Сега си спомних, че я бях виждала и по-рано. Да, как бих могла да забравя. Стоеше там - красива, блестяща, дори царствена. Една-едничка на този свят такава. Не, не беше със сигурност като другите кутии. Там - горе, в къщата на баба, в онзи голям, широк скрин няколко лъча огряваха скъпоценната й повърхност. Такива чудни цветове. За едно дете подобна прелест си е чиста находка. Исках да я извадя, да я подържа поне за миг, но щом посегнах, чух токчетата на мама по дървеното стълбище. Осъзнах, че някак не е редно да пипиам чужди вещи и бързо затворих скрина. Всъщност нямаше как да ми се карат - белите на рожденния ден не се броят. Така че, когато мамa ме видя, седнала на леглото да клатя небрежно крака, веднага разбра, че кроя нещо и побърза да ме заведе при гостите. Скоро игрите ме унесоха и цял ден не се сетих за великото си откритие. Но вечерите - да,вечерите са идеалното време за забранени неща. Всички се бяха струпали в кухнята да почистват след внеслото учудващо голяма бъркотия празненство. Тогава за първи път изстрадах всяко едно скърцащо стапало по стълбището на баба. Но най-после бях пред вратата. Сега вече щях да разбера какви прекрасни неща има в "моята" кутийка. Придърпах лекичко дръжката на вратата и... нищо. Тя не се отвори.Някак сега тя бе заключена. Защо не можех да видя чудната вещ?
На следващия ден татко прибра всичките ми подаръци в багажника на колата и потеглихме към града. Може би той си мислеше,че ми е мъчно за децата от бабината махала,тъй като ми обеща, че ще отидем скоро пак. А на мен ми беше ужасно любопитно какво криеха в кутийката и може би съм изглеждала твърде умислена за 6 годишно момиченце. Този въпрос спря да ме терзае още щом пристигнахме и видях как леля Мария стоеше пред нашата врата с кученце в ръце. Колко ли пъти отново идвах и си тръгвах от бабината къща, но никога повече не се сетих за онази недоразкрита тайна със скъпоценната кутийка.
А сега, чудно нещо е животът - тя бе точно пред мен. Макар да бяха минали повече от двайсет години, тя все още блещукаше с онази заслепяваща сила. Обърка ме само фактът,че я намерих в люлката на малката ми дъщеричка. Взех я за първи път в ръце и започнах да я обръщам на всички страни.Очарователно красива бе дъщеря ми,която й се усмихваше и сочеше с кръстче.Отворих я толкова бавно, та някой би казал, че е кутията на Пандора. Всъщност се учудих, когато видях едно прегънато листче. То изглеждаше също толкова старинно, колкото и кутията. А думите, думите се отпечатаха много по-дълбоко в душата ми, отколкото споменът за преносителя им.
"Сега разбра какво е истинското щастие,мило мое дете. То е да видиш как едно малко създание се радва на тази дрънкулка, без да разбира, че то свети хилядократно по-божествено."