Глава IV

   29 се прибра в стаята. За щастие изненади нямаше. Седна на леглото. Огледа се. Искаше ѝ се да угаси лампата, но за съжаление и в това нямаше тази свобода- всичко беше централно. Постоя така известно време. Бръкна под възглавницата и извади една книга- стара и опърпана, но само нея си имаше като спомен, че някога и някъде, е била дете. И че някой на това дете, е подарил нещо. Отвори я. Белязката беше на страница с една голяма фигура на звезда. Странна звезда- девет лъчева, не островърха, а с извити наляво върхове. 29 прокара ръката си през нея. Изправи се и понечи да отиде в ъгъла, където беше най-тъмно. Но...

   Отново се сети за лампата на сирената. Привидя ли ѝ се или наистина се случи нещо тогава? Изтърва книгата.

   - Ааарррр!- сряза я нещо в кръста от лявата страна със силен сърбеж и парене.

   Повдигна бялата ризо-блуза. Уплаши се от това, което видя. Беше черно нащърбено петно, релефно на пипане. Сякаш някой го беше отпечатал от вътре-навън с ръжена, или го беше избродирал в нея. Последва втора вълна... гореща. Този път, където беше номерът. Опита се да го докосне, но той пареше. В този момент ѝ се искаше да има огледало, в което да се огледа, защото там... нямаше как да се види сама. Пулсът ѝ се учести рязко, може би заради уплахата. И все пак... какво се случваше с нея? Дали някой не бе сложил нещо в храната ѝ. Дали онази вещица не се опитваше да я отрови, „тествайки“ я за пореден път? Какво ѝ бе дала този път? Нещо, което щеше да изпържи органите ѝ от вътре? Последва още една вълна. Този път обаче- сякаш я поляха с ледено студена вода. 29 се свлече на земята. Опита се да изкрещи, но само издиша болезнено... И всичко се успокои...

   Тя притихна на пода. Унесе се. Не беше точно сън, но ѝ харесваше. Сякаш някой я дрогира и отне болката ѝ. Но отне и тъгата ѝ. Сега чуваше само вибрациите на земята- като далечен тътен от конски бяг. 29 забарабани с пръсти в същия този ритъм. Усмихна се. И заспа. А лампата угасна...

   Полунощ минаваше, а камертонът, с който Андреева се успокояваше, сега я побъркваше. Хвана го и се опита да счупи стрелата. Не се получи и Ралица го трясна в стъклото на прозореца и... камертонът полетя през него.

   - Ха! Утре някой ще плаща за стъкло!- Самодоволна усмивка пробягна по лицето ѝ, но бе за кратко... После пак се изсухли на стола зад бюрото.

   Червеният цвят, който тя обожаваше, предвид дрехите си, сега я докарваше до паника. И ѝ личеше. Косата разрошена, обувките захвърлени някъде там, гримът поразмазан. Защо го нямаше? Сирената избуча преди повече от пет часа. Шега ли беше?... Абсурт! Сирената никога не грешеше. Един ли чакаше, или дузина? Колко далечен беше този незнаен гост? Какъв ти гост? Може би щеше да ѝ бъде враг? Но можеше да бъде и...

   Андреева се ухили мазно. Ъгълчетата на устните ѝ, сякаш продължаваха като рога нагоре по лицето. Изправи се. Поприглади буйния китеник и го закопча с една шнола. Отиде до банята, като преди това надена кукилите си, погледна се в огледалото, оправи грима. Като за след дванадесет през нощта, беше „убиец“. И тъкмо подновяваше цвета на червилото, когато на вратата се почука. Ралица го изтърва. Подпря ръце на мивката. Пое си дълбоко въздух, изправи колене и срита червилото навътре под изтривалката. Изпъчи се и тръгна уверено към вратата. Почука се втори път, тя я отвори. Зад нея се показаха двама мъже.

   - Добър вечер, господа! Моля, заповядайте!- мазно се усмихна Ралица и леко наведе глава, но само колкото да ги изгледа в гръб отдолу нагоре. От пета до глава. Единият кимна, усмихна се и отговори на английски, другият се прокашля.

   - Добър вечер, госпожо Андреева!- поде той вече на чист български. Това е доцент Крис Брейси, а аз съм неговият помощник и преводач- доктор Ясен Брайс!

-  Директор... Андреева!- отново натърти тя и го погледна косо, но отново побърза да се усмихне- Брайс?- повтори Ралица.

   - Простете, директоре!- леко се поклони Ясен, а чужденецът леко присви поглед и изви глава настрани- Майка българка, баща австралиец!

   - Австралиец?- отново изписука тя.

  - Точно така, но... Стига за мен! Аз може да съм кръстоска, но тук до мен, доцентът си е чист автралиец и дойде тук, при Вас с голямо желание и интерес към болницата и клиничната Ви лабораторията.

   - Далече ли каза, майоре?- смънка Андреева- Е, по-далеч от Австралия, здраве му кажи!

   - Простете, не Ви разбрах!- вмъкна Ясен.

  - Ааа, нищо, нищо! Не е важно! Както и да е!- Андреева застана пред чужденеца- Кажете ми, доцент Брейси, какво провокира вашият интерес към нас и по-точно към тази скромна изследователска болница с клинична лаборатория, тук- в България?- Брайс преведе. Брейси леко се усмихна.

   - Напредъкът Ви, Професор Андреева!- отговори провокативно доцентът, а Ясен преведе титлата дословно, без колебания- До колкото съм запознат, работите тук от самото ѝ създаване! И в цял свят- Вие имате „най-чистите- Чисти“, „най-болните- Здрави“ и най-нисък процент на смърност, до колкото съм запознат!

   - Добре сте информиран, доцент Брейси!- пусна отново мазнишка усмивка Андреева и прокара ръце през косата си- Стараем се! Мога ли да считам тогава, че Вашето посещение тук, се дължи на интерес и желание за обмяна на опит?

   - Абсолютно!- отговори той, чрез Ясен разбира се.

   - Не на проверка?- провокира Андреева, директно към доцента на английски.

   - Нищо подобно, професор, Андрева!- прониза я с поглед той- Защо питате? Нима има причина?- Ралица преглътна болезнено на празен ход, но се постара да не ѝ проличи, стана ѝ ясно че се издъни ненужно, но страхът все още я владееше.

   - Не, разбира се!- и леко се извърна, защото се оригна, след въздръжката си.

   - Тогава!- разпери ръце Брейси- Разкажете ни малко повече за това място...

 -  Под краката ни, се разполагат петдесет и четири нива, които се помещават от... сложи ръка пред устата си, за да се възползва от секундите, в които да бръкне в главата си и да „подреди данните“ за пред гостите- От сто и двадесет души персонал и около двеста обекта.

   - Обекта? Не пациенти?- прекъсна я доцентът, а Ясен се отегли встрани- Интересен начин да опишете хората тук!

   - Това е клинична лаборатория, все пак, доцент Брейси!

   - А не е ли болница за лечение на хора, професор Андреева?

   - А? Ами, разбира се!- прокашля се тя- Нали това е целта?

   - Всички се надяваме да е така!- тихо отвърна той.

   - Нещо имате в предвид ли, доцент Крис Брейси?- наостри се тя.

   - Професор, Андреева!- седна той на канапето- Може, нали?- леко се надигна.

   - Ама разбира се, аз... но той не ѝ да де възможност да продължи.

 - С какво лекувате вашите пациенти тук, освен стандартната терапия с бактериоциди и бактериостатици? Как да бъда по-ясен?- наведе се напред към нея- Какво добавяте към „Вашия Антибиотик“, към който очевидно пациентите Ви не развиват резистентност и двадесет и петте години назад във времето, го доказват прекрасно. А наред с това и подобрявате хормоналната им устойчивост? Как го постигате? Моля, кажете?

   - С кисело мляко!- каза тя на български и се ухили в опит за шега, в който Ясен наистина се посмя.

   - Йогурт!- извика му Брайс.

   - Моля? Нещо не Ви разбрах?- питащо я гледаше доцентът.

   -Шегувам се, разбира се!- продължи не много сигурно Андреева, която вече всячески се опитваше да се отърве от тях- Стана прекалено късно! Още утре ще можете да видите всичко на живо. Ще отговорим и на въпросите Ви, надявам се...

   - Добре, така да бъде! Справедливо е!- отвърна доцентът, а Ясен отново се приближи към него.

Шофьорът очаква и двама ви долу пред портала, ще ви закара до хотела.

   - Хотел?- извика Ясен и повтори на Крис, който от своя страна поклати ръката си в отрицание.

Няма нужда, професор Ралица Андреева!- продължи доцентът- С петдесет и четири нива под земята, все ще се намери местенце, да отморим телата. А и за какво да харчим парите Ви за хотел? Твърде скъпо удоволствие в днешно време предвид ситуацията! Бива ли така? Все пак сме... гости, а не нахални натрапници!

   - Но, моля Ви!- понечи Андреева.

  - Не! Няма да Ви ангажираме! Оставаме тук!- усмихна ѝ се Брейси и повдигна вежди! Ясен потвърди. След това Ралица нямаше какво да направи. Вдигна телефона, говори с който трябва и чужденците бяха настанени... тук, в болницата. Когато ги изпращаше, доцентът си подаде ръката- Не го приемайте лично, професоре! Приемете го като приключение! Започнали сте нещо... Знам ли? Може пък и да го завършим заедно!- усмихна се. И тя подаде своята, ала едва го докосна.

   - Да, разбира се, защо не? Лека нощ, господа!- и побърза да затвори вратата. Издиша дълбоко- Приключение, а? Какви са ти намеренията?... Доктор... Брейси?- последното изсъскване беше през зъби- Нощта продължава...

   Отведоха ги два етажа под нея и ги настаниха в една просторна стая. Изглеждаше доста прилично... Е, да, само болничната миризма подсказваше, че това всъщност не е хотел. Имаха си и прозорец. Тук това си беше лукс.

   - Ясене!?- започна Крис- Тук трябва да сме постоянно на щрек! Работата ѝ никак не е чиста!

   - На Андреева ли?- отвърна той.

-  Знаеш ли? Едва докосна ръката ми, изви кокалчетата нагоре, извъртя погледа си. А едно ръкостискане, значи много, показва за човека много повече неща, от колкото той казва. Тук нищо не е така, както изглежда! Нито тя, нито болницата! Носиш и геодезичният анализ, нали?

   - Да, крис! Тук е, с мен!

   - Трябва да намерим някой малко по-словоохотлив!

   - Някой готов да помогне?- попита Ясен.

   - Или някой на когото ние да помогнем?... Брайс!- пази гърба си от четири страни!

   - И от остриета, доценте, и от игли!...

   Сутрешното „благозвучно” събуждане, не бе много приятно, но за първи път 29 не му се смръщи. Напротив- чувстваше се прекрасно. А не ѝ се бе случвало отдавна... много отдавна. Дори стъпката, с която тръгна към общите стаи, бе бодра.

   И този ден, смесена нова десятка. А в нея беше и момчето, от предния ден, станало тяхна жертва. 29 полюбопитства, изчака около половин час, за да не бие на очи и бавно се приближи към него.

   - Хей! Здрасти!- каза тихичко тя- Може ли да седна до теб?- той кимна. Беше свил вече голата си глава между коленете и отново я върна там след това- Знаеш ли, рядко се случва да вкарат „свежарка“ в „стара“ декада. Явно си им направил впечатление- той изпъжка- Виж, ако не ти се говори, няма проблем, ще дърдоря само аз. Ако и моят глас ти е досаден, просто махни с ръка и ме отпрати. Няма да се разсърдя. Знам колко е гадно в началото, а повярвай... аз съм от най-първото... начало и...

   - Тони!- тихо промълви той, а тя се усмихна.

   - Приятно ми е да се запознаем, Тони! Аз съм 29!- и сложи ръка на рамото му, той я погледна.

   - Не играеш честно! И аз знам тъпия си номер, но ти казах името си!

   - Имаш право! Само че аз... Никога не съм знаела моето.

   - Как така?

   - Аз съм просто номер! Един далечен за някого спомен... Поне така се надявам... Свой родител не познавам, дома за сираци едва помня, а за съжаление и имената на възпитателките си. Помня само как ги застреляха- като кучета... Там, зад вратата- в другата стая. Аз съм просто... 29. От първата група от тридесет и шестима нещастници.

   - Голям съм тъпанар! Извинявай!

   - Не се коси, Тони! С времето ще разбереш колко си прав, както добре прикриваш човешкото в себе си. Така по-трудно могат да те наранят.

   - Но аз не искам да се превърна в скот!

   - Скот! Не знаех, че младите поназнайвате и такива „древни“ думи!

   - Ееей!- за първи път се усмихна той- Не си кой знае колко по-голяма от мен..., како!

   - Абе, като те гледам- седем-осем годинки си ги има одма! На колко си?

   - На деветнадесет!

   - Ха! Значи са си направо десет!

   - Ти пък така го каза, сякаш се изкара „баба“!- тя наведе глава замислено.

   - Има моменти, в които това проклето място, те кара да се чувстваш така.

   - Синеочке! Погледни ме!- тя се ококори.

   - Смелчага си!

   - Що? Щото казвам очевадното! Ти цялата си очи!- в този момент известиха обяда.

   - Кога минаха два часа? Тони, ще се радвам да те видя пак!

   - След обяда?- с надежда каза той.

   - Ще бъдеш в друга десятка.

   - Ами утре?

   - Много сме, Тони! Следващият път може и да е след месец!- той посърна. Докато се подреждаха в очакване на копоите си, тя му прошепна: Как дойде тук? Как те довлякоха? Млад си, но аз бях направо малка. Как?

   - Мирта!- прошепна той.

   - Какво?- неразбиращо попита тя, но в този момент железният плъх, ги раздели с тялото си. Така приключи първата им среща. На обяда, бяха в двата диагонални края на помещението.

   В девет вечерта, директор Андреева, събра най-доверените хора в кабинета си. През деня беше оставила гостите на самотек, с верен на нея паж, разбира се, който им бе като сянка- само дето в тоалетната не влизаше с тях. Иначе избягваше да им говори... Е, поне с Ясен. Отново се опитаха да намекнат за хотел- така де, тя, но доцентът бе непреклонен, а Брайс успешно предаваше тона на емоциите му.

   Нареди ги в полу-кръг на столове срещу себе си и се изправи в средата с една папка.

   - Добър вечер, господа! И дама! Не мислете, че ми е особено приятно да тормозя себе си и вас в този късен час!- тук двама от лакеите извиха поглед вдясно- Така е, Лазаров!- единият тя сгащи с разяждащия плътта ти поглед. Бяха ѝ твърде лоялни, ала само защото ги беше страх- Както и да е! Събрах ви, защото имаме проблем! Даже са... двама! И това са нашите гости от Австралия- доцент Крис Брейси и помощникът му- доктор Ясен Брайс. Привидно са настроени приятелски с желание за размяна на опит, но интуицията ми подсказва, че това е само параван. Те търсят нещо!

   - А има ли какво да намерят!- наруши монолога ѝ дамата.

   - Има ли наистина. Венера?- само нея зовеше по малко име.

  - Не, разбира се, госпожо директор!- сепна се тя- Просто помислих, че имате нещо друго предвид.

   - Не мислете, Венера! Това е моя работа! Така... От вас... От всички вас искам да ги държите под око, показвате им само шаблоните по официалната документация и никакъв достъп до южното крило след петдесет и второ ниво! Техника, машини, диагностиги- мажете им очите с тях! Ще трябва да ги дундуркаме една седмица.

   - Ами, ако поискат да видят... хора?- попита сгащеният.

 - Стаи от 201 до 230, лаборатории- от 1 до 6! Това е! Стига им толкова! Ако поискат изследвания- сменете датите на миналогодишните от група три!

   - А ако поискат демонстрация на място?- отново попита Лазаров, с риск да бъде разчленен словом.

   - Достатъчно умни сте! Ще го измислите! Ако попитат за произхода на „чистите“- надушвам, че това е поредният Ви въпрос, е?... Всеки мъж обича да гледа порно! Може да ги заведете до стаята за чифтосване!- тук човечецът остана поразен. Идеше му да се свие под стола. Тя не беше човек!- Свободни сте! Всички!... С изключение на Венера!- тя се стъписа!- Хайде кръгом останалите! По-бързооо!- излязоха.

   - Директор, Андреева, аз не исках да...

   - Шшшш! Кротко, Венера! Няма да Ви мъмря! Вие имате друга задача за по-късно през нощта!- тонът на шефката ѝ я уплаши. Тя започна да хълца- Искам в три сутринта да ми доведеш 29... Вързана! Направете ѝ едно войнишко събуждане! Спретнете ѝ една малка изненада!- говореше така, все едно изричаше проклятие- Все пак с малката не сме се виждали твърде отдавна!- и започна да трополи с ноктите си един върху друг, отново с онази злокобна усмивка, която не носеше нищо добро за горкия нещастник, за когото бе предназначена. Венера потрепери- Свободна си!- тя не помръдна- Глуха ли си?- изкрещя Ралица!- Излез!- Венера избяга навън като подплашен заек. Знаеше, че трябва да го изпълни, защото инак... гореше тя- и психически, и физически.

   След като вратата хлопна, Андреева отиде до шкафчето до бюрото. Зад него имаше сейф. От там извади метална кутия. Отвори я. Взе една спринцовка. Беше с онзи болно-жълт цвят. Започна да я развърта в ръката си.

   - Е, 29! Ще ми устоиш ли и този път?...