Времето минаваше. Младият мъж вече живееше в собствен дом. Създаде семейство.

Кучето обичаше да ляга в краката на младата стопанка. Обичаше пръстите и да го галят. Абе, хубаво му беше с тези хора. Знаеше, че го обичат.

Посрещна новия член на семейството с любопитство. Гледаше как го хранят или къпят. Толкова безпомощно същество беше. Колко много бяха грижите за него. Свикна.

Свикна с плача му, после със смеха му. Бдеше над съня на малкото дете. То растеше пред него. Играеше ли детето, играеше и кучето. Подаваше му играчките, забавляваше се. Обичаше разходките с малкия. Вървеше гордо до детската количка. Сякаш искаше да каже на всички, че това е неговото семейство.

Този ден разходката беше прекъсната. Гореше дом. Хора викаха, бягаха, ръкомахаха. Усети дима. Миризмата го подгони. Неизвестно как разбра, че вътре има някой, който се нуждае от помощ. Стигна бързо до отворената врата. От дима не се виждаше нищо, но се чуваше детски плач. Лесно намери детето. Захапа дрешката му. Повдигна го нагоре и го понесе навън. Някой го пое. Беше свършило работата си. Легна встрани от всички и заблиза изгорената си лапа.

После всичко си беше както преди. Докато един ден го поведоха нанякъде. Влязоха в голяма зала. Имаше много хора. Говореха. Посочваха го. Не разбираше защо. После сложиха нещо на врата му и ръкопляскаха. Кучето се смееше. Не разбираше, че го бяха наградили за спасяването на детето, но усещаше, че е нещо хубаво и беше спокойно. Беше спечелило още много приятели. Вече беше кучето на града, а и градът беше на кучето. Казваха:

- А, онзи град с кучето-спасител ли?

Животът продължаваше. Кучето беше готово за нови подвизи.

Нали е казано, че кучето е най- добрият приятел на човека? Може би за нашето куче да са го казали. Може би...