Снегът капеше. Падаше на големи буци и се разбираше в краката ѝ. Снегът плачеше... Отиваше си, сякаш.
Тя запретна фустата си. Събу цървулите и нагази в мокрия сняг. Пред нея реката се разливаше. Самотна, почерняла от кръвта на братята ѝ. Те бяха седем братя и една сестра. Като в онази приказка. Тяхната история беше далеч от приказките. От рано останаха сираци. В китното балканско селце нямаше кой парче хляб да им подхвърли. Селяните им повтаряха, че родителите им са виновни. Да не бяха ги налюпили толкова много. Тогава най-големият брат започна работа при мелничаря. От ден, на два той израстна строен и красив момък. Старият и свадлив мелничар се разболя и когато падна на легло остави мелницата в ръцете на работния Стоил. Така бедните сирачета без коричка хляб се превърнаха в източника на брашно за цялото село. Но доброто сърце в себе си злоба не таи...
Тя нагази в ледената река. Сълзите ù се разбиваха с тих плясък в мътната вода. Реката притихна. Чакаше я.
И после се появи Исмаил Ага. Хареса я. Тя него не. Братята й я успокояваха. Ние сме седем, какво може да направи този престарял турчин в това забутано село. Най-малкият ù брат, Стамат се готвеше да замине да учи в Одеса.
Еничарите дойдоха по изгрев. Заклаха двама от братята ѝ в леглото. Останалите се бориха до колкото можаха. Изклаха ги като животни и ги метнаха в реката. Тя седеше насред мелницата и всичко покрай нея бе брашно и кръв. Тръгна към реката. Тръгна при братята си. Реката я прегърна. Тя пое дъх за последен път.
След ден, два селяните се приближиха до злочестата мелница. Завариха я празна, окървавена, пуста с разпрани чували с брашно. Пръв престъпи Огнян. Селският лихвар. Клекна, отвори една бохча и започна да сипва брашно в нея. След час, два в мелницата имаше само засъхнала кръв и голи, самотни стени. Дори снегът бе изчезнал.
П.С. Добрият писател знае кога да не пише.
© Радина Стефанова Все права защищены