2 дек. 2012 г., 19:30

Курс по творческо слушане 

  Проза » Рассказы
1340 1 6
11 мин за четене

 

     Някои неща в живота правиш, защото се очакват от теб, други, защото искаш да впечатлиш някого или пък просто защото ти харесват. Ако питате Гришата, обаче, той ще ви каже, че правиш най-готините неща в живота си от скука. Поне той така правеше. Само на двадесет и една, живота му се струваше прекалено кратък, за да го отдава на скуката. Някои неща му бяха предостатъчни само за веднъж – като това да лови жаби в пет часа сутринта, а други заобича завинаги. Важното беше да се опитва! Така се озова и на този курс по творческо писане. Не че имаше намерение да става велик писател, всъщност единственото му нещо-като-творчество бяха няколко есета и разказчета от гимназията. Просто нямаше какво по-добро да прави. Зимната му сесия беше лека, а януарските студове му попарваха всяко желание да ходи където и да е извън София.

     Все пак си избра курс от по-евтинките. Добре, де - най-евтиния, който намери. Курсът беше един месец – по две занятия всяка седмица. Провеждаше се след работно време в някаква стая от офиса на неизвестно на Гришата литературно издателство. Той, не че знаеше кой знае колко издателства, но покрай визията на овехтелия пост-социалистически офис, заподозря, че не е единствения, който е незапознат със съществуването му. Занятията се провеждаха на кръгла маса от масивно дърво с поостърган лак, на която, освен Гришата,  покорно се учеха на величие още четирима души. Начело на артистичната дружинка беше „...знаменитият български поет и писател Антон Заимов, най-вече известен с творбите си извън граница” (така поне гласеше описанието на  курса). След като го видя първия път, Гришата дълго разсъждава над значението на думата „ЗНАМЕНИТ”. Повечето общности биха нарекли Антон Заимов просто „смърдящ на джибри и тютюн перко”. Беше среден на височина, кльощав мъж над четиридестте с ръбата, небръсната физиономия.

     Ходът на занятията им вървеше горе-долу така – знаменитият поет и писател им даваше тема, върху която те трябваше да напишат разказ до следващото занятие, когато всички четяха какво са написали и обсъждаха слабите и силните си страни. Всъщност Антон почти не взимаше думата, най-често седеше на отворения прозорец и пушеше цигара. Само от време на време бурно изказваше възмущението си. Един път каза, че след като е ръководел подобен курс, може да напише „ода на безличието и глупостта”.

     Всъщност Гришата си прекарваше доста добре – беше заобиколен от странни хора и му беше интересно да ги слуша и наблюдава. А и на третото занятие установи, че е почти влюбен в русолявата, осемнадесетгодишна Мария. Щеше да кандидатства с литература след по-малко от година и беше решила, че подобен курс ще и е от полза. А и тoлкова сладко мигаше с кукленските си, сини очи...

     - Григоре, сине майчин! Стига си я зяпал тая Марийка! – Гришата се сепна от дебелия, хриптящ глас на Антон и сведе механично поглед. –  Кво ти е мнението за словоизлиянието на Маргаритка?

     Темата на днешното четене беше ситуационна: „Жена разбира, че съпругът ù и изневерява” (Антон използва израза „хваща го на калъп”...). Всеки трябваше да измисли история и да я опише в разказ в рамките на три-четири страници.

     - Извинявай, дали може да затвориш прозореца? – каза Маргарита и разтри с две ръце раменете си.

     - Не. Не виждаш ли, че пуша? – отговори Антон. – Нали не искаш да осмърдиш прекрасното си палтенце на цигари? – направи кисела физиономия.

     Маргарита отвори уста да отговори, но преподавателят й обърна гръб без да ù даде опит за възражение. Тя нацупи красивите си, сочни устенца и замахна да оправи косата си сърдито.

     - Трябваше да си тръгна и аз като онази Ива – измърмори, но не достатъчно силно, за да я чуе. Ива беше една женица, която дойде само на първото занятие, когато всеки трябваше да донесе стари свои разкази. „Ама ти осъзнаваш ли, че това и ученик от трети клас би го написал? – почти ù се разкрещя Антон, когато чу разказът ù „Ваканция със семейството”. -  По-добре ходи да береш домати на село!” Жената си тръгна разплакана.

     - Гриша? – повтори преподавателят.

     - Може ли да повториш края? – попита спокойно момчето.

„...и  потънала в дебрите на прогнилата си самота, стоя на ръба на съзнанието си, гощавайки го с отровата на поредната цигара, поднасяйки му в дар нищо повече от сълзите си. Бъди милостиво и  ме отведи до реката на спокойствието си, защото нищо повече не ми остана отвъд собствените ми безпокойни мисли. Донеси ми мир.”

     - Еми, харесва ми. – каза Гришата. – Пресъздала си добре психологията на отчаянието и самотата, в които жена в такава ситуация би изпаднала.

     - Глупости! – почти се развика Антон и се завтече към масата, хвърлил цигатата през прозореца. – Това, което си написала е претенциозно дневниче на момиченце.    Мислиш ли, че на някой му пука за твоите „безпокойни мисли”? На бас, че учителките ти по литература в критическата са те възхвалявали за одухотворения начин на писане и ти си решила, че си велика, а? – Маргарита не получи време да реагира.

    Всъщност Гришата беше почти убеден, че Марги наистина се мисли, ако не за велика, то поне за гениална. Беше от онези момичета, които влизаха в стая пълна с хора и запълват всички празнини с егото си. Знаеше всичко за всички и не пропускаше да го сподели. „Аз лично проучих предварително този автор, прочетох няколко негови книги, за да знам дали в крайна сметка сме на подходящо ниво и дали имам какво да науча от него” – беше заявила тя, когато се запознаваха. Разказите й бяха с изчистен стил, винаги от първо лице и съдържаха неповторим драматичен патос. Колкото и да не искаше, Гришата се подсмихна на смразяващия, отвратителен коментар.

     - Писането е като живота – продължи Антон. – Можеш да приемеш, че винаги става въпрос за тебе. Тогава ще привлечеш няколко идиота с ниско самочувствие, които ще циркулират около тебе както мухи, летящи над кравешко лайно. Но извън това, няма да можеш да докоснеш душата на никой!

     Антон за пръв път говореше толкова много, помисли си Гришата. Прошарената му, отдавна неподстригвана коса днес стърчеше неопределено и придаваше на опърпания му вид нотка на първична лудост.

     - Никой не ми говори така! – каза Маргарита и тръгна да си събира листите.

     - Избираш да си лайното, значи? – Антон стоеше прав до масата и потропваше с кокалчетата на пръстите си по нея. – Преди да си чула алтернативата?

     - Вземи да се изкъпеш и да се приведеш в приличен вид, преди да си мислиш, че имаш право да говориш на хората по този начин! – обличаше си палтото.

     - В такъв случай Ви желая приятна вечер, драга ми госпожице! – Антон направи позьорски реверанс. – И бъдещи творчески успехи.

     Маргарита тръшна вратата и звукът от токчетата на ботушите ù отекна по пода на съседното помещение.

     - Няма нищо по-пагубно за писателя от озверялото му его. То може да го накара да изхвърли добър ръкопис в боклука или да пребие най-добрия си приятел в някоя кръчма, защото не споделя представите му за хуманност. – Антон седна на освободилия се стол. На вечерната жълта светлина на крушката изглеждаше като уморен старец. – Сърдите се, че ви казвам истината, нали? – извади от джоба на дебелата си риза кутията с цигари. – Искате да ви науча на нещо за писането? Е, сръднята е пагубна за писателя. Да си затваряш очите пред истината е творческа смърт! А най-лесно си затваряме очите за самите себе си. Търсим си хиляди обяснения, от грубо-практични до духовно-абстрактни, само и само да се оправдаем пред себе си, че сме такива задници. Не понасяме критика, защото тя може да се окаже права. Не търпим да ни обиждат, защото сами в себе си знаем, че не струваме колкото кучешка пикня! И пукната пара не струваме без хората около нас, без любовта на хората! Пукната пара! И понякога, когато усещаме, че я губим, ставаме агресивни, арогантни и жестоки. Защото ни е страх. Ужасяваме се до смърт от собствената си истината! Не си признаваме, че предпочитаме хорското лицмерие и ласкателство. Това може да ни убие! – облегна се със запалена цигара. Гришата забеляза, че ръката му трепери. – Бъдете искрени! Няма друго правило, което да ви направи велики! Бъдете честни пред себе си и пред другите! Това ще ви направи непобедими. – млъкна и за секунда се чуваше само звукът от жужащата лампа. – Емилия, искаш ли да прочетеш какво си написала?

     Гришата усети как коляното на Мария чуква леко неговото под масата. Размениха си по един бърз, въпросителен поглед.

      В Емилия Гришата виждаше въплъщение на държавен административен служител, ама от симпатичните. Беше пухкава, ухилена до ушите лелка, на която винаги всичко й харесваше. Гришата обичаше да я наблюдава, докато чете и говори, защото беше сигурен, че полага неимоверни усилия, за да се хареса на Антон. Тя прочете старателно написаното и зачака, с трепет и уплах какво ще каже преподавателя. Историята ù беше доста реалистично пресъздадена и разказваше как двамата съпрузи преживяват развода си, делят покъщнината и залагаше на драмата на двете деца, които трябва да се разделят между двамата си родители. Гришата реши, че е разказа не е лош, но на него лично му се стори малко скучен. Не можеше да реши защо. За сметка на това, обаче, явно Мария много се разчувства, защото напарави тъжна физиономия.  

     - Емилия, знаеш ли, че, най-вероятно без да искаш, си сготвила една проста, постна манджа, която, за жалост, сигурно дори ще намери на кой да се хареса. – каза Антон и Мария се сепна учудено.

     - К-к-каво искаш да кажеш? – попита жената и се опита да е усмихната.

     - Твоята история вкарва всичките образи в категирии. Как описваш предисторията на главния герой? „Навремето той беше добро, но малко мързеливо момче.” Героинята ти е „себепожертвователна”, любовницата ти е „неморален боклук”... и всичко това не е мнение на някой твой герой! Това е мнение на автора. Твоето мнение! – запали друга цигара и продължи. – Това е все едно горкия Фьодор Михайлович да напише за Разколков „той не беше лошо момче, но му трябваха пари. Беше жертва на своето време. Отиде и уби една старица-лихварка. Тя си го заслужаваше.” и да не си губи времето да се обяснява. – Гришата и Мария се спогледаха въпросително. – Нищо не ви говори това, нали? – Антон издиша гъст облак дим. Те кимнаха едновременно.

    - Има хора, които обичат сдъвканите изводи. Чуждите изводи.  – продължи той. - Не бъди от тях. „Ти лъжи, но лъжи по своему, а аз тогава ще те целуна...” – изрецитира Антон, а Емилия се наежи на стола си. – Оф, вземете прочетете „Престъпление и наказание”, моля ви се! – заключи монолога си той.

Стана от стола и направи няколко тигела на стаята на големи крачки.

     - Това ще е за днес. – каза. – Другия път ще прочетем разказите на двете гълъбчета. – посочи Гришата и Мария и ги предизвика да загледат засрамено химикалките си. Лека вечер ви желая!

     Всъщност Гришата беше малко разочарован. Беше много доволен от разказчето, което беше написал – жената в бясна истерия убива любовницата, като я фраска по главата с една лампа и след това двамата със съпруга ù прикриват следите от убийството, което ги кара да се сближат отново и да си кажат несподелени истини. Наистина много си го харесваше. Докато се оправяха да си тръгват, Антон запали още една цигара и запуши на отворения прозорец, от който бавно проникваше белия, вечерен студ.

     - Ъъъъ, искаш ли да ми правиш компания за една цигара долу? – попита Гришата Мария и се почеса по главата.

     - Да, то е рано още. За никъде не бързам. – усмихна се момичето.

     Сбогуваха се с Емилия, която излезе преди тях и слязоха пред старата сграда. Гришата запали цигара. Студът водеше забързани граждани покрай тях в забързан танц, стоплян само от светлините на магазини и реклами. Прехвърчаха дребни снежинки. Гришата беше убеден, че изглежда като замрънало дърво и това нямаше нищо общо със зимния студ.

     - Ъъъъм, имаш ли време да отидем да изпием по нещо топло? – попита я той и не можеше да повярва, че е зяпнал как скрежавите снежинки падат върху тънката й, светла коса. – Понеже имам среща тук на центъра към девет и не ми се прибира до нас. – започна да се оправдава.

     - Извинете, дали това е „Искър” 17? – чу женски глас зад гърба си и се обърна.

     - Ъъъ, да. Тази сграда е. – Гришата посочи постройката с разнебитена фасада, от която преди малко бяха излезли.

     Само очите на жената бяха открити. Беше увила огромен, кафяв шал около устата си и носеше смешна, черна шапка. Гласът ù беше тънък и нежен. Возеше дете в инвалидна количка, което беше навлечено по сходен начин, само дето от ъгъла на Гришата и очите му даже се закриваха от голямта шапка.

     - А дали тук се провежда курс по писане? – попита жената.

     - На третия етаж– като се качите по стълбите, вдясно! – докато ръкомахаше с дясната си ръка, Гришата се загледа в количката и се спря. – Ама ние от там идваме. Горе остана само преподавателя.

     Жената май се беше усмихнала под тоновете прежда. Извади тромаво с дебелите си ръкавици телефон и някак си го провря между шала и шапката, така че да може да говори.

     - Ало, злате, ние сме долу. Да. Чакаме те. – Затвори телефона. – Вие сте от курса? Аз съм съпругата на Антон. – сигурно се усмиваше под шала, докато протягаше ръката си.

     - Аз съм Григор. А това е Мария. Приятно ми е!

     - Как ви се струва курса? Харесва ли ви? – жената се стори на Гришата доста разговорлива и дружелюбна. Детето в количката се поразмърда под купчината дрехи.

     - Да, харесва ни – отговори Мария.

     - Антон е особняк, но можете да научите много неща от него.

     Входната врата на сградата зад тях се отвори и Антон излезе. Имаха еднакви комплекти шал и шапка. На Гришата му стана някак мило, без да разбере защо. Съпрузите се поздравиха сковано.

     - Лека вечер. – каза Мараия и направи знак на Гришата да си ходят. Той така се беше зазяпал, че се отплесна едва, когато усети как цигарата го парва по пръстите.

 

© Петя Янева Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • А за мен финалът си седи съвсем естествено, и нищичко не трябва да се пипа повече, и се радвам, че авторът не го е направил. Разказът е просто добър, и го твърдя, макар, че не се казвам Антон. 👍😊
  • Много си права, Ани Честно да си кажа и на мене краят ми изглежда "извън цялото" - неразвит и ненужен в този си вид. Първоначално ми се искаше читателя почти да намрази Антон, пък после да дам контраста със симпатичната съпруга и детенцето. Май, обаче, се унесох в частта с литературните анализи и тази идея се разми и загуби. :D Определено има нужда от преработка, благодаря, че отдели време да го анализираш.
  • Харесвам текстовете ти и ми се иска тук да коментирам влизайки в ролята на Антон
    "Емилия, знаеш ли, че, най-вероятно без да искаш, си сготвила една проста, постна манджа, която, за жалост, сигурно дори ще намери на кой да се хареса. – каза Антон и Мария се сепна учудено."
    А аз бих казала "Петя, знаеш ли, че най-вероятно си сготвила месна манджа, на която някой е изял месото и е останало постното за вечеря." Накратко, адски увличащ текст, но финала ме озадачи и наистина не разбрах защо си се спряла на такъв финал... Интересен е, но не толкова, че да впечатли и някак не носи много. Повече емоция и идея носи началото и изложението ти. Така поднесено звучи като истинска ситуация, която обаче е трябвало да развиеш в разказа за да е по-интересна. За мен лично финала е проблем, ама това за мен За другите явно не е
  • Охо на български и Уау на английски. Тука имаме нещо много истинско. Най-откровенно искам да ти кажа, че бих се гордял с такова произведение.
  • .....
  • С удоволствие спирам при теб. Хубаво разказваш. Поздрав!
Предложения
: ??:??