„Ето, той е жив, и яде, и пие.

Не можеш да кажеш, че този бог

не е жив. И тъй, поклони му се.

Даниил, 14:24

Част Първа

___________________________________________

Ако слънцето изгряваше среднощ,

щяхме да открием, че не само хиената е лоша...

Африканска поговорка

Глава Първа

_____________________________________________

Черната птица

            Първите капки дъжд забарабаниха по стъклото и се стекоха надолу, оставяйки криволичещи следи. Отпред чистачките бавно се движеха напред-назад в успокояващ, приспивен ритъм.

            Шшшш-шшш... шшш-шшш...

            На шофьорската седалка Жан се взираше внимателно в пътя отпред, а пръстите на дясната му ръка потропваха леко върху волана в такт с тихата музика, носеща се от уредбата. Звучеше някаква популярна преди години песен. Дани Кристиан не долавяше добре думите, но му се стори, че песента е тъжна. Може и такава да беше, кой знае. Самият Дани беше прекалено уморен, за да се занимава с подобни неща. Единственото, което му се искаше, бе да стигнат час по-скоро до вкъщи, да се качи в стаята си и да се стовари на леглото като чувал с пясък.

            Хвърли поглед напред и видя, че седналата на седалката до шофьора Елиз също изглежда уморена. Докато я наблюдаваше, тя се прозя и прикри устата си с ръка. На Дани му се стори, че едва се удържа да не заспи. Също като него.

            За разлика от тях двамата, сгушилата се на задната седалка до брат си, Барби (от Барбара) не страдаше от подобни изблици на силна воля и отдавна беше заспала, по навик с пръст върху носа си. Беше на шест – с няколко години по-малка от Дани, който днес беше навършил тринадесет. Не, че той се гордееше с това.

            Всъщност, идеята да празнуват навън, беше на Елиз. Дани никога не би предложил подобно нещо. Всъщност, ако зависеше от него, би премахнал рождения си ден от календара.

            Ако някой го попиташе защо мрази рождените си дни, момчето просто щеше да свие рамене и да отговори нещо неопределено. Истината бе, че той самият не бе съвсем наясно с причината и това, разбира се, го влудяваше. Понякога дълго мислеше върху тази си странност – опитваше се да открие корените на тази омраза с неприсъща за децата на неговата възраст съсредоточеност, но често не стигаше до никъде. Друг път си казваше, че може би просто няма причина – че това е нещо напълно нормално за него. Толкова. Просто е като две и две. Или като фасул, в този ред на мисли.

            Погледна към Барби и нещо като усмивка изви ъгълчето на устата му. Сестричката му понякога успяваше да бъде такова чудовище, че дори и сценаристите в Холивуд не биха могли да му измислят достоен противник. Но имаше моменти (като този), в които изглеждаше точно толкова сладка, мъничка и уязвима, колкото всъщност си беше. В моменти като този Дани се изпълваше с гордост, че е по-голям брат – готов беше да защитава сестричето си с цената на всичко. А после Барбара обикновено правеше някоя Голяма беля и всички тези героични мисли изхвърчаваха от главата на Дани със скоростта, с която той се изстрелваше да се оплаква на Жан и Елиз.

            Отново облегна чело на хладното стъкло. Можеше да почувства барабаненето на дъждовните капки по него. Беше толкова приятно – сякаш те имаха своя собствена мелодия, музика на дъжда, която звучеше не само в ушите му, а из цялото му тяло. Той се прозя – толкова силно, че чак го заболяха челюстите, след което премигна бързо на няколко пъти, за да прогони появилата се в очите му влага.

            „Господи, колко ми се спи!”

            В общи линии импровизираното тържество бе преминало добре... с изключение на счупената чаша, но то бе станало случайно – Дани напълно бе забравил за съществуването ù, когато Елиз го беше попитала нещо и той се обърна рязко, закачайки споменатата чаша с лакът. Дори и сега, щом се присетеше за този момент, започваше да се чувства като пълен идиот, макар всичко да се бе разминало благополучно. Непохватността беше черта, с която Дани беше свикнал отдавна и която продължаваше да се проявява в най-неочаквани ситуации. Жан често се шегуваше с осиновения си син, казвайки, че: „е тънък като клонка, ама се движи като мечка в бутик.”  Първата част от изречението не беше съвсем точна (Дани може и да не беше едър, но бе пресилено да се твърди, че е тънък като клечка), но втората си бе съвсем вярна.

            Унесен в мисли, той се унесе в дрямка толкова леко и плавно, че дори не си даде сметка за това. Поне докато не беше събуден от гласа на Жан:

            - Стигнахме!

            Дани стреснато вдигна глава и се огледа, загубил всякаква ориентация за момент, после внезапно осъзна кой е, къде се намира и как се е озовал там. Веднага щом това стана, той се прозя още по-жестоко от преди и почеса косата си. Елиз отвори вратата от другата страна и извади Барби – детето не се пробуди, само измърмори нещо под нос и отново продължи да спи спокойно. Дани излезе навън – хладният нощен ветрец погали лицето му и той си пое дълбоко дъх, прогонвайки вцепенението, което го беше обзело.

            Петнадесет минути по-късно вече беше горе в стаята си и лягаше да спи.

            Не беше съвсем сигурен какво го събуди. Смътно си спомни размити откъси от съня си, но не успя да осъзнае кое точно го бе изкарало от него. Във всеки случай вече беше буден и нищо друго нямаше значение.

            Внезапно осъзна, че му се ходи до тоалетната.

            Типично.

            Стана тихо от леглото, с опипване намери чехлите си и излезе от стаята. Тоалетната се намираше в края на коридора – през две стаи оттук. След минутка беше вече вътре.

            Като свърши, Дани също толкова тихо се върна обратно в стаята си. Родителите му и Барби спяха на долния етаж на къщата. Заедно. Макар че момиченцето вече си имаше собствена стая, понякога спеше заедно с родителите си. Доста често, всъщност. Елиз казваше, че още не е достатъчно голяма за това. Жан не беше съгласен. Твърдеше, че съпругата му прекалено много глези дъщеричката им. Дани пък се наслаждаваше на спокойствието горе.

            Не си направи труда да светне лампите, като влезе в стаята си. Можеше да намери леглото си и със завързани очи, ако се наложеше. Прозя се жестоко, докато събуваше чехлите си, по навик се покачи върху леглото и хвърли поглед през прозореца. Отново отвори уста да се прозее...

            Прозявката му секна.

            „Няма начин!”

            Примигна няколко пъти и разтърка очите си с юмруци, абсолютно сигурен, че онова, което виждаше навън, беше просто плод на все още съненото му въображение.

            Само дето въображението му, сънено или не, явно се оказваше по-упорито, отколкото беше очаквал. Защото нещото все още си седеше там, посред двора. И дори не помръдваше. Прозорецът на стаята му не беше чак толкова високо от земята (къщата не бе особено голяма) и момчето можеше да види съвсем ясно двора пред себе си.

            Дъждът продължаваше с пълна сила, каменната алея пред къщата беше мокра, декоративните храсти и двете дръвчета отстрани бяха наполовина скрити в сенките. Осветени бяха единствено дотам, докъдето стигаха кръговете светлина, идващи от дворното осветление (няколко лампи с височина малко над 120 см, поставени по протежение на пътеката чак до къщата, които правеха неистови опити да разпръснат тъмнината).

            Осветяваха и фигурата, застанала точно по средата на алеята.

            Първоначалното впечатление на Дани беше, че в двора стои висок мъж, загърнат в нещо като прекалено широк и намачкан шлифер. Оттук не можеше да види главата му, сякаш онзи я бе сгушил между раменете и го наблюдаваше изпод... скиорска шапка? Или маска, покриваща цялото лице?

            Първата му мисъл беше, че му се привиждат разни неща. После осъзна, че в двора на къщата се е промъкнал крадец.

            „Трябва да събудя Жан!”

            Логична мисъл. Но не можеше да го направи. Беше вцепенен и не можеше да помръдне. Не знаеше как да реагира – раздиран бе едновременно от страх и жестоко любопитство, което не му позволяваше да мръдне от прозореца. Пък и да поискаше, дали крайниците му щяха да се подчинят?

            „Не сънувам, нали? Май не. Крадец? В двора ни има крадец?”

            Беше гледал обаче твърде много криминални филми (Елиз гледаше с неодобрение на това, докато Жан нямаше нищо против), за да знае, че крадците никога не стоят точно в центъра на сравнително ярко осветените алеи. Крадците се криеха в сенките, опитваха се да останат незабелязани и влизаха в къщите тихомълком. Този тук... защо не правеше нито едно от тези неща?

            „Откъде да знам? – сопна се Дани сам на себе си. – Сигурно е някой страшно глупав крадец. Обаче трябва да събудя...”

            От върха на черното туловище блеснаха две огромни, огненочервени очи.

            Дани ахна. „Какво...?”

            Отдръпна се назад прекалено рязко, загуби равновесие и падна назад. В последния момент се изви настрани, за да не се стовари върху земята и си удари главата в дървената рамка. Болката беше толкова силна, че светът пред очите му избухна в ярка белота. Инстинктивно протегна ръце към главата си, лицето му се сгърчи в гримаса.

            „Божичко!”

            Притисна мястото с длан – струваше му се, че под пръстите му удареното място пулсира. Скоро щеше да се подуе – той си го знаеше.  

            Надигна се с помощта на дясната си ръка, придържайки тила си с другата. Надяваше се само да няма кръв. Това бе единствената причина да не си махне ръката и да си погледне пръстите. Още от съвсем малък не обичаше кръв. Спомняше си много добре как преди няколко години го бяха завели на лекар, за да му правят някакви изследвания и как едва не припадна, докато му взимаха кръв. Жан и Елиз се опитваха да го убедят, че няма нищо страшно в кръвта, че тя е просто течност, оцветена в червено вода по същество, но дори сега, няколко години по-късно (тринадесет е нещастно число, нали? Зависи кого питате), Дани не обичаше кръв. Не, че вече не можеше да я гледа както преди, но избягваше да задържа погледа си върху нея. Започваше да се чувства странно.

            Почти беше забравил за фигурата в двора... поне докато не чу звука.

            Беше... пронизителен.

            Писъкът беше толкова висок, че сякаш преминаваше всякакви звукови граници. Нещо средно между стон и вой, отслабвайки и прекъсвайки на моменти, крясъкът изпълни целия свят.

            Дани се присви и притисна с ръце ушите си. Вече не му пукаше дали по пръстите му има кръв – единственото, което искаше, бе звукът да престане. Само дето той нямаше никакво намерение да спира.

            И като че звучеше в самата му глава.

            Сякаш в мозъка му се забиваха иглички – много малки и много остри. Не беше сигурен, че ще издържи на това мъчение. Дори болката от удареното място беше изтласкана назад, принудена да се навре в някакво тъмно ъгълче, където да протестира на спокойствие.

            „Ще умра! – проблясна мисъл в разбърканото му съзнание. – Ако това нещо не спре, ще умра!”

            И тогава звукът спря – толкова внезапно, колкото бе започнал. Настана мъртва тишина, нарушавана от барабаненето на дъжда по прозореца и стрехите.

            Първоначално Дани дори не осъзна това – продължи да притиска ушите си с длани още няколко секунди. После ги отпусна бавно, предпазливо.

            „Какво беше ТОВА?”

            Любопитството беше друга от лошите му черти. Затова вместо да избяга (както нашепваше някакво паникьосано гласче в главата му – „Лигльо 8”, както го наричаше, по името на някакъв герой от книга или филм, доколкото си спомняше), отново се приближи до прозореца, разтривайки удареното с пръсти. Примижавайки от болка на моменти, той долепи лице до прозореца.

            Точно навреме, за да види как фигурата на двора (да, тя продължаваше да си стои там невъзмутимо) се размърда. И разтваря онова, което първоначално му беше заприличало на прекалено широк шлифер. Да, ама не беше.

            Бяха крила.

            Прекалено сащисан, за да реагира, с пулсираща от удара глава, Дани просто можеше да стои и да гледа. Създанието (защото всяка мисъл за крадец вече се беше изпарила от главата на момчето), махна един път с крила. После още един път. Постепенно маховете ставаха все по-силни и чести, докато накрая с един последен мощен удар на крилете си не се издигна от земята. Не приличаха на птичи криле. Нямаха пера, а нещо като кожена ципа, като на прилеп. За секунди на момчето му се стори, че създанието прилича на някакво странно хвърчило.

            Единственото, което успя да различи от нещото, преди то да излети (с изключение на крилете и, разбира се, огромните, алени очи), беше набитото му тялото, мернато само за момент. Беше космато. Освен това като че нямаше крака, а нещо като намотани една върху друга змии или дебели червеи. Но може би просто така му се беше сторило. Защото създанието вече се издигаше в мрака, направи два широки кръга около двора и после най-сетне отлетя, потъвайки в нощта и дъжда.

            Дани продължи да гледа през прозореца, взирайки се в тъмнината. Внезапно го втресе и той потръпна. Едва сега осъзна, че в стаята му цари почти пълен мрак и косъмчетата по тила му настръхнаха.

            Махна се от прозореца. Изкуши се веднага да легне и да се покрие презглава, както правеше навремето, когато бе съвсем мъничък и си бе внушил, че в сенките се крие трол.

            Вместо това включи настолната лампа върху шкафчето до леглото. Светлината беше слаба, убито жълтеникава и потискаща, но поне разпръсна донякъде сенките.

            „Някаква голяма птица! Не крадец, а някаква голяма птица! Някаква невиждана досега птица!”

            Насила се изсмя сам на себе си. Как можеше да е такова шубе?! Просто някаква огромна птица беше влязла в двора и...

            Беше абсолютно сигурен, че крилата на съществото нямаха пера.

            Освен това онзи писък... не беше чувал за птица, способна да издаде такъв звук. Освен това като че... като че бе прозвучал директно в главата му.

            Той тръсна ядно глава, опитвайки се да прогони мислите. Лудост. Пълна лудост.

            Внезапно осъзна колко тихо е всъщност. Тишината в къщата му се стори оглушителна. Изпълнена с призраци. Потрепери. Изведнъж се почувства толкова самотен и мъничък, че в сравнение с него дори Барби би изглеждала голяма. Внезапната липса на каквито и да било звуци в притихналата къща го уплаши дори повече, отколкото черната птица. После дочу някакъв шум откъм долния етаж и се стресна. Сетне осъзна, че чува бълбукането на тоалетното казанче на долния етаж. Някой затвори врата.

            Сигурно беше Жан – той имаше навика да става посреднощ, също като Дани. Чу стъпки, които постепенно заглъхнаха, сетне долови шума от затварянето на друга врата – тази на спалнята. Познати звуци. Успокояващи дори.

            И връщащи го в реалността.

            Изведнъж осъзна колко много му се спи. Беше типичната му реакция, когато се подложеше на известен стрес. А преживяното току-що си беше стрес, и то какъв!

            „Не мога да кажа на никого. Ще ме помислят за луд.”

            Следователно трябваше да запази случката в тайна. Пък и в интерес на истината какво толкова се беше случило? Може би беше прав – наистина е било голяма птица. А другите детайли бяха просто следствие от преумората. Все пак беше имал тежък ден. Рождените му дни винаги бяха тежки, дори и да не изглеждаха такива. Трябваше да легне и да се наспи, а утре всичко вече щеше да бъде наред.

            Поуспокоен донякъде от тези си мисли, Дани се пъхна между завивките, но за всеки случай не загаси лампата.

            Затвори очи. Знаеше, че няма смисъл да опитва да се отпусне – нямаше да стане така. Просто трябваше да избие от главата си глупавите мисли, да си втълпи, че това, което беше видял, не е нищо повече от едра птица, и да се опита да заспи.

            „Нищо необикновено не се е случило! Нищо! Няма нищо...”

            Повтаря си наум това докато накрая не заспа. През тази нощ не се пробуди повече нито един път, а на сутринта всичко му изглеждаше като лош сън. Защото, в крайна сметка, онова, което се случва през нощта, си остава в нощта. Така казваше Елиз, а Елиз никога не лъжеше.

            Нали?

Глава Втора

_____________________________________________

Избръснати типове с черни костюми

            Свистенето на спирачките все още звучеше в главата му. Скърцането на метала, побеснелият ритъм на собственото му сърце... а после ударът, нечовешкият трясък, болката, пронизала го само за момент.

            Сетне беше дошъл мракът.

            Няколко дни след като видя черната птица (не обели нито думичка на когото и да било за срещата, всъщност вече смяташе всичко това за лош сън, макар понякога да го връхлитаха съмнения – особено в малките часове на нощта), Дани Кристиан лежеше в болничното легло, четеше книга и от време на време почесваше лявата си вежда със здравата си ръка.

            Катастрофата беше станала преди два дни.

            Дани смътно си спомняше всичко. Жан го караше на училище както обикновено. Елиз и Барби си бяха вкъщи (момиченцето още спеше – предната нощ не беше спало до късно; дали от нещо друго или просто от чист инат), а денят беше слънчев, ярък и въздухът миришеше на живот. Париж, Градът на любовта, се бе пробудил след поредицата мрачни и дъждовни пролетни дни, приключили с онази последна буреносна нощ, когато беше сънувал лошия сън с птицата. Момчето се беше качило в колата (на задната седалка, както обикновено), Жан потегли и скоро бяха на път към училището, където учеше Дани. После... Дани не беше съвсем сигурен. Не помнеше много от по-нататъшните събития, освен как онази кола (беше яркочервена) изведнъж изскочи от една странична уличка. Жан и шофьорът на другия автомобил едновременно бяха завъртели воланите, в опит да избегнат сблъсъка... но така или иначе вече беше твърде късно.

            Дани пропъди мислите си.

            Навън грееше слънце. Птичките пееха. А той трябваше да лежи тук, на това проклето легло поне още няколко дни. Което, за момче на неговата възраст, си бе истински кошмар. Беше претърпял няколко неприятни процедури, свързани със счупената му дясна ръка, както и по-дребните травми. Като цяло се беше отървал леко – освен ръката, Дани и редица охлузвания, но като цяло мнението на лекарите беше, че момчето се бе разминало като по чудо с по-тежките травми.

            Стаята, в която лежеше, разполагаше с още две легла, но и двете бяха празни. Бе съвсем сам. И това донякъде му допадаше. Макар да му се искаше да си е у дома.

            Зачуди се как ли е Жан. Елиз му беше казала, че се възстановява, макар и по-бавно – беше претърпял по-тежки наранявания от Дани, но за щастие беше прескочил трапа.

            Дани отметна някакъв непокорен кичур, виснал пред очите му, и се опита да продължи четенето. Никакъв успех. Думите сякаш бягаха по страниците, състезаваха се една с друга, а смисълът на изреченията му убягваше. Ядно затвори книгата с лявата си ръка и се облегна назад. Възглавниците поне бяха меки. Малко се притесняваше от сестрата, която идваше при него, обаче. Беше млада и хубава, може би с около десет години по-голяма от него... и Дани винаги се смущаваше в нейно присъствие. Казваше се Ейми. Беше мила и внимателна с него, а това още повече го изнервяше. Караше го да се чувства неловко. Предполагаше, че повечето момчета на неговата възраст са така. А може би не бяха.

            Нямаше кой знае какво значение.

            „Така искам да изляза навън!”

            И как щеше да го направи?.

            Почти напълно сигурен беше, че някой ще го види – я

(Ейми)

някоя от сестрите, я санитарят или някой лекар. Освен това, дори и да успееше, оставаше въпросът как да...

            Вратата се отвори и го изтръгна от мислите му. Дани вдигна поглед, очаквайки да види някой санитар – времето за роднински посещения беше минало. Изненада се, когато видя напълно непознат мъж.

            Беше среден на ръст, не особено едър, но с добре поддържана фигура. Косата му бе черна, права и сресана назад, а веждите, сключени над малко големия нос бяха гъсти. Носеше черен костюм, черни обувки и бяла риза. Дани не можа да определи точно цвета на очите му, но може би бяха кафяви. Беше гладко избръснат.

            Вратата се затвори зад него.

            - Търсите ли някого? – попита Дани. Изпита особено чувство, усещане за нещо нередно, но нямаше представа какво точно.

            - Даниел Кристиан? – гласът на мъжа в черно беше дрезгав, плътен.

            - Аз съм – отвърна объркано момчето. – Какво иска...

            - Трябва да дойдеш с мен. Веднага.

            Преди Дани да успее да реагира, преди дори да има възможност да осмисли чутото, мъжът се озова до леглото и отметна рязко завивките. Книгата падна на земята и се разтвори. Човекът сграбчи здравата ръка на Дани и го дръпна грубо.

            - Ставай и върви!

            - Какво правите? Кой сте вие? Оставете ме... – Дани опита да се бори, но не успя. Онзи беше прекалено силен. – Пуснете ме, боли...

            Хрумна му да изкрещи. Да, така щеше да е най-добре. Да привлече вниманието на персонала и някой да...

            Сякаш прочел мислите му, мъжът в черно каза:

            - Отвориш ли уста, мъртъв си.

            Погледът на Дани се прикова в оръжието, внезапно появило се в ръката на непознатия. Беше пистолет, сребрист и някак странен на вид, но точно сега момчето нямаше време да размишлява точно кое му е странното. Имаше и още въпроси в главата му, въпроси без отговор. Кой беше този човек? Какво искаше от него? Как го бяха пуснали? И какво искаше от него – едно тринадесетгодишно момче?

            Непознатият го принуди да слезе от леглото и да се изправи. Не му позволи да обуе чехлите. Застана бос на студения под – едната му ръка беше безполезна, другата пък бе стегната в желязна хватка.

            Понечи да направи нов опит да се отскубне, но погледът му отново попадна върху оръжието и момчето размисли.

            - Тръгвай! – Мъжът не повишаваше тон. Говореше напълно спокойно, но нещо в тона му караше Дани да изтръпва.

            - Кой сте вие?

            Въпросът му остана нечут.

            - Къде ме водите?

            - Ще разбереш – отвърна онзи кратко и го повлече към вратата.

            Умът на Дани заработи трескаво. Трябваше да измисли някакъв начин да...

            Някой отвори вратата. Двамата с непознатия едновременно погледнаха натам.

            На прага стоеше Ейми, сестрата.

            Преди някой от двамата да успее да реагира, тя протегна ръка напред и Дани мерна за момент в дланта й нещо черно и продълговато. Нещо изпука. Непознатият се присви, пусна ръката на момчето и отстъпи назад. За момент изглеждаше толкова сащисан, че момчето чак го съжали. Той сведе поглед надолу, невярващо. Дани също погледна натам и видя нещо, подобно на дълга метална игла да стърчи от хълбока на мъжа.

            - Ах ти проклета... – изсъска той и понечи да вдигне оръжието си. Чу се нов пукот и втора стрела удари непознатия в гърдите. Дани видя как той се разтресе, като че го беше ударил ток (всъщност точно така си беше) и се свлече на земята.

            Бърза като гърмяща змия, Ейми се озова до него и изрита пистолета от ръката му. Оръжието се изпързаля по пода и се плъзна под леглото.

            - Дани, бързо! Трябва да се махнем оттук!

            - Какво... – момчето вече беше напълно объркано. Погледна изумено младата медицинска сестра, която се грижеше за него. Не можеше да повярва на това, което се беше случило току що.

            Ейми прибра оръжието си в някакъв джоб и протегна ръка към Дани.

            - После ще ти обясня, миличък. Трябва да бягаме преди този да се е свестил. И преди да дойдат другите като него – добави след малко.

            - Какво става?

            - Сега нямам време да ти обясня – поклати глава младата жена и го поведе към вратата. – Достатъчно е да знаеш, че животът ти е в опасност.

            „Моят живот?”

            - Но защо?

            - Дълга история. Нямаме време за нея – Ейми го погледна в очите и Дани изпита неистовото желание да сведе поглед надолу. Въпреки това издържа, макар че само той си знаеше как. Беше сигурен, че отново е пламнал, въпреки всичко.

            - Единственото, което искам, е да ми се довериш. Ще го направиш ли?

            Дани примигна. Можеше просто да избяга. Или поне да се опита да го направи. Можеше да се обърне и да затича по коридора (предположи, че въпреки счупената си ръка би могъл да бяга достатъчно бързо), а после...

            Обаче реши да се довери на Ейми.

            Беше наивно. Прекалено наивно решение. Импулсивно решение, за което може би щеше да съжалява по-късно. Но, макар да се изчервяваше в присъствието на младата сестра, той не би си представил, че тя може да го нарани.

            За разлика от проснатия на пода мъж.

            - Къде ще отидем? – попита момчето.

            - Като начало трябва да се измъкнем оттук – отвърна Ейми.

            Двамата тръгнаха по коридора Младата жена непрекъснато се озърташе, очаквайки всеки момент да бъдат пресрещнати от някого.

            - Ами родителите ми? – отново попита Дани. – Елиз и Жан? Те сигурно...

            - Ще им се обадиш веднага щом се озовем на безопасно място. Обещавам ти.

(следва)