То живееше в него. В кварталния луд. Никой не подозираше за съществуването му. Имаше си всякакви удобства и достатъчно пространство за разходки, защото в душата на лудия беше широко.
Светът на кучето, ревниво пазен от любопитните и жестоки същества, наречени хора, беше един щастлив свят. То бе дълбоко убедено в непоклатимостта му и растеше не с години, а с дни. Как се беше родило, никой не знаеше, още по-малко пък то. От мига, в който обаче започна да разбира и чувства, хората заговориха, че бедният странник тихичко е полудял.
Той дойде в градчето една кишава, ранна пролет и се засели в порутената воденица. Беше тих, странен, мълчалив и незабележим. Препитаваше се, като свиреше на площадчето с неразделната си хармоника. Нямаше приятели и близки. Никой не знаеше името му. Понякога, като видеше малко дете, се извръщаше и скрито изтриваше непослушните си сълзи.
Измина една година и нещо се случи. Виждаха го скрит в сянката на дуварите, тихичко да пролайва или да скимти, досущ като куче. П ...