Първо искам да кажа, че не съм аз авторът на разказа, а моят баща. Но много бих искала този текст да "види бял свят" и се надявам това да стане от тук :) Разказът е написан преди около 20 години :)
МОМИЧЕТО.
Това беше първата ù среща!
Преди месец си бе купила джинси, а още не беше излизала с тях. Стояха ù добре, даже много добре – очертаваха хубавата ù фигура, женствеността ù се открояваше още повече, с две думи – беше „страшна”, както се изразяваха момчетата от нейния клас.
Преди да излезе навън, застана още веднъж пред огледалото – отсреща я гледаше едно щастливо момиче, облечено с бяла блузка и кафяви джинси. Беше обута в кецове, така движенията ù бяха по-свободни и леки… Погледна часовника си и лека усмивка пробегна по лицето ù – излизаше близо половин час по-рано!... По улиците хората се обръщаха, за да изпратят това хубаво момиче, някои подхвърляха по някоя дума подире ù, но тя не обръщаше внимание. Бързаше към мястото на срещата, като от време на време се застояваше пред някоя витрина и се разглеждаше доволна – отсреща винаги я гледаше едно наистина хубаво момиче!
Срещата беше пред пощата. Часовникът показваше 17:50, имаше още десет минути, но както от това, че е дошла по-рано – хубаво ù е – затова е дошла по-рано. Момчето е добро, няма да ù се изсмее…
Часът е 18:00…
Часът е 18:10…
Сигурно часовникът ù е избързал? Сигурно…
- Извинете, колко е часът?
- 18:20…
Момчето го няма. А това е първата ù среща…
Часът е 18:30…
Момичето си тръгна. Цялата болка на този свят то носеше със себе си. Не, то не вървеше – то тичаше и хората пак се обръщаха, за да изпратят това хубаво, разплакано момиче.
Прибра се у дома, влезе в своята стая и зарови разплаканото си лице под възглавницата…
МОМЧЕТО.
Днес беше на практика – втора смяна. От 14:00 до 18:30 часа. А днес имаше среща – в 18:00 трябваше да бъде в центъра, пред пощата. Имаше среща… С момичето, което толкова много му харесва.
Часът е 16:00…
Учителят по практика днес ще им поставя бележки!
Часът е 17:00…
- Господине, може ли да ме пуснете, имам работа вкъщи?
- Не!
Момчето дълго мислеше какво да направи. Да му каже истината? Той обичаше този учител – теорията я предаваше хубаво, разбрано, беше внимателен, обичаше учениците си! Особено много обичаше Момчето! Този дългокрак четвъртокурсник му припомняше младините му, пък и което бе истина – момчето беше добро, умно и скромно. На него можеше да се вярва…
Часът беше 17:30…
- Господине, много Ви моля да ме пуснете!
- Не!
Реши да избяга, но бързо пропъди тази мисъл. Не искаше по този начин да реши проблема си. Искаше по човешки!
Часът е 18:00…
Часът е 18:30…
УЧИТЕЛЯТ.
Уморяваше се – от работата ли, от годините ли, един Бог знаеше. Навярно беше от годините… Жена му почина преди години. Втори път не се ожени – заради децата и заради себе си – много я обичаше!
Днес щяха да дойдат инспектори, с тях щяло да има представител от министерството. Искаха да наблюдават работата на курсистите по време на една от плавките – тази, която се очакваше от 18:00 часа. Може би от напрежение се почувства толкова уморен, та нали това бе изпит и за него! Размени смените на курсистите – по-добрите остави втора!
И ето, че най-добрият иска да го освободи… Защо? Сигурно има причини – момчето не лъже, той го познава, та това е един от най-добрите четвъртокурсници! Не го освободи, момчето му бе нужно – с него учителят се чувстваше силен и все пак по-спокоен, защото вярваше в него – беше интелигентно, знаеше теорията, питат ли нещо, няма начин да не отговори! А ето, че момчето моли да го освободи. Да му каже ли за инспекторите? Не, няма да му казва нищо!
Момчето ще разбере…
Инспекторите дойдоха, видяха, питаха и си заминаха… Само дето учителят не остана доволен от момчето. То не искаше да отговаря, а учителят знаеше, че то познава материала, знаеше! И все пак момчето мълча!
Учителят вървеше бавно към дома си. И един куп въпроси: „момчето, момчето, момчето… Може би трябваше наистина да го освободи… Запомни очите му – бяха пълни с влага, имаше и мъка, и обида… Дори не каза довиждане на него, на учителя, който толкова много го обичаше… Момчето, момчето…”
Учителят се прибра.
Отвори вратата на детската стая и се изненада!
Дъщеря му плачеше, заровила глава под възглавницата…
© Яна Все права защищены