- Нещата тук се случват твърде бавно. Пусни го да се върне с мен у дома. Персоналът ще му е в помощ, ще работи с треньор, ще се възстанови напълно. - преговаряше маман учтиво с нея. Мария мълчаливо я разучаваше. Какъв обрат само. Осъзнаваше, че царицата е права и за първи път нямаше аргументи и доводи в своя полза. Да можеше да се върнат с няколко месеца назад и да отклони опасната бустерна игла от любимия си. В епикризата ясно бяха написали причината за тромба. Младата жена продължи да гледа по- възрастната и въпросът струеше не само в уморения ѝ поглед, а сякаш цялото ѝ същество крещеше: Защо?

  Не го оставиха на мира, оспориха възможността му за избор, влудиха го с безкрайните си съвети и директиви.

 И се случи немислимото. Самата тя избягваше всякакви подкани за ваксиниране от тяхна страна и логично срещна вируса. Бяха от двете страни на барикадата и всеки понесе своите последствия.

 Не искаше да възпрепятства важните му стъпки към оздравяването. Разбраха се по женски, без излишни обяснения. Муди замина за няколко дни без предупреждение, а маман го убеди за преместването. Сигурно ѝ беше ядосан и силно огорчен, защото телефонът ѝ отново блокира и тя го остави предателски в кулата. Изглеждаше като бягство, а беше най- осъзнатото решение в живота ѝ.

  Върна се след прибързаната командировка и спомените я удавиха в бурния си прилив. Не бяха успели да вземат всичко със себе си и от всяка стена и ъгълче я връхлитаха случките, докато докосваше осиротелите предмети. По цели нощи не спеше, а се взираше в тъмното, без да пали лампите и разговаряше със себе си. Тук в кулата беше най- доброто скривалище, не каза на никого за завръщането си. Само отвреме навреме получаваше от майка му вести за състоянието му, снимки. Спазваше уговорката да не го тегли обратно, но се топеше при мисълта, че я е забравил и го изгуби безвъзвратно. 

 Понякога той набираше номера на стария ѝ бацил, а тя го гледаше отчаяно как звъни и агонизираше. Но позвъняванията ставаха все по-редки.

  -Отвори ми, видях светлината под прага- настояваше Ивайла пред вратата. - Няма да си тръгна, не си въобразявай! Ще стоя до утре, помисли си дали досега си успяла да ме заблудиш. 

  Издаде се с приглушената светлина в ателието, дано и други не са били така наблюдателни като нея. Мария отключи бавно и се скри зад вратата, можеше някой и да ги е чул. 

  - Защо винаги си толкова потайна, Муди? Нямаш ли ми доверие?- прегърна я, а тя се свлече в ръцете ѝ като увяхнало цвете. Нямаше да помогнат приказките, дотътри я до леглото и заразтрива трескаво всички жизненоважни точки, за които се сети. Приятелката ѝ видимо живна и я погледна благодарно, без да говори. Колко хубаво беше да се опре отново на силно рамо. Но как е могла да си надене тази примка на шията, без да сподели нищичко с нея. Самоубийца!

Всички знаеха, че не може да диша без Симон. Добре, че я намери, изглеждаше адски депресирана. 

 - Ще кажа на другите, че си ми оставила ключ да поживея безплатно у вас, докато отсъстваш. Няма да разпространявам за връщането ти, само не ме дръж настрана.

 Тази нощ не беше така черна като предишните. Когато приятелката ѝ най-после заспа умиротворена, Ивайла разрови стария бацил и потръпна от разкритията си.

 Освен новините от майката на любимия ѝ, проследяващи  рехабилитацията му, имаше и няколко снимки, които представяха усилията му да си върне предишния живот. Повечето съобщения бяха прочетени, но имаше и едно неотворено. След кратка схватка със съвестта си, Ивайла го провери и се замисли. Чувството за самосъхранение на приятелката ѝ работеше безотказно. То я беше предпазило да узнае, че Симон оставя развитието на връзката им в нейните ръце. Мария се беше престарала в спазването на уговорката с нейно величество. Дано щетите не бяха станали необратими.