Не знам, как се озовах в Каракас. Шумен град с абсолютно не разбираемо движение по улиците. Спрял съм на едно кръстовище и чакам светофара да светне зелено. На островчето между двете шосета един младеж се качи върху велосипед с едно колело и висока седалка. В ръцете си държеше няколко бухалки и започна да жонглира, лъкатушейки между колите. След минута спря и тръгна с протегната шапка да очаква дарения от шофьорите.

Отворих прозореца и държах в ръката си десет долара. Той се наведе и ги взе. Видях лицето му и замръзнах. Бях аз...

- Благодаря ви, Господине. Много сте щедър.

Светофара светна червено. Зад мен свиреха клаксони. Колите започнаха да ме заобикалят и всички шофьори ми сочеха среден пръст. Видях, че младежът стоеше на другия тротоар и сгъваше велосипеда. Направих идиотична маневра и спрях до него. Излязох от колата.

- А, щедрият мецанат. Съжалявам, но няма да ви върна парите. Трябват ми.

- Искам да поговорим.

На кръстовището беше пълен хаос и всеки момент щяха да ме набият.

- Отивам до отсрещния павилион, да си купя бурито. Паркирайте някъде и ще си поговорим.

Качих се отново в колата и паркирах в някаква тясна уличка.

Момчето лакомо ядеше буритото си с омазани устни и издути бузи.

- Да взема и за вас.

- Не благодаря, но искам да ви питам нещо. Може да звучи нахално, как се казвате?

- Валентин, защо?

- Просто питам, въпреки че го знам.

- Тогава, защо питате.

- А, какво правите в тоя град?

Той се засмя.

- Това си е чист разпит. Добре де, уча в университета, а за да се издържам, жонглирам и карам това колело по улиците. Нещо, като жонглиране в живота... Все пак да ви купя едно бурито. Имам много странно усещане, сякаш съм ви виждал преди.

- Не благодаря, но не ми се яде.

- Личи ви, при тая слабост.

- Не съм слаб.

Смехът му беше много заразителен.

- Погледнете отражението си на витрината.

Погледнах и наистина на стъклото беше някакъв слаб мъж, като сянка, която едвам се различава на тропическото слънце. Сянка в светлината.

- Сигурно никога не сте се гледал в огледало, щом останахте така учуден. Вижте има няколко часа до лекциите и ако искате да отидем вкъщи, за да не изгаряме на това слънце.

- Добре.

Сложи в багажника колелото, бухалките и потеглихме. През цялото време ми говореше за града и колко е хубаво да живееш тук. Стигнахме до квартирата му. Беше в покрайнините, някаква стара жълта сграда с порутена мазилка. Бутна вратата с рамо, защото заяждаше. Стаята му бе в приземния етаж. Малка с мухъл по стените и някакво тясно прозорче в решетки.

- Заповядайте на единствения стол. Всъщност забравих да ви питам, как се казвате.

- Никой.

- Интересно име. За първи път си говоря с Никой.

- Знам, но след години ще си говорим много и никак няма да ви харесвам.

- Не го вярвам, защото сега изпитвам особена симпатия към Вас.

Телефонът дрънна и той се зачете в съобщението. На лицето му изгря щастлива усмивка.

- Радвайте се на обичта сега, защото човек трябва да е щастлив от мига и от това, което той му дава. Тя ви обича.

- Толкова ли ми личи щастието? Чудя се, как разбрахте, че е писмо от нея?

- Това е същността ми, да бъда навсякъде и никъде, знаейки всичко и нищо.

- Тъжно занимание, да знаете нищо. Може би затова сте слаб, тъгата ви изяжда.

- Нека поговорим за вас, за мечтите ви.

Този път усмивката му бе тъжна.

- Знаете ли, приятелката ми казва, че за мечтите не се говори, защото никога не са истински и не показват нищо. Друг се грижи да ги изпълни, ако са правилни.

- Запомни го от мен. Мечтите са храна за душата, останеш ли без тях си мъртъв. Вярвай в тях и те ще станат реалност. Сподели ги с човека, който обичаш и те ще добият сила. Въпреки, че някои мечти после може да те наранят, но ще усетиш, че си живял пълноценно.

- Лошото е, че аз постоянно мечтая и живота ми, действията ми са подчинени на тях.

- Не правилна дума е подчинени, все едно да кажеш, че поета е подчинен на поезията си или художника на картината си. Да живееш за мечтите си е равностойно да летиш, а приемайки ги за някаква тежест, вече пълзиш и търсиш дупка в земята, за да се скриеш от тях.

- Не е ли по-добре да се отдадеш на Него и Той да предприема правилните неща за теб в живота?

- Да най-добре е да станеш Негово дете, но всеки родител дава свобода на детето си и то понякога се опарва от действията си, но знае, че има Неговата закрила, която ще го насочи по правилния път, утешавайки го от преживяната болка. Затова сме на тази земя, да грешим и да поправяме грешките си. В противен случай ще се превърнем в детето инвалид, за което родителят трябва да върши всичко.

- Не е ли по-добре, да Го попиташ и да чакаш отговора, вместо да бързаш с действията си?

- Разбира се, но на тази земя властват злите сили и много често приемаш техният отговор за отговор даден от Отеца ти. Приеми, че си на кръстовище и всяка посока крие в себе си и доброто и лошото. Вярно, че Пътя е един, но за да излезеш на него минаваш по хиляди други. Свободата, която ти е дадена е да търсиш Пътя и това го правиш през целия си живот. Има хора, които стоят на кръстовището и чакат да полетят нагоре, но за да стигнеш върха трябва да се изкачиш на него. Изкачването е трудно и изисква жертви. Като стигнеш от там вече се лети нагоре.

Погледна часовника си и скочи от леглото.

- Ужас, закъснявам за лекция!

- Да тръгваме тогава.

Излязохме на слънчевата улица.

- Нали ще те видя пак?

- Да разбира се... На кръстовището, където и се видяхме.

Той извади колелото си от багажника и лъкатушейки тръгна по пътя.

                          Край