Тръгнах си от Вяра, този път, както си мислех - окончателно. Всъщност Разумът ми отдавна бе си тръгнал, но Сърцето отказваше да го последва и все си намираше оправдание да остане още малко. До днес. Какво се случи ли - ами днес Сърцето ми не можа да намери нейното. Като че ли - вече го нямаше... Уж всичко се беше същото, но някак си - чуждо и студено... Сърцето ми се реши и последва с неохота отдавна чакащия го на прага Разум. Разбира се, Разумът не спести на неразумното Сърце репликите, от рода на: "Аз нали ти казвах...", може би за да се почувства мъдър и значим, но от това нито на него, нито на Сърцето им ставаше по-леко...
Аз, като превозно средство на споменатите вече Разум и Сърце, хванах по тясната планинска пътека, без някаква особена цел и посока. Късното лято бе започнало да нашарва тук-там дърветата с майсторската си четка и спокойствието сред тази величествена красота, започна да отрезвява главата ми. Спускайки се надолу по склона, открих в корените на един вековен дъб, мал ...