КРЪСТОСЛОВИЦА

     Стояха в хола. Навън беше зелено, ама напълно зелено. Този цвят е много интересен – заема пространството, изпълва го, достатъчен е, едва остава място за пчелите, които страхливо жужат, докато опрашват света. 
     - Как се отнема живот? – попита тя. Четеше някакъв вестник.
     Той се размърда. Обичаше този фотьойл, и той беше в зелено, но добре му стоеше. Време беше да запали лула, ама нали не може вътре, тъкмо се канеше да стане. На терасата също е хубаво. Отговори:
     - С убийство.
     Как иначе. Погали домата. Той бе още корен, после ще поресне и ще увехне. Така растат домати в саксия. Преди да умре, може да роди нещо в червено. Вече беше пораснал. Утре ще го изкара навънка, заедно да пушат.
     Тя превъртя пръстите и шушнеше нещо, броеше.
     - Не става. Повече букви са нужни.
     Решаваше кръстословица.
     Я да видя, си рече, дали има от оня тютюн. Стана май цяла година, откакто го имам. Изветрява като мене, ама още е хубав. Понечи да стане. Но тя пак го запита:
     - А вид политик? Какво е това?
     Той се намръщи. Глупава е тая кръстословица.
     - Може би жена. Ако ти съвпада с броя на буквите.
     Тя се изплези. Така показваше себе си.
     Стана, искаше да попуши навън. Там, в несесера, имаше малко тютюн. Той преди време имаше джобно, удобно вързалче, направено от кожа, в него държеше тютюна – стар траперски навик. Вече го няма това джобно вързалче, жена му го изтупа с килима от седми етаж. Те там живееха, нали бяха богати.
     Къде ли е? Беше май сив този несесер. Ясно, не мога да намеря по аромата, каза си, панелите изсмукват миризмата. И надеждите смучат, странни създания са те. Но имаше тютюн поне за три лули. Отвори долапа. Компоти. Извади снимка на първия син, беше с дюлево сладко, засъхнало вляво отдолу. Боже, какъв е красавец. Беше на три, когато скубеше всичките тези дрехи, които майка му гладеше и прибираше всяка вечер. Браво, сине! Така трябва. Ако бях на твоите години, и аз тяка щях да правя. Така искам да те видя. Прибра снимката в джоба. Това дюлево сладко е гадно. Ще го почисти после.  
     После провери в друг шкаф. Там трябваше да е тютюнът. Там стояха нещата на големия син. Вечно беше подреден. Такава подредба, че ти идва да развалиш всичко, за да схванеш логиката. Имаше гащи, лопата от Лого, банкнота от два лева и самотен сандал.
     - Какво ровиш? – извика жена му.
     Какво ровя ли? И той се запита.
     - Търся тютюн.
     - Добре, че не го търсиш в тоалетната. Ти откога не си пушил лула?
  - Отдавна. – Изведнъж се замисли: „Как се отнема живот?“ Сложен е този въпрос за една кръстословица. Само в парламента знаят отговора.
     Ама че бъркотия. Децата бяха оставили всичко от себе си – толкова всичко, сякаш всичко е ненужно било. Бегълци – от чума избягали. Намери снимка на дете, ама голямо дете, с бенка на челото. Момиче на прага на живота. Беше усмихната. Вероятно приятелка на сина му. Разрови се. Откри бинокъл. Погледна в него. Нищо не се виждаше. В ъгъла гледаше окото на  бутилка от бира. Беше в дъното на чекмеджето. Стоеше съвсем празна, куха и смислена.
     - Ела да си изпиеш чая. – Жена му беше в отвратително настроение. Бяха спрели интернета, това се случваше често, за да те подсещат че дори да си плащаш, ти си никой. 
   По телевизията съобщаваха как ведро се качват цените на тока, при това – убедително, как отрицателно расте ръстът на безработните. На билетите за транспорта  – също растеж, сигурно по-големи ще станат билетите, като банкноти. Мизерията – все е нагоре, растеж, възходящо вървим. И самоуправството иде. Премиерът харесал момчетата със свинските опашки, бичкии били.
     Тя каза спокойно, без злоба, някак небрежно и делово, но силно:
     - Майната ви, идиоти несретни!
     Рядко говореше така. Просто не обичаше демагогията. Простотията – хептен.
     Затова се влюби в нея..
    - Защо крещиш? Намерих снимки на децата! Ето, виж – рече. Как му се пушеше само. Дано тези снимки да я върнат към живота, стига е търсила отговори кой го отнема и как.
     Тя изключи телевизора и сключи ръце върху сърцето си, на умряла приличаше. В стаята миришеше на май. Децата ги няма. Съпругът й е напълно изкуфял и не помни, че няма тютюн, а все него търси.
     Децата ги няма, защото няма живот в България. Той май знаеше, че няма тютюн, търсеше повод да пови в нещата на децата. И все същите снимки откриваше, после ги връщаше. До другия ден.
     Тютюнът му – негова глупава, но естествена, мъничка радост, – отдавна го нямаше. Как с тази пенсия.
     Лудите я хванаха. Защо са децата в чужбина? И защо живея с този смахнат, побъркан човечец? Човек, който преди време имаше всичко, а позволи толкова лесно...
     - Кражба..
   Това каза – там, от долапа.  Изведнъж му хрумна, мислеше просто как го допусна, как можа да направи така, че децата да бягат от него, от къщи. Тя погледна кръстословицата. Да, става. Нещо не се връзва обаче.
     - Буквите влизат в квадратчетата, ама според мен грешиш. – Провикна се по-силно. Той още нямаше шестдесет и пет, но не чуваше всичко. На тези години гледаш да не чуваш.
     - Така се отнема живот! – чу го да казва тихо, безразлично, говореше сякаш на себе си.
     Още ровеше; сега бе в дрешника; не намери лула, не намери тютюн, стари вестници бяха закрили чехлите на големия син. И той, и брат му обичаха да увиват нещата, сякаш скоро ще се върнат, да са съхранени. Толкова време мина.
     Повдигна вестниците. Милият, беше ги пристегнал с ластик. С тези чехли щеше да отиде на морето, как бяха запазени само. Обърна да разгледа подметките и ластикът се скъса веднага. Не беше се сетил със свински опашки да ги пристегне, не знаеше нищо за тях. Те му бяха за морето. Купиха ги заедно – с жена му. Да отиде. Нещо, че е скъпо. Ще намерят пари.
     Не намериха пари. Той сам ги потърси. Навън.
    Разлисти вестниците. Там пишеше как правителството, поредното, успява в това и онова, почти във всичко, колко добри са показателите, как вътрешният брутен продукт... „Обичам те, сине!“ – целуна една по една тези чехли. Би целунал нозете, стига да можеше. Очите му се напълниха със сълзи, а дробовете с въздух.
     - Убиец! – изкрещя.
     - Какво? – попита жена му. Тя още решаваше тази кръстословица. 
     Смачка вестника.
     - Вид политик. Нали това питаше? – гледаше злобно и тъпо пред себе си.
     Да, „Вид политик” – така пишеше в колонката на кръстословицата.
    - Убиец. Това е отговорът. – Погледна жена си и изтри очите. Говореше тихо.– Има и такива политици, които убиват нашето бъдеще, за да живеят своето настояще. Те не са просто крадци. Убийци са.
     Повъртя се малко в кухнята, после се върна върху зеления фотьойл и се унесе. Затвори очите. Не искаше да гледа зеленото.