Оставащото време споделих, зад моите стихове се скрих,
но така и болката не промених.
Тя растеше, растеше и растеше.
Докато един ден не размъти мозъка ми.
Разби на парчета психиката - разума ми.
Май съм забравил – какво е разум.
Забравил съм какво е да се събудиш сутрин с усмивка.
Но вместо това аз виждам кръв.
Тя е навсякъде около мен, дори по дрехите ми.
Питам се колко количество кръв има у човека, няма ли край.
Кръвта е червена – появява се, когато най-малко очаквам,
или когато се събудя – тогава се срамувам от това, което съм. ...