Глава X

   Ясен продължаваше да се върти като пумпал пред Крис, докато вървяха към стаята си. Трудно му беше на него да сдържа емоциите си, а на това място, това беше слабост и можеше да доведе до грешка. Не беше ясно на кого е по-ядосан в момента, но въпреки това гневът винаги си остава лош съветник. Хладнокръвието бе присъщо на приятелят му. Той беше този, който обикновено го „завръщаше“ на земята.

   - Крис, коя беше тая жена, с лилавите крайчета на косата? И тоя път не ми обяснявай, че е просто помощник!- настървено попита Брайс, но вече бяха затворили вратата и останаха сами.

   - Снощи, когато гепих очилата ти...

   - Какво? Какво?- прекъсна го нервашки Ясен- Започваш ми от снощи?- Крис му лепна един шамар неочаквано.

   - Престани да се газираш, ей! Искаш ли да ти разкажа, или не? Опомни се къде си, момче?

   - Но аз не... последва още един шамар... Да... Добре, слушам те... някак си олекна Ясен в собствените си дрехи и се изтупа на стола.

   - Таа... Снощи, докато бродех по коридорите я срещнах. Казва се Венера и е инженер-микробиолог и ако вече си достатъчно трезвен, ще се стиш, че ти го казах по-рано. Както и да е... Тя самата е много объркан човек и води борба със себе си, но желанието ѝ да помогне, очевидно надделя. Див късмет е, че именно тя знае японски и е наясно, че преводът ми беше пълен буламач, но и както сам видя, това и по-скоро тя, ни спаси задниците.

   - Щото от твойта глава и двамата си патим!

   - Стига де, Ясене! Звучиш като мърморана, даже по-зле... като свекърва!- сега вече Брайс се засмя, предвид как звучеше цялото това на австралийско-английски- По-важното е да разберем какво се е случило между нея и 29, как тя е настроена към нея и цялата тази ситуация?

   - И още нещо, Крис- добави Ясен- Защо Венера те е накарала да видиш всичко това?

   - Е, как защо? И тя се бунтува срещу неправдата!

   - И?- провокира го Брайс.

   - Какво „и“? Бъди по-ясен!

   - Брейси, отвори си очите! С такава помощ, тя сама си трупа дървата за кладата. Поведението ѝ е оправдано само по две причини!

   - И какви са те според професор-психолога?- иронизира го Крис.

   - Или е невероятна актриса и тази ѝ отдаденост е майсторски фалшива, или- Ясен замълча- С второто си предположение ще подкрепя теб, като ти кажа, че е много по-вероятно, зад поведението ѝ да се крие личен мотив.

   - И какъв е той?- скръсти ръце Брейси.

   - Да не съм баба Ванга?- върна му небрежно Ясен.

   - Кой?- оцъкли се Крис.

   - Няма значение... Трябва да разберем мотивите ѝ. Защото около нея наистина има нещо лично. Зеленоока и с лилава коса... Пич, прекалено е съмнително.

   - Тогава влез в досието ѝ! За теб не са недостъпни тукашните архиви, по твоята част е, тъй че- действай, Ясене!- и му намигна.

   - Ама колко ти е лесно на тебе на думи, а Крис?

   - Ако спреш да мрънкаш, ще ги превърнем и в дела, Брайс! И ще ти кажа как... Ще изчакаме кротко утрешният ден да премине. Така и... онази червенокосата ще поуспокои страстите. След това стартираме плана си.

   - А именно?- прекъсна го Ясен.

  - Така или иначе директор Андреева разреши само на теб да водиш разговорите с хората от първата група. Тя разчита на времето. И то е малко и няма да ни стигне. Но както вече ти казах, ако си ме чул разбира се, ние ще я изненадаме, като поискаме да се срещнем с тях, но... в обратен ред! Защото дори през стена, Ясене и като наблюдател, аз трябва да видя 29!..

   - Добре, но помни, че онази е пуснала пипалата си навсякъде. И стените имат очи и уши. А отровният ѝ характер пари, Крис! С тази мисъл действай винаги!

   - Ето за това имам теб!- усмихна се Брейси.

   Тя бавно провлачи петите си. Първо докара краката си в клек, а след това успя и да седне на леглото. Дрехите ѝ бяха мокри. Отново сложи ръце на кръста и разпери пръстите си по „новите релефи“. Припомняше съня си отново и отново. А това я радваше и плашеше едновременно, защото остана със странното усещане, че тя познава жената от скалата. Но още по-странното бе, че името на бебето- „Водопея“ също не ѝ се стори нещо ново. И как така сънят ѝ беше пъстър, а реалният ѝ свят- черно-бял? И защо сега започна да ѝ се случва всичко това?

   29 легна на възглавницата и зарови ръцете си под нея. Напипа нещо тънко и метално... Беше писалката, която спечели като свое оръжие след прекрасно разиграният театър. Досега Венера само я беше наблюдавала- все отдалече, или отстрани. Това беше първият им пряк контакт. И определено беше изненада за нея. Сега обаче навлизаха мислите за предстоящата нощ и... „розовата стая“. От нея я деляха по-малко от двадесет и два часа. А това я ужасяваше... Как щяха да я вкарат там, като добитък за разплод, облечена разбира се в розова нощница и без бельо. Кой от противните „плъхове“, щеше да се нахрани с плътта ѝ. А сега сигурно си и подхвърляха „сиренцето“, докато гледаха някой надъхващо развращаващ филм и взимаха идеи и пример от видяното. В разговорите, които „плъховете“ водеха по между си, тя успяваше да разбере какво им се харесва. Чето, то бе едно и също. Но сега тя самата беше „избраната“, тя беше на пангара. Тя щеше да е... 29 инстинктивно стисна писалката и я вкара в ръкава си. Ако имаше как да я скрие някъде в идната нощ?...

   Неприсъщо за Ралица, още в седем и тридесет сутринта, излезе от кабинета си и се запъти към една от лабораториите. Вървеше припряно. Пръстите на ръцете, не бяха сякаш под контрола на собственото ѝ тяло. Дори не се бе погрижила достатъчно за външния си вид, тъй като тъмните кръгове личаха доста под очите ѝ. Сънят не я бе уловил през нощта. През минута-две опипваше джоба на сакото си, за да се увери, че вибрациите, които усеща, са единствено плод на собственото ѝ въображение. Може би този телефон я бе притеснил повече предната вечер. Забила поглед надолу, Ралица почти щеше да се блъсне в него.

   - Какво правите, Лазаров?- гневно извика тя, въпреки, че вината за „неправилно пресичане“, бе нейна- Гледайте в краката си, де!

   - Директор, Андреева, аз не съм...

   - Шшшт!- подскочи Ралица на токчетата си- Не ме интересува! Тук си и сега поне можеш да свършиш нещо полезно! Барчинков в шеста лаборатория ли е?- и го погледна косо в очакване на категоричен отговор от негова страна.

   - Но, директоре, всички отговорници на лаборатории идват на работа в девет часа!

   - Не ме интересува! Доведи ми го!

   - Ще му се обадя, но ако още спи... смънка Лазаров.

   - Събуди го, бе, Лазаров! Сритай го лично, ако е необходимо! До петнадесет минути да е тук!- още по-истерично крещеше Андреева, а той само кимна и предпочете да се изпари от погледа ѝ, докато мърмореше на себе си: „Нали няма да го „сриташ“ ти... Ралица отново посегна към телефона, но този път го извади и се зарови в него. Може би върна и кореспонденцията си от снощи, защото страхът в очите ѝ не само се виждаше, можеше и ароматът му да се усети. Скова се директорът и реши да изчака на място...

   За нейно нещастие Барчинков се появи цял половин час по-късно. Този човек или беше голям непукист, или изобщо не се страхуваше от нея, защото същата безразлична физиономия беше залепнала на лицето му и сега, когато застана пред нея.

   - Къде ми се шматкаросвате, Барчинков?- награби го тя още по коридора на петнадесетина метра от нея.

   - Бях вкъщи!- абсолютно монотонно отговори той.

   - Никакво „вкъщи“! Тук ще спите, ако трябва всяка нощ!- той само се прокашля, за да прикрие иронията на лицето си, което още повече я подразни- Отиваме веднага в лабораторията! Искам подробно да ми докладвате резултатите от термодинамичния анализ на новата молекула, която Ви дадох!

   - Ами... добре, директоре!- още по-небрежно отвърна той. Въведе я в лабораторията, накара я да чака повече от десет минути, докато се преоблече и приготви за работа. А от нерви, токът на едната ѝ обувка поддаде и тя остана по петичка.

   - Днес да е, Барчинков! Нямаме цял ден!- той се подаде от ъгъла с папка и... чаша вряло кафе.

   - Интересна е новата молекула, директоре!

   - Не ме интересува колко Ви е интересна, а дали е ефективна?

   - Ефектът ѝ е мълниеносен! Но и също толкова бързо изчезва от тялото, тъй като е водоразтворима, летлива и бързо се разпада, разгражда и екскретира! Поразява кръвоносната система и стомашно-чревния тракт...

   - Ами направете я мастноразтворима!- тропна с ръка по бюрото Андреева.

   - Елиминира се през... Ако е мастноразтворима, ще намалите...

   - Ами, ако не се елиминира?...

   - Директор, Андреева! Целта на новата молекула е да лекува болестта, или да убива хората?

   - Лекар сте, Барчинков! Като страничен ефект, можем да отчетем и двете!- истерично прозвуча зверският отговор на чудовището.

   - Но настоящата молекула върши работа и...

   - Не достатъчно бързо, опасявам се! Работата с нея се прекратява! И заповедта ми ще влезе в сила след двадесет и четири часа!- стана победоносно от стола Ралица и тръгна към вратата куцукайки. Преди да я затвори подаде още веднъж главата си и допълни- Споменахте, че е летлива! Искам да я превърнете в газ!- тук вече и неговото лице показа изразителност.

   - Няма да толерирам подобни опити с такива субстанции в тази лаборатория!- с по-висок и отчетлив тон ѝ отговори той.

   - Тогава ще намеря друг! Не сте единственият, който е наясно с фармакокинетиката и принципите на термодинамиката, Барчинков!

   - Апаратурата е само в тази лаборатория, директор... Андреева!- стисна в юмруци ръцете си.

   - Тогава... ухили се кръвнишки тя... Сменяме ръководителя ѝ!- и затръшна вратата. Докторът се подпря на масата, прокара шепа през лицето си, без да му пука, че очилата паднаха на земята. Когато укроти гнева си, погледна отново папката и взе един бял лист...

   Сутрешната декада отново събра 29 и Тони. Този път обаче и Мартин беше там. Това я накара да предпочете един ъгъл и да се опита да остане сама. Беше нервна, а те в никакъв случай не трябваше да разбират на какво се дължи това. За късмет и двамата решиха, че няма да я оставят намира.

   - Здрасти, 29!

   - Марто!- кимна му тя и се усмихна.

   - Здравей!- обади се и новият.

   - Здрасти, Тони!

   - Късметлия съм, а?- добави последният- Каза, че ще мине поне месец, докато се видим пак, а ето ни отново заедно!

   - Не винаги това е нещо хубаво, момче!- включи се Мартин.

   - Защо?- учуди се Тони.

   - Не ти пожелавам да разбереш!- тихо каза 29!

   - Какво има, момиче? Унила ми се виждаш!?

   - Уморена съм, Марто, а и снощи не можах да спя.

   - Не можа, или не ти позволиха?- сви юмруци Мартин- Не си сложила „грима си“ сама!- и се опита да я докосне по лицето, но тя се дръпна рязко.

   - Не прекалявай, Мартине!- сопна се тя- Каквото- такова!

   - Не може така, 29!- възмути се и Тони- Трябва да кажеш на някой!- тя се разсмя с болка.

   - На кой, Тони? Кой тук изобщо е на наша страна?

    - Глупаво, наивно момченце!- добави Мартин.

   - Не съм глупак... Марто!- извика и Тони- Но бъди сигурен, че на помощ може да се разчита винаги! И не е нужно тя да дойде от тук!- стана и се отдалечи от тях. Тогава 29 се сети за последните думи, които си бяха разменили предния път.

   - Тони, почакай, моля те! Разкажи ми за... извика тя, но вече беше късно, защото той се отдалечи максимално от тях и се обърна с гръб- Голям си задник понякога, Мартине! Знаеш го, нали?

   - Зелен е! Трябва да свиква!- отвърна ѝ той.

   - Каза големият лош батко... иронизира го ядосана 29- Има какво да научиш от него, така да знаеш! Сега отивам при Ина. И без това с нея никой не иска да говори, защото всички я смятате за луда. Тя поне може и да ме разбере!- и 29 стана и се отдалечи от него. Тони донякъде се превърна в нейно оправдание, за да не се налага точно днес да бъде близо до Мартин.

   „Лудата“, както я наричаха, стоеше в центъра на квадратния под. Всички я обикаляха като чумава. Тя се клатеше напред-назад и непрестанно шареше с поглед по стените. Опитваше се да се усмихва, но заравяше глава между коленете си, всеки път когато смяташе че „светлината“ е твърде силна и грее само нея. Сресваше въображаемата си коса или рисуваше с пръсти по земята нещо разбираемо само в нейната глава.

   29 бавно се доближи до нея и седна. Не поде разговор, защото знаеше, че само ако Ина поиска и реши, тогава говори. Просто си мълчеше до нея. Половин час по-късно тишината бе прекъсната.

   - Ти гориш!- прошепна „лудата“.

   - Ина?- изненада се 29.

   - В съня си гориш, специална!- отговори ѝ тя, без отново да я погледне.

   - Не те разбирам, Ина? Какво искаш да ми кажеш?

   - Пламъкът е лумнал в огън и ти ще гориш, специална! И ще го палиш, и ще го гасиш!- и заби леко събраните си очи в нея- Ще я победиш и ще я намериш! Лъчите на звездата се събраха, а върхът си ти! Тя е с теб и ти ще ни спасиш, специална.

   - Нищо не разбирам, Ина! Плашиш ме!- объркана, но и заинтригувана от това, което чува, отговори 29.

   - Не се плашиш ти, специална, неее!- засмя се Ина и заби пръсти в пода, като клатеше главата си в несъгласие- Само водата, тя те плаши... Но когато приемеш и нея... В този момент уредбата възвести обяда. „Лудата“ се присви на кълбо на земята и млъкна. Двама „плъхове“ бяха необходими, за да я изправят. Електрическата палка също им помогна. Наредиха я последна в редицата. Ина погледна към 29 и изви тялото си назад. Все едно зяпаше на всичките задни части, но заби погледа си малко по-нагоре в 29 и се изплези. Последва удар, за да я върнат „права“ в редицата и... ги изпроводиха за обяд... А за 29 втора декада за деня нямаше да има...

   Девет вечерта минаваше. Крис и Ясен бяха доволни от днешния ден. Бе преминал спокойно и безоблачно, според техните планове и очаквания. Седяха на масата, играеха сантасе и си приказваха. Нямаше напрежение вече у Ясен, нямаше излишни срещи, които да ги напрягат...

   На вратата им се почука. Двамата се спогледаха и станаха. Брайс отвори, Крис беше до него. Срещу тях стоеше вечно стреснатият асистент и секретар на Андреева.

   - Добър вечер, господа!- почти спокойно каза новодошлият.

   - Господин, Йорданов!- кимнаха и Ясен, и Крис- На какво дължим посещението Ви?- секретарят се прокашля.

   - От името на директор Андреева искам да ви поканя да се присъедините към тазвечершната изява, а именно представлението „Розова стая“- и се засмя глупашки не много на място.

   - Какво е това?- попитаха и двамата.

   - Попитали сте директора за „чистите“? Тази вечер тя ви кани да разберете сами отговора на този въпрос и всички възникнали покрай него- Брайс и Брейси се спогледаха многозначително.

   - Кога започва събитието?- попита Крис чрез Ясен.

   - В полунощ!- отговори Йорданов- Петнадесет минути преди това, аз ще дойда да ви ескортирам до мястото на събитието.

   - Ще бъдем готови!- отвърна категорично Крис- Довиждане!- и затвори вратата.

   - До тук с прогнозите за днешния ден!- констатира Ясен като тревогата отново се бе появила в гласа му.

   - Да не избързваме с предположенията, Брайс!

   - Не те ли притеснява часът на срещата и още повече- кой те кани на нея, Крис?

   - Съгласен съм, но трябва да разберем колкото се може повече за тази жена и методите ѝ.

   - Смяташ ли, че „съюзникът“ ни ще е там?

   - Не знам, Ясене... Дали ще е по-добре да е, или по-добре да не е...

   - По този въпрос- намерих досието на твоята Венера.

   - И?- попита нетърпеливо Брейси.

   - Нищо...

   - Как така „нищо“? Ясене?

   - Инженер доктор Венера Николова... От както започва следването си, е под издръжката на тази институция и в частност Андреева. Няма родители, само сестра- Е. Николова. Това е!

   - А тя тук ли е?

   - От къде да знам, Крис? Това, което ти казах, е всичко, което пише за нея. Ако не вярваш, виж лаптопа сам. Още го държа на екран- Брейси наистина отиде до там.

   - Ясене... Не знам колко си гледал, но и сестра няма! Виж какво е отбелязано!- той също се доближи- „Починала от новия патоген „Тертрениста“ през 2013г.“

   - Прав си, това не съм го видял... Нямаше го по-рано... Странно!- сам на себе си се учуди Брайс.

   - Но патогенът получи името си три години по-късно!

   - Какво намекваш, Крис?

   - Досието ѝ поражда въпроси, Брайс!

   - Може просто това да е вписано допълнително. Не търси под вола теле.

   - А не смяташ ли, че тази сестра може би е личният мотив, който ти самият предположи?

   - Не знам какво смятам, но се приготви за предстоящата покана. Предчувствам, че нощта ще бъде дълга... изпуфтя Ясен.

   - И интересна!- допълни Брейси.

   - Или болезнена?...

   В единадесет вечерта килията ѝ се отвори. 29 видя сянката на къдравата ѝ коса. Само една опашка липсваше в дяволския ѝ костюм сега. Това помрачи още повече състоянието ѝ, ако изобщо това бе възможно, предвид предстоящите събития. Вещицата лично бе дошла да се увери, че жертвата на заклинанието ѝ, ще бъде правилно и подходящо приготвена за „ритуала“.

   - Добър вечер, 29!- смразяващо започна тя, лицето ѝ стоеше в сянка. Двама от пазачите бяха обградили 29 още докато се отвори килията. Други двама пазеха директора.

   - Сигурна съм, че за теб е добра, Ралица!- хладнокръвно ѝ отвърна „домакинята“.

   - Дойдох лично да се уверя, че ще те облекат и „разкрасят“ подобаващо. Или поне ще се погрижа да ти оставят... дрехите.

   - Само?- контрира я 29- Нима няма да дойдеш с мен в банята и да ме наблюдаваш, докато се къпя? Все пак трябва да мириша добре за оплодителя си, нали?- Андреева сви инстинктивно пръстите на ръцете си.

   - Не, Зверче! Тази „чест“ оказах на Венера.

   - Аааа, на подчинената кучка значи!

   - Водете я!- изсъска Ралица. Когато се доближиха една до друга, 29 ѝ намигна. Знаеше това момиче как да я изкара от нерви- Пехливанов! Накарай я да...

   - Не докосвай лицето мииии- почти затананика 29- Все пак ме водиш на пазараааа... Андреева само махна с ръка да я взимат. Заведоха я в банята. Отпред наистина ги чакаше Венера.

   - Вие двамата оставате тук отпред, аз влизам с нея!- отсече каменно Николова!- и я дръпна за лакътя. А когато влязоха вътре, едва доловимо, без да се доближава, ѝ прошепна: Трета кабинка! Измий стената добре!- и я натика вътре.

   - „Защо“?- с едно примигване попита 29.

   - Стенатаа!- повтори отново тихичко Николова. Наясно беше, че я наблюдават отвсякъде.

   След като 29 се изкъпа и „изшкури“, метнаха един халат отгоре ѝ и заедно с Николова, я съпроводиха до килията. Розовата нощница я чакаше на леглото. Как се радваше точно в този момент, че картината ѝ е черно-бяла... Защото и без да вижда цвят, самото предназначение на настоящия, я отвращаваше. Венера нареди на пазачите да се извърнат с гръб. Съблече халата ѝ, нахлузи нощницата. Такива бяха разпорежданията. Асистент на „осъдения“... да не би случайно да си помисли за своеволия. Сега вече оставаше да мине само през „гримьорната“, преди „розовата стая“.

   Точно петнадесет минути преди полунощ, Крис и Ясен бяха взети от „покоите си“, ескортирани от Йорданов. Изкачиха се до трето ниво. Влязоха в една голяма зала. И без разменени думи, цялата беше изпълнена с напрежение. В нея имаше пет стола, а едната стена беше покрита със завеса. Останаха пет минути. Тогава влезе Ралица Андреева.

   - Добър вечер, господа!- усмихна се победоносно тя- Доцент, Брейси, доктор Брайс!- дори леко им се поклони- Имам удоволствието да ви приветствам в нашата скромна театрална зала. Завесите ще се вдигнат над сцената след малко- и посочи въпросната стена- но преди това имам една изненада за вас!- Крис и Ясен се спогледаха- Доктор, Брайс! Вие ще имате честта да излезете на сцената и да наблюдавате пиесата от първо лице. Аз, доцент Брейси и моите двама придружители, ще гледаме от тук!

   - Защо ни разделяте, директор Андреева?- попита Крис.

  - Защото и за вас ще бъде по-интересно, доцент Брейси! Уверявам Ви в това!- и го стрелна с усойническия си поглед. Ясен също се опита да възрази, но в крайна сметка беше придружен от единия „плъх“ до сцената. Въведоха го от другата страна на същата тази стая и го оставиха. Беше тъмно. Ясен го побиха тръпки. Какво им беше подготвила тази жена.

   - Скъпи, господа! Хора на науката!- започна отново Ралица, като застана пред завесата- Представлението започва. Настанете се удобно!- тя щракна с пръсти и завесата се вдигна. В този момент, другата страна се освети от прожектор, а при тях притъмня. Ясен беше заслепен в началото. Сега не виждаше своя приятел. А това тук приличаше на стая за разпит, само че с един стол, едно легло и една метална тръба окачена на тавана- Господа!? Тази вечер героинята е една. А нашите героини са по-специални... Те са без лица!- продължи на висок глас Андреева- Не са познати на вас и на Света! Но в една от тези нощи, се превръщат в майки на... деца. Носят ни „чистите“. Кръвта оздравява!... Приятно гледане...

   В този момент сякаш проскърца врата срещу Ясен, въпреки, че той не я видя. После се доближи една фигура. Беше жена със стройни дълги прави крака. С розова, полупрозрачна нощница и с маска на чакал върху лицето. Острите дълги уши допълнително удължаваха фигурата ѝ. Всъщност цялата ѝ глава беше покрита. Виждаха се само очите. Малко след нея влезе и един от „плъховете“. Но сякаш униформата бе различна- някак си по-тържествена, лека и празнична...

   Крис кипеше от вътре, защото му стана ясно какво предстои. Опитваше се да скрие емоциите си, но скоро можеше и да няма как...

   - Всичко наред ли е, доцент Брейси?- нагло попита Ралица.

   - Вие ми кажете! Наред ли е? Или така е редно може би?... Директоре?...

   - Отпуснете се Брейси... Шоуто едва сега започва... А палките на двамата, които я пазеха, бяха в готовност. Но този път на коланите си имаха и кобури...

   След като „печелившият“ за вечерта свали шлема и каската си, „номинираната“ го разпозна и пристъпи една петичка назад. Тогава Ясен видя ярко сините ѝ очи. Усети колебанието ѝ, тялото ѝ потрепери, но гласът прозвучал след това, сякаш остави страха ѝ от другата страна... зад нея. Изстиналият стоманен глас изрече към „любовника“ си:

   - Ад или Да?...