се аз.

Опуленото й лице подсказваше, че онова нещо още е там.

- Я! Какво е това? - бавно се отрони от устата й.

- Не знам! Сега го видях! - седнах подкосен на леглото.

- Мога ли да го пипна?

Без да дочака отговор, тя прекара ръка по гърба ми.

- Приличат на крилца! Трябва да отидеш на лекар. Може би на ветеринарен? - ухили се тя.

- Не е смешно! - отговорих начумерено.  - Ще изчакам няколко дни, за да видя какво ще стане и тогава ще реша!

Дните минаваха, а образуванията добиваха все по-отчетливата форма на крила. Върху тях се появи светъл мъх, а след него и малки перца.

- Няма съмнение, крила са! - отсече жена ми.

Опитах се да ги движа и един ден с изумление установих, че от няколко минути вися на 5 сантиметра над пода, пърхайки с  тях. Откакто жената ме видя да се нося ниско над килима, започна да ми вика:

- Що не ‘фръкнеш до супера, че олиото ми свърши!

или

- Я, ‘фръкни на липата и набери малко цвят за чай!

Един ден ми прибра ключовете от колата. По-късно, когато ги поисках, тя ми се сопна:

- На теб не ти трябва кола, нали си имаш крила?!

Примирих се и почнах да се уча да ги използвам по предназначение. Първоначално прелитах от единия до отсрещния  тротоар на улицата, а после опитах и по-дълги разстояния. Страхувах се някой да не ме види и се правех, че ходя, но когато наблизо нямаше хора се отпусках и се носех на половин метър над земята. Постепенно увеличавах височината, докато веднъж не се оплетох в някакви кабели между два стълба. С кацането също имах проблеми в началото, особено когато бях с торбите в ръце. Няколко пъти губех равновесие и после трябваше да се връщам да купя отново яйца. Крилата ми растяха, а с тях и апетитът към различните зърнени храни. Един ден даже забравих да сваря житото и го подкарах направо от пакета. Семките почнах да гълтам с люспите и установих, че без сол са ми по-вкусни. Отказах месото, а след като счупих няколко пъти уличната лампа, отказах и пиенето. Последното решение очевидно повлия добре на крилата и забелязах появата на нови пера. Дали от това или от понамалялото ми тегло, но почнах да летя много по-лесно. Научих се да кацам по клоните, без да ги чупя и плаша врабчетата.  Много внимавах някой да не ме забележи, понеже... нали знаете какви са хората. Веднъж, тъкмо бях седнал на дървото срещу входа да изпуша една цигара, съседът от третия етаж ме видя и попита:

- Бе, ти какво правиш горе, на дървото?

- Пуша! – отвърнах му аз.

- И как се покатери чак там? - учуди се той.

- Не съм се катерил. Кацнах! - отговорих и поразперих малко крилата.

Той пребледня, изцъкли очи и се скри в стаята. След няколко минути чух познат звук на сирени, идващ от улицата. Пред блока спря линейка, а зад нея - пожарна. Когато слезлите от колите хора се приближиха към дървото, съмнението, което звукът на сирени породи в мен, моментално се изпари. Хвърлих недопушената цигара и почнах да се местя от клон на клон и от дърво на дърво, докато се отдалечих на прилично разстояние.  Съседът, който вече беше излязъл пред блока, сочеше с ръка към клоните и възбудено обясняваше нещо на лекарския екип. Те кимаха известно време с глава, после го подхванаха под мишниците и го вкараха в линейката. Колите потеглиха обратно, само пожарната изключи сирената. Не знам дали беше случайно или във връзка със съседа, но тогава ми паднаха първите няколко пера.

(Следва продължение)